Когато камъкът последен е захвърлен
и хора видим чакания си възход.
Когато жалкият ни закон бъде отхвърлен
и границите си достигне всеки род -
Тогава там на хоризонта ще посрещна
една вселена, пълна с нови светове.
Дали към тях се аз запътих или спирам?
Дали се нижат дните като мигове?
Дали изплъзва ми се всичко под носа?
Дали сами ми отказаха краката?
Кога ще видя, кога ще разбера
нещата, които въртят ми се в главата?
Дали пък ако разбера ще съм щастлив
или това се получава чак накрая?
На хоризонта, тъй обагрен и красив,
където Адът във едно се слива с Рая.
Тогава аз, и ти, и те - ще зърнем Слънце,
тогава всички за момент ще бъдем цяло.
И изтече ли до последното си зрънце -
тогава времето ще почне отначало.
А ний - на пух и прах - от дето сме дошли
и други твари на Земята ще последват.
Ще ни виждат само в бледите следи,
ще ги изровят и обстойно ще изследват.
И тез идеи, що в главата ми подскачат -
дали ще ги усети някой друг след мен?
Какво го мисля - продължавам все нататък
във очакване на този слънчев ден,
във който камъкът последен е захвърлен.
Когато падне човекът тъй велик.
И може би, преди във прах да се превърна,
ще вдишам вечния покой...
дори за миг!
Няма коментари:
Публикуване на коментар