За истината

Хора питат ме защо съм винаги ненужно груб.
Защо до розата сияйна виждам аз безжизнен труп?
Защо без спирка съм циничен и вулгарен във творбите си,
защо ли пренебрегвам вярата или мечтите си?

Какво ме кара да забравя, че надявам се на чисто
слово толкова прекрасно, тъй безупречно и бистро
от устата на профана; чест от курва нежелана,
що продава я в надеждите за покрив и прехрана?

Защо въобще не споменавам духовното съкровище
на малцина гении в траур сред моралното ни гробище?
Що тъй дръзко подчертавам упадъка ни долен
и падам във очите на читател недоволен?

Как да кажа, че цинизмите крепят ме във живота,
че разбиране очаквам сред море от неохота?
И малцина да признаят стиховете ми за верни,
с тях ще мога да позная удоволствия прекомерни!

Мнозина не разбират защо съм импулсивен,
циничен, отблъскващ и твърде негативен.
Нима не е творба ако е истинска и пряма?
Да не би да е бездарна, неумишлена измама

щом ви кажа, че обичам да наблягам на несгодата
от страх да оскверня красотите на природата?
С надежда да съзрете грешките си сред заблудите,
сами да разберете, че съвсем не сме ний лудите,

дето ви замеряме със критики злокобни,
претенции големи, псувни, закани злобни!
Нима е тъй неправилно за тез неща да пиша?
Нима снегът е бял в ужасната ни киша?

Нима сияе розата до гниещия труп?
Нима иглата вижда се в разхвърления куп?
Нима са поносими стоновете пред смеха?
Нима трябва тези болки в себе си да ги държа?

И кой пък толкоз натоварвам като пиша за бедите
в шеговитите си стихове и плюя на мечтите
на обнадеждени хора, вкопчили се за заблуда,
че прекрасния живот идва само по принуда?

Но блуждайте си във облаците бели и фалшиви,
подминавайте цинизмите и думите ми сиви,
мрачни, грозни, но ме чуйте щом ви кажа, че тъгата ни
с преправена усмивка не изчезва от душата ни.