Навън Луната разцепва мъглата

Навън луната разцепва мъглата,
а аз отново не спя.
Едвам ме издържат изправен краката,
а аз гледам града през нощта.
Нощта е студена, но не чак пък толкоз,
уютно е даже, нали?
Протягам ръце, прозявам се, но има
работа още, уви!
Така ми се пада, почивах достатъчно,
няма защо да рева.
Със гледките спирам, отивам отново
да свърша аз работата.
То моето - лесно, макар и обемно,
не бих се оплакал въобще.
Ама пък кат гледам поеми че пиша -
да взема да спра по-добре.

Навън луната разцепва мъглата,
аз пиша пак празни слова.
И без туй си знам, че едва ли четете
и времето май си хабя.
Кога пък да седна аз нещо да кажа,
което да ви заплени?
Кога да извърша деяние, което
изцяло ще ви промени?
Не съм аз по тоя "живот пълноценен",
живея го явно напук.
Така убеждават ме, взех да им вярвам
и с мислите спирам дотук.
Поне ми се иска, ала не ми стиска
и вия на пълна луна.
Пък всички си спят и въобще не им пука,
че лея душа през нощта.

Навън луната разцепва мъглата,
а каква прекрасна мъгла!
Лампите светят, блоковете - тъмни,
градът е обвит в тишина.
Каква е прекрасна и таз тишина,
аз за таз тишина съм роден.
Аз съм скучен, безсмислен, без никакъв вкус
към живота неограничен.
Може би преигравам, преувеличавам,
май че трябва да се наспя.
Но копнея аз само за глътка свеж въздух
и спокойствие сред нощна мъгла.
Навън луната разцепва мъглата,
аз гледам във мрака красив.
А някой отсреща ме гледа и чуди се
"Горкият, какъв е страхлив!".