О, Музо!

Дайте ми муза, моля ви хора,
що за агония ме сполетя -
слънце най-сетне огрява ми двора,
но с кой, да го еба, да го споделя?

А чаках го слънцето ден подир ден
във мрака мизерен, коварен, студен,
и молих се дълго да дойде при мен.

И ей го - при мене се спря.

И к'во да го правя сега кат ме грее,
за чий го дочаках смирен.
На главата ми няма сега кой да блее
и в жегата пак съм студен.

И малкото муза що имах избяга,
а уж аз да мрънкам въобще не приляга,
дори и да мрънкам кой да се впряга

и кой да се грижи за мен?

За кой ми е, к'во ми е, нямам идея,
защо нямам муза - убий ме, не знам.
Дори да твърдя, че съм имал - не смея,
а кат си помисля - хваща ме срам.

Какво на кого и кога съм направил,
на кой съм тежал, като съм се давил
и кой пък на дъното сам съм оставил,

о, Музо, какво да ти дам?

Какво да ти дам да се върнеш при мене,
защо пък изобщо напусна ме ти?
Дори в безпроблемието пак съм с проблеми,
дори в безразличието пак ме боли.

Под яркото слънце потя се обилно,
цял ден обикалям сред хора лабилни
и търся идеи и мнения стабилни

и пак са далеч от сами.

Музо, къде си - при мене върни се!
Искам отново с теб да творя!
Какво ми остана, о, Музо, кажи си!
Какво друго имам, че да подаря?

Нима съм идиот и не заслужавам,
нима тез таланти не ги притежавам,
че няма и смисъл да се раздавам,

а трябва по цял ден да спя.

Как да заспя бе, сън не ме хваща.
Буден - от здрач до зори.
Акъла ми в спомени тежки ме праща,
бездействието ме измори.

При мене върни се бе, музо, проклета,
акъла ми гние, сърбят ме ръцете,
пълни и осмисляй душата ми клета,

от мен нещо пак сътвори!