Вечер в града

Вечер в града се разхождаше мъж
и планираше да се прибира вкъщи.
Дома си щом стигна, уви, се намръщи
и тръгна угрижен назад изведнъж.
Припомни си спомени детски, далечни,
когато ненужното беше ненужно
и тъжното беше във пъти по-тъжно,
а мигове кратки уж бяха тъй вечни.
Когато гладът не бе истински глад.
Когато големи наричахме стадо.
Когато бяхме перфектни и млади
и нямаше повод да ни е яд.
Когато си късахме новите дрехи,
гонейки секви незнайни породи.
Когато не знаехме никакви моди.
Кашони щом бяха блестящи доспехи.
Размахвахме пръчки в тревите високи,
защото зелена ни беше земята
и след обикаляне из махалата
с окаляни дънки и с рани дълбоки
се връщахме вкъщи при мама и тате
и те ни се караха, щото сме мръсни.
После ни храниха с манджи тъй вкусни,
с които омазвахме си лицата.
Мъжът продължава да бяга в нощта
и усеща студения вятър в косите.
Макар изтощен, бяга той упорито.
Макар натъжен, следва свойта мечта.
Да може да види отново туй време,
в което щастливи и бурни играхме,
тичахме, викахме, бихме се, пяхме,
лишени от днешните тежки проблеми.
Видите ли този мъж насаме,
стиховете ми въобще забравете,
веднага в обратна посока тръгнете -
това не е мъж, а невинно дете.
Вечер в града той разхожда се пак
по асфалта и чака тревите зелени,
лятното слънце, лицата засмени
и бавно потъва в безкрайния мрак.