Сън

Заспивам. Хиляди слънца около нас.
Сякаш побира се в секунди всеки час.
Във моя дом, в едно от многото места,
лежа и гледам, весел, края на света.
Където някога постройки са били,
сега е изглед към безкрайни планини.
Над тях слънцата експлодират си в поредност,
а ний седим си и не виждаме нередност.
Сякаш билет за представлението сме взели
и си отваряме устите, онемели.
До мен момиче със невидимо лице
ръката слага си до моето сърце.
И въпреки невидима е тъй красива.
Дори и няма, тя е тъй красноречива.
Приятелите ми са заедно и щастливи.
Усмивките им този път не са лениви.
Не са прикритие или опиянение,
а са невинно, благо, скъпо откровение.
Че чак танцуват в ритъма на страшен съд.
Че да живеят сякаш няма да се спрат.
И взривовете на слънцата не достигат,
косите наши само с вятъра повдигат.
И на лицето си усещам свободата,
усещам порив от петите до главата.
Усещам прилив на енергия неустоим,
след което миг, хем радостен, хем нетърпим.
Усещам, че отдавна спрях да се вълнувам.
В мига, във който осъзнавам, че сънувам,
сърцето ми жената тъй внезапно пуска.
Усещам го само как почва да препуска.
Очите мърдат, да съм буден аз не искам
и продължавам отегчено да ги стискам.
Съня спокоен безнадеждно си припомням.
Не ща изобщо в реалността да се опомням,
че знам човек реално колко е богат,
щом слънцето ни е едно на този свят.