Поредната нощ

И детството свърши, светът вън ме чака.
Душата отдавна седи си във влака,
а тялото пусто си шава сред мрака
от хората градски в поредната нощ.

И думите нижат се леко и плавно,
докато на някого му е забавно
как тръгва си мойта душевност тъй бавно
и оставя ме сив сред сивата площ.

Крив, упорит, тъп и самотен,
привидно схватлив, но, уви, неграмотен -
тътря се аз, изморен и изпотен
и чакам да дойде моментът мечтан.

И влача се аз с усмивка привидна,
с прикрития гняв в моите думи обидни,
понякога с някоя мисъл завидна,
но иначе мърляв, сакат и разпран.

И тъй неусетно ме всичко ранява,
и раните се веднага появяват,
и пак неусетно сами заздравяват.
Поне аз поука да виждах от тях.

Поне, ама на - само тъпите грешки
на царските жертви - тъпите пешки.
И сякаш на техните тъй тъпи смешки
със сълзи и болка се винаги смях.

Сред тези, които ме плюят, вървя
и чакам в тунела една светлина
да зърна, та вече да се отърва
от тази говежда обществена мощ.

Това ли е всъщност светът дет ме чака?
Душата ми май е напуснала влака,
а тялото пусто си шава сред мрака
от хората градски в поредната нощ.