Вълкът

Вълкът лежи ниско в тревата.
Повтарят - голяма е скица.
Сред толкоз овце във гората
той зяпа свирепа вълчица.

И вчера вълкът си лежеше.
Гладът сякаш го не умори?
А той дори щом си спеше
за нея не спря да мърмори.
С вълчицата само в главата
вълкът си лежи и не шава.
На глутницата словата
не слуша и я наблюдава.
Движенията й смъртоносни
подсказват, че трябва да чака.
Походката победоносна
го кара да тръгне в атака.
Овцете тъй бавно се нижат.
Вълчицата пък си стои.
И двамата ясно се виждат
и всеки от тях си лежи.
Вълкът мига само чака
да зърне врата й оголен.
Не ще я захапе - напротив -
ще милва безкрайно доволен.
Вълкът е до болка нахъсан.
Но знае, че щом подрани,
ако ли не го тя разкъса,
по друг начин ще го рани.

Вълкът лежи ниско в тревата.
Повтарят му - тя е чудовище
и маса овце му подмятат,
а той дебне свойто съкровище.