Откровено непочтен

От преценка на преценка си залитам,
ти ме виждаш и "интересен" ме наричаш.
Щом веднага върху позата налитам
на обиди и презрение ме обричаш.

Мен пък кеф ми е, защо да се оплача,
нима света ми се върти около вас,
щом грозно, гнусно на лицето ви аз храча,
та да ме е яд, че няма нищо между нас?

Защо да има, към вас ли аз повдигнах вежди?
За изключенията нима се считате?
Е, да - за някои от вас тая надежди,
но трябва ли да ви търпя и другите?

Не одобряваш - ясно, що не проговориш?
Обоснови се, как ли искаш да постъпя?
Уж съм "умен" или "тъп", дори не спориш
дали да действам или просто да отстъпя?

Какво решение избираш вместо мене
аз да взема според ТВОИТЕ принципи?
Нима ти знаеш к'ви са моите проблеми,
защо, къде и как ме винаги боли?

Нима си бил или била на моето място?
Нима избирал/а си точно като мен?
Нима поставял/а си някога натясно
своето мнение сред обществената тлен?

Какво те кара да си мислиш, че си прав/а?
И как безинтересен съм, поне кажи,
след като правиш се пред мене на корав/а
и искаш да наложиш своите черти?

Нима не знам кое е най-добре за мене?
Последно тъп ли съм или пък съм дебил?
Нима се щастието посреща на колене?
Нима печели този, дет се е примирил?