За Мира

Мила моя Мира,
откакто те познавам
и гледам ти сеира
за тебе се съмнявам.
Изпитвам разни чувства,
дали да ги призная
или да си мълча не спирам
да се колебая.
Представям си във тъмна нощ
на тротоара те посрещам.
За един вълшебен миг
погледите ни се срещат.
Ти ме гледаш с безразличие,
аз те гледам със желание
и зад зъбите си стискам
моето искрено признание.
Как сама като те гледам
и често полудявам.
И не мога да се сетя,
и не проумявам
защо ли досега
никой като мен младеж
не е признал пред теб
тоз болезнен мой копнеж.
Щом те видя в тези дрехи,
бавно да се приближа,
и да ги разкъсам бясно
под сияйната луна.
След това да те налагам
по главата с тъп предмет.
След което, предполагам,
ш'те напикам за късмет.
Ще вържа грозното ти тяло
под уличното осветление
за да може сутринта
целият град с пренебрежение
да те плюе, да те сочи,
да се смее, да те рита.
Целият град ш'ти се източи
и със кеф ще те помита.
С твоята фалшива личност
обществото да избърше
тъй внимателно гъза си.
С тази цел ще те завържа.
И в нощта ще те оставя
да се гърчиш, да се бориш.
На противната си същност
да си жертва, да се молиш
хората да пренебрегнат
жалката ти простота
и да върнат тази външна
половинчата красота.
Това са моите романтични
словоизлеяния.
Никога не съм желал
с теб да влезна в пререкания.
Не защото ме е страх
или защото те обичам.
Не защото ще е грях,
не защото съм приличен.
Ти си жалка, ти си грозна
и си тъй антипатична.
А честит ти смешен празник,
кучко дребна и безлична.
С тази скромна валентинка
а дано да се задавиш,
щот от запек повече
в душата ми не ще оставиш.