...на мизерията мистерията е доста прозаична.
На мизерника истерията - далеч от поетична.
На клошаря изповедите са истински и скучни.
На бездомник проповедите - далеч от благозвучни.
На природата разкоша е прекалено очевиден.
Откровения й стремеж е далече от завиден.
От обектите лишилия се изглежда подчинен.
В свободата лутащ се, всеки ни изглежда в плен.
Красотата явно е повърхностна, неблагородна.
Независимата форма не е вече толкоз модна.
Също толкоз немодерно - щастието прекомерно
уж фалшиво е, ужасно е и крайно лицемерно.
Личността е неестествена и крайно неприятна.
Свободата е несигурна и крайно непонятна.
Резултатите от щастието са твърде неспокойни,
а щастливците се считат в този свят за недостойни.
Защо, човеко, си безумно и безкрайно твърдоглав?
Защо тъй тъпо и упорито следваш всеки властващ нрав?
Защо сереш си под краката и си плюеш на петите?
Защо се тровиш със лайната дето са ти пред очите?
Защо раняваш всички близки и не искаш да прозреш
светлината, под която ти не спираш да растеш?
Защо прибягваш до ненужни уж "удобства", ти кажи ми,
прозата защо избираш, след като твориш във рими?
Продължаваш ти, човеко, със лайна да ме засипваш.
И въобще не се усещаш, че рода си сам съсипваш.
Ти поне да ме намразиш, ала съм ти безразличен.
Щом обаче те упрекна съм ужасно нетактичен.
Слънцето залязва бавно, не че тебе те касае.
С наглост винаги оплакваш се от мен и се не трае.
Как успяваш да си толкова безочлив егоист?
Расово дискриминираш, въпреки че си петнист.
Следваш всякакви идеи с много думи и без цел.
Истината ненавиждаш, но в преструвките си смел.
Огън често те изгаря, само гледаш пепелта,
"красота" й казваш и пламъка гасиш с пикня.
В твоята "цивилизация" нямам място, разбери!
Брат по вид, но враг по мнение, мисълта ми остави!
Не ме разбираш, но ме плюеш и присмиваш се пред тях,
но видиш ли ме насаме изпадаш в истеричен страх.
Защо, човеко, тъй разяждаш се, не ме ли чуваш ти?
Защо засипваш братята си със неволи и беди?
Защо, човеко, си тъй жалък, но надменен и жесток?
Защо повеждаш грешно и осуетяваш всеки скок?
Защо, човеко, завист трупаш, вместо да си услужлив?
Грубата повърхност прави ли те толкоз по-красив?
Позата, която вадиш, толкова ли служи ти
или води ти познатите неволи и беди?
Продължаваш да ме гледаш, продължаваш да се мръщиш,
продължаваш да опитваш времето назад да връщаш.
Рецитираш принципи, но и в тях не вярваш ти,
а морала казваш пречел на твоите мечти.
Казваш, че човек не може сам съдбата да кове,
някой твойта смърт предрекъл - начи трябва да се мре.
Как, човеко, обясни ми се чувстваш по-щастлив
щом заблуди хвърляш, че животът ми е тъй фалшив?
На мизерията мистерията е крайно неудобна.
На мизерника истерията се счита за злокобна.
На клошаря изповедите в ковчега са пирони,
а бездомник проповядва срещу всякакви закони.
На природата разкоша е тъй гнусен и фалшив.
Материалните блага са благородния мотив.
Защо във този свят живея, трябва ли да им се смея
или да плача, ах, човеко, трябва ли да пропилея
...тоз живот?
Няма коментари:
Публикуване на коментар