Не сме готови за края на света,
но с решителност отхвърляме живота.
Не сме готови да се срещнем със Смъртта,
но ежедневно я приканваме с охота.
Не сме готови да паднем на земята,
но отдавна сме избрали да пълзим.
Не щем да сложим край на суетата,
но не можем също да я продължим.
Не сме готови, може би ще се подготвим,
само знам - едва ли ще е днес.
Едва ли скоро за живот ще се закотвим.
Едва ли скоро ще се втурнем към прогрес.
Излишни мъки с нас ще задържим
и ще си кажем, че без тях е празнота.
И с тях на по-големи ще си полежим
и ще почакаме до края на света.
понеделник, 17 декември 2012 г.
четвъртък, 13 декември 2012 г.
С(р)амота
Намирам се, прибирайки се, в тъмна обстановка.
С поглед ловко образувам си разходка и вървя.
Марш с краката и очите, гърч в главата и в гърдите,
сякаш страх ме е, а не ме е, но не мога да стоя.
Стъпките ми кършат клони и наклоните скъсяват,
преодолява моето тяло обстоятелства безброй.
Зрението ми пък внимателно квартала прекосява,
преброявайки обекти, непризнаващи покой.
Тази нощ е нещо често, но вместо да й свикна,
аз привикнах да избързвам, да се прибера завчас.
Макар че, честно да си кажа, аз у нас като надникна,
все се сдържам да възкликна, че не съм си баш у нас.
До дома си търся пътя, път си търся у дома,
та да поема пак до нас, че дома ми все ми бяга.
Лягам, ставам, ям, измивам се и хуквам из града,
пък и да хуквам, и да спра - нещо все си ме пристяга.
Търся нещо, но какво е? Лошо ли е, че не знам?
Гледам да общувам с хората, които ме разбират.
Но защо така подбирам - аз не се разбирам сам.
Пък да взема да се схвана, само злоба насъбирам.
Мрънкам, пиша, дрънкам, дишам, бръщолевя и мириша,
но попиша ли, издишайки въздишки - пълен срам.
Сам самотен съм си, сам съм си виновен и излишен,
но пък пиша си и правя се, че щом го пиша - знам.
С поглед ловко образувам си разходка и вървя.
Марш с краката и очите, гърч в главата и в гърдите,
сякаш страх ме е, а не ме е, но не мога да стоя.
Стъпките ми кършат клони и наклоните скъсяват,
преодолява моето тяло обстоятелства безброй.
Зрението ми пък внимателно квартала прекосява,
преброявайки обекти, непризнаващи покой.
Тази нощ е нещо често, но вместо да й свикна,
аз привикнах да избързвам, да се прибера завчас.
Макар че, честно да си кажа, аз у нас като надникна,
все се сдържам да възкликна, че не съм си баш у нас.
До дома си търся пътя, път си търся у дома,
та да поема пак до нас, че дома ми все ми бяга.
Лягам, ставам, ям, измивам се и хуквам из града,
пък и да хуквам, и да спра - нещо все си ме пристяга.
Търся нещо, но какво е? Лошо ли е, че не знам?
Гледам да общувам с хората, които ме разбират.
Но защо така подбирам - аз не се разбирам сам.
Пък да взема да се схвана, само злоба насъбирам.
Мрънкам, пиша, дрънкам, дишам, бръщолевя и мириша,
но попиша ли, издишайки въздишки - пълен срам.
Сам самотен съм си, сам съм си виновен и излишен,
но пък пиша си и правя се, че щом го пиша - знам.
събота, 17 ноември 2012 г.
Знаете ли?
Знаете ли к'во? Да го кажем така.
Каквото съм писал, съм писал и т'ва е.
Честно, омръзна ми все от слова,
а слова ви подмятам доколкото зная.
Не ги знам и много, и т'ва е проблем,
но не е проблемът, който ме дразни.
А и май че проблемът ми ще е решен
ако правя това, което ме блазни.
Вместо това продължавам да бая,
че трябва да видите к'во ви редя.
Вместо кат пес по колите да лая,
да взема да тръгна по пътя пеша?
Знаете ли к'во? Да го кажем така.
Аз ще си пиша, а вие си спете.
Аз я харесвам такава нощта,
а на вас ви харесва да не четете.
Каквото съм писал, съм писал и т'ва е.
Честно, омръзна ми все от слова,
а слова ви подмятам доколкото зная.
Не ги знам и много, и т'ва е проблем,
но не е проблемът, който ме дразни.
А и май че проблемът ми ще е решен
ако правя това, което ме блазни.
Вместо това продължавам да бая,
че трябва да видите к'во ви редя.
Вместо кат пес по колите да лая,
да взема да тръгна по пътя пеша?
Знаете ли к'во? Да го кажем така.
Аз ще си пиша, а вие си спете.
Аз я харесвам такава нощта,
а на вас ви харесва да не четете.
събота, 27 октомври 2012 г.
Хомо поема
Като малки си правихме хомо-шеги
с моите приятели леко лабилни.
И идваха в розово момци едни,
сочеха с пръст и се смееха силно.
Така стояха в тесните дънки,
замеряха ни със злоба, горките!
Отгде тая злоба? От мозък без гънки?
От натиск болезнен ли, там, при мъдите?
Знам ли? Прощавайте, просто си питам.
Аз по принцип не съм много умен
и когато видя юнак любопитен
да ми се бута в неловкия хумор
така предполагам - свободното време
само го мъчи и ражда агресия,
докато там, под голото теме
с хъс прогресира тежка регресия.
Мода не знам, телевизия не гледам,
това ли диктува как се държим?
Може би трябва да се прегледам,
че явно ми куца дневният режим.
Как да опиша най-просто проблема,
с който се сблъсквам така неизбежно?
Как да опиша тази дилема,
в която ме хвърляте толкоз небрежно?
Гей ли съм аз щом се правя на гей,
макар и съзнателно, макар и с присмешка?
Понякога чувствам се като плебей
в този раздор тъй крайно човешки.
Нима съм в грешка и моята смешка
за дрешките златни хич не важи?
И за да съм мъж, на моята плешка
да трябва татус банален да седи?
Какви са тез изкривени представи
за мъж и жена и защо съм сред тях?
За да си мъж явно трябват прояви
на смешен снобизъм, разврат и пердах.
Е, благодаря ви, но "сбогом" ви казвам,
щом трябва да слушам и то не веднъж,
че за да съм мъж длъжен съм да прегазвам,
а не да засявам след себе си ръж.
понеделник, 8 октомври 2012 г.
Непокорен
Малка предистория:
Веднъж, когато се качвах с баща ми на Черни връх се избъзиках:
"Скучно е да тръгнеш да катериш един връх и да го качиш. Много по-яка история ще е да спреш на метри преди него."
Баща ми тогава се изсмя и каза:
"Ти си стой тогава тука, аз ще го кача".
Като го казах това на един мой приятел, той ми разказа как чел някаква история за някакъв връх, който поради някакви причини не бил покоряван никога и как един испанец тръгнал да го катери и се отказал точно накрая. Какво си е мислил не знам, но това е моята теория:
Група катери по билото бавно
преди върха да качи.
Буря вещае падение безславно,
напразни амбиции, мечти.
Веднъж, когато се качвах с баща ми на Черни връх се избъзиках:
"Скучно е да тръгнеш да катериш един връх и да го качиш. Много по-яка история ще е да спреш на метри преди него."
Баща ми тогава се изсмя и каза:
"Ти си стой тогава тука, аз ще го кача".
Като го казах това на един мой приятел, той ми разказа как чел някаква история за някакъв връх, който поради някакви причини не бил покоряван никога и как един испанец тръгнал да го катери и се отказал точно накрая. Какво си е мислил не знам, но това е моята теория:
Група катери по билото бавно
преди върха да качи.
Буря вещае падение безславно,
напразни амбиции, мечти.
Силно решени обаче пристъпват
и чакат да стигнат върха,
на който човешки крак не е стъпвал,
та бавно се влачат сега.
и чакат да стигнат върха,
на който човешки крак не е стъпвал,
та бавно се влачат сега.
Върхът е пазен толкова време,
божествен за много е той.
За девствеността му на тях не им дреме,
катерят връз мъки безброй.
божествен за много е той.
За девствеността му на тях не им дреме,
катерят връз мъки безброй.
Накрая усилията са резултатни,
появява се лъч светлина,
който огрява връх невероятен
и стопля всяка душа.
появява се лъч светлина,
който огрява връх невероятен
и стопля всяка душа.
След дни алпинистите, гладни и болни,
се чувстват като във рай.
Водачът, разплакан, обаче ги гони:
"Няма да стигнем докрай!"
се чувстват като във рай.
Водачът, разплакан, обаче ги гони:
"Няма да стигнем докрай!"
"Ти полудя!" един му се скара.
"Поболя се!" озъби се друг.
"Какво се отказваш? Ти ни докара
със зъби и нокти дотук!"
"Поболя се!" озъби се друг.
"Какво се отказваш? Ти ни докара
със зъби и нокти дотук!"
Водачът потегли надолу и каза:
"Връщайте се с мен!
Цяла планетa с вас сме обходили.
Това ми стига на мен!"
Плюха изнервени, после се спряха,"Връщайте се с мен!
Цяла планетa с вас сме обходили.
Това ми стига на мен!"
а някой погледна нагоре:
"Какъв ли е рай на място, което
не е осквернено от хора?"
понеделник, 1 октомври 2012 г.
Честит Празник на Музиката и Поезията
Бил съм поредният млад текстописец,
пленен от изкуството в моя живот.
Бил съм поредният превзет гъзолизец
на всички творци от този народ.
Не съм бил работил, само съм драскал
и чакал парите да ме навалят.
Отправили хора към мен тези ласки
и плямпат открито за "Псевдо-Сократ".
И все пак си драскам - нима са трагични
личните ми откровения тук?
Нима са безлични тез хаотични
напъни дето ги бълвам напук.
Едни даровит викат, други - устат,
а трети - примат без проблеми и с време
да драска скучен словесен откат
на скучни отминали хорски дилеми.
Бил съм каквото заплюят ме всички,
така примирявам се с всеки нов ден.
Издържам в последствие, намествайки срички
и по-леко става с всеки рефрен.
Повтарям, цитирам се, други цитирам,
на място ли, не е ли - кво от това?
Ден подир ден така процедирам
дорде рикоширам от сродна душа.
понеделник, 24 септември 2012 г.
Стъкло
Изстъргвам умората с дрезгав хрип,
сядам и взирам се пак в тъмнината.
Навън стъкло чупи някакъв тип
и вие пиян за самотата.
Жена му я виждам на линия горката,
говори за хора на линия - и кво?
Защо си не търси човекът жената,
а търси да чупи стъкло?
Изхилвам се леко, макар да съм тъжен,
събувам обувките, лягам да спя.
Обаче сънят ме отхвърля и лъже
и пак нещо мъча се да сътворя.
Вкъщи е топло, аз пък измръзвам,
пияният се гърля навънка - и кво?
От време на време дочувам и връзвам
как мятат съседи по него стъкло.
Тече си творбата, заедно с нощта.
Изтичат, изпиват ме бавно и благо.
Нима живея и аз в самота?
Нима самотен да съм ми е драго?
Почесвам главата, размествам краката,
оглеждам се в огледало - и кво?
Да видя уж себе си, нещо познато,
а вместо това виждам само стъкло.
сядам и взирам се пак в тъмнината.
Навън стъкло чупи някакъв тип
и вие пиян за самотата.
Жена му я виждам на линия горката,
говори за хора на линия - и кво?
Защо си не търси човекът жената,
а търси да чупи стъкло?
Изхилвам се леко, макар да съм тъжен,
събувам обувките, лягам да спя.
Обаче сънят ме отхвърля и лъже
и пак нещо мъча се да сътворя.
Вкъщи е топло, аз пък измръзвам,
пияният се гърля навънка - и кво?
От време на време дочувам и връзвам
как мятат съседи по него стъкло.
Тече си творбата, заедно с нощта.
Изтичат, изпиват ме бавно и благо.
Нима живея и аз в самота?
Нима самотен да съм ми е драго?
Почесвам главата, размествам краката,
оглеждам се в огледало - и кво?
Да видя уж себе си, нещо познато,
а вместо това виждам само стъкло.
петък, 14 септември 2012 г.
Като куче
Като куче щом заспиваш под небето
ще си беден и болен, но щастлив.
Щом се будиш с тревата под лицето,
макар и с белези, си много по-красив.
Като псе ще ми отива да живея.
Често гладен ще съм, жаден, изтощен,
но опашката свободно ще си вея
и ще лая истината всеки ден.
Като куче няма да ми трябват думи,
като псе не се нуждая от лъжи.
Помиярът разтяга ли локуми?
Напротив, менка доброти и си лежи.
Като куче дайте ми да съществувам,
като пес край кофите да си лежа.
Дайте на боклука ви да се любувам,
но знайте - като вас не му принадлежа.
ще си беден и болен, но щастлив.
Щом се будиш с тревата под лицето,
макар и с белези, си много по-красив.
Като псе ще ми отива да живея.
Често гладен ще съм, жаден, изтощен,
но опашката свободно ще си вея
и ще лая истината всеки ден.
Като куче няма да ми трябват думи,
като псе не се нуждая от лъжи.
Помиярът разтяга ли локуми?
Напротив, менка доброти и си лежи.
Като куче дайте ми да съществувам,
като пес край кофите да си лежа.
Дайте на боклука ви да се любувам,
но знайте - като вас не му принадлежа.
Ние
Ние сме най-малки,
пияндета, откачалки,
за дърти - изтривалки,
за връстници - пози жалки.
Отгледани от време
на отминали дилеми,
заградени водоеми
и с вродени теореми.
С кадърност във ръцете
и амбиции в сърцето,
с усмивка на лицето,
но с окови на нозете.
Не ходим на краката,
не говорим от устата,
готова е храната
и не пием от водата.
Пием само от бутилки,
врем се в техните хранилки
с маслини без костилки
и лабораторни билки.
Те ни хранят и поят,
стрижат ни и ни доят,
гледат да ни завлекат
по своя мрачен път.
Институциите, които
управляват на закрито,
патентоват твоето жито
и цедят всяко корито.
Те са злото ти, което
оправдаваш със заетост.
Те са злото ти, което
ще ти наследи детето.
пияндета, откачалки,
за дърти - изтривалки,
за връстници - пози жалки.
Отгледани от време
на отминали дилеми,
заградени водоеми
и с вродени теореми.
С кадърност във ръцете
и амбиции в сърцето,
с усмивка на лицето,
но с окови на нозете.
Не ходим на краката,
не говорим от устата,
готова е храната
и не пием от водата.
Пием само от бутилки,
врем се в техните хранилки
с маслини без костилки
и лабораторни билки.
Те ни хранят и поят,
стрижат ни и ни доят,
гледат да ни завлекат
по своя мрачен път.
Институциите, които
управляват на закрито,
патентоват твоето жито
и цедят всяко корито.
Те са злото ти, което
оправдаваш със заетост.
Те са злото ти, което
ще ти наследи детето.
20
Кошмарите с времето стават шеги,
а шегите - кошмари и правят ни луди.
Сънища после превръщат се в дни,
в които не можеш да се събудиш.
Kогато си най-пълноценен и жив
не знаеш какво се случва със тебе.
Без значение - тъжен, щастлив -
ням и невеж от света си обсебен.
Свободен, зает - от емоции преливаш,
днеска си гладен, а утре - преял.
Работиш, работиш, работиш, почиваш,
изпълнен с енергия, че и недоспал.
И времето, времето бързо се ниже,
в моменти на щастие прелиташ дори!
А в тежки периоди раните ближеш
и времето бавно те влачи - нали?
а шегите - кошмари и правят ни луди.
Сънища после превръщат се в дни,
в които не можеш да се събудиш.
Kогато си най-пълноценен и жив
не знаеш какво се случва със тебе.
Без значение - тъжен, щастлив -
ням и невеж от света си обсебен.
Свободен, зает - от емоции преливаш,
днеска си гладен, а утре - преял.
Работиш, работиш, работиш, почиваш,
изпълнен с енергия, че и недоспал.
И времето, времето бързо се ниже,
в моменти на щастие прелиташ дори!
А в тежки периоди раните ближеш
и времето бавно те влачи - нали?
10.30
Десет и половина е вече...
Човече, дай да ядем!
Времето тъй бързо изтече,
замина си и този ден.
От вашите проблеми,
драми и дилеми,
лъжи и сложни схеми
забравих да мисля за мен.
Десет и тридесет и две...
Моментът е много напечен.
Няма какво да се яде,
а джобът ми е празен, човече!
С всякакви ментета,
бири и кафета
ме яде манталитета ни,
а времето...
то си тече.
Гладен съм и ми се спи,
а не мога да спра да се смея.
Сам си прося тези беди.
Научете ме как да живея!
Защо със вас да бързам,
на сеира да се връзвам,
после сам да се превързвам,
когато най-много боли?
Човече, дай да ядем!
Времето тъй бързо изтече,
замина си и този ден.
От вашите проблеми,
драми и дилеми,
лъжи и сложни схеми
забравих да мисля за мен.
Десет и тридесет и две...
Моментът е много напечен.
Няма какво да се яде,
а джобът ми е празен, човече!
С всякакви ментета,
бири и кафета
ме яде манталитета ни,
а времето...
то си тече.
Гладен съм и ми се спи,
а не мога да спра да се смея.
Сам си прося тези беди.
Научете ме как да живея!
Защо със вас да бързам,
на сеира да се връзвам,
после сам да се превързвам,
когато най-много боли?
Аз съм глух
Аз съм глух, ти си глуха,
ние всичките сме глухи.
Някой смее да ти каже,
че слуха ни ще спаси.
Аз съм кух, ти си куха,
ние всичките сме кухи.
Някой нагло ни говори,
че главите ни ще завърти.
Аз съм сляп, ти си сляпа,
ние всичките сме слепи.
Обикаляме с бастуни,
непознати молим за трохи.
И без хляб, без подслон,
казват, толкоз сме нелепи.
Търсим смисъл пред носа си
и сме винаги сами.
Дай на всеки да те ръчка,
кат те види, че си с бръчки,
щом ги кефи да са гладки
и под темето дори.
Щом си пълен - остави ги
да те вкарват във интриги.
Явно в празните им тикви
само злобата гори!
Аз съм кух, ти си куха.
Аз съм глух, ти си глуха.
К'вото казват - приеми го,
та дори да са лъжи.
Просто стой и наблюдавай,
от тълпата изоставай,
гледай колко кухи могат
да са черепните кухини.
Ballade Vulgaire, mais Romantique
Пет лъжици оцет
и после на вкус в половин литър леща.
Три филии с пастет,
чашка със кола и хайде на среща!
Вечерта в ресторант,
каренца, кюфтенца на маса със свещи.
Хваля й се като музикант
и с песни прикривам пръдните зловещи.
Нима е истинска случка?
По-скоро мисъл неосъществена -
по-малко дори и от смучка,
по-голямо от всяка мечта съкровена.
Момент, пазен в мойто съзнание,
като дежа ву или друга илюзия,
чакаща края на свойто изгнание,
като поредна анална дифузия.
Пет лъжици оцет,
това е тъй стара свещена отвара.
С още две стават пет
и филийките, но тоз път са с извара.
Вечер с бира в ръка,
самотен и тъжен стоя аз на бара.
Ах как ми се искаше само една,
в пръдните ми имаща мъничко вяра.
и после на вкус в половин литър леща.
Три филии с пастет,
чашка със кола и хайде на среща!
Вечерта в ресторант,
каренца, кюфтенца на маса със свещи.
Хваля й се като музикант
и с песни прикривам пръдните зловещи.
Нима е истинска случка?
По-скоро мисъл неосъществена -
по-малко дори и от смучка,
по-голямо от всяка мечта съкровена.
Момент, пазен в мойто съзнание,
като дежа ву или друга илюзия,
чакаща края на свойто изгнание,
като поредна анална дифузия.
Пет лъжици оцет,
това е тъй стара свещена отвара.
С още две стават пет
и филийките, но тоз път са с извара.
Вечер с бира в ръка,
самотен и тъжен стоя аз на бара.
Ах как ми се искаше само една,
в пръдните ми имаща мъничко вяра.
Не, о, моля те, не!
Недей ме напуска, перверзио моя!
Аз падам на колене
и душата ми вечно е твоя.
Не, не си тръгвай не,
аз кълна се, че ти си ми всичко.
Отново на краката ми
вдигни ме поне!
Рапонцел
Ровя се аз из
Архивите древни.
Песни, поеми
Откривам безброй.
Несвършени - скучни,
Цели - потребни.
Ебал съм го зора
Лирически мой.
Архивите древни.
Песни, поеми
Откривам безброй.
Несвършени - скучни,
Цели - потребни.
Ебал съм го зора
Лирически мой.
За любимото говедо
Човек ли си или не си - не се ослушвай!
Да знаеш, че за теб тез стихове редя.
В прищявките си тъпи хич недей се сгушва,
а скив какво сега ще ти стихоплетя!
Човеко, ти си ми любимото говедо!
Ти си създание с уникална красота!
Макар и кухо, си ми доста мило чедо
и тези мисли аз със теб ще споделя!
Човек, от месец думичка не съм ти писал.
Онемелият какво да изрече?
Какви ти думи, аз от думи съм стъписан!
Пък пак да кажа - кой касае се въобще?
Че се оплакваш ти от мен, дали ми пука,
или от другите, които не мълчат?
Какво ме грее кой от нас е сгазил лука
щом сеирджиите бездействат и реват?
В устата топло, а в черепа студено.
Под кръста влажно, а суши ти се главата.
В очите - мрак, между ушите пък - зелено.
Пълен е джоба, но пък празна е душата.
Защо със теб, човек, аз време да прекарам?
Това ли имаше предвид под оптимизъм?
Дори в тунела светлинката да набарам,
тя отражение е на твоя мазохизъм.
Аз, че съм тъп, признавам си без бой -
не виждам логика в нещата от живота
ако след тоя мрачен, силен, сив порой
слънцето с рев посрещаш, вместо със охота.
Било ти студ, не щеш да ходиш по снега.
Било ти пек, не щеш на жега да излизаш.
- "Навън вали, така че вкъщи ще седя."
- "То слънце грее, но съм само с черни ризи."
Да поработиш ти омръзва твърде бързо,
а после шефа псуваш гладен, без пари.
Защо да лягаш вечер рано? Що да бързаш?
Да псуваш можеш всичко живо призори.
Било държавата, бил простият народ.
Ми да се махам, викаш, вънка по-добре е.
Пък се изказа, аз ли съм сега на ход?
Тъпака, чакаш го на теб да ти се смее.
- "Какво говориш, Денис, кой те е попитал?"
- "Защо мълчиш, нима се съгласи?"
- "Какво ли е синчето мамино изпитал,
та предполага, че изобщо не греши?"
Та вече месец, вече два си трая аз.
Да проговоря нямам повод, нито сили.
Та стискам зъби и те слушам час след час,
а глупостта ти в темето ми ръбче пили.
Ще ставам нов човек, че стария го не искаш.
Псувните спирам, комплименти ще редя.
Езика затова зад зъбите си стискам.
Затуй във ъгъла седя си и мълча.
Не бе, бъзикам се, за малко да се хванеш.
Такваз промяна да не чакаш ти от мен.
Недей ме следва, за да не изостанеш.
Човек, не мърдай до последния си ден!
Да знаеш, че за теб тез стихове редя.
В прищявките си тъпи хич недей се сгушва,
а скив какво сега ще ти стихоплетя!
Човеко, ти си ми любимото говедо!
Ти си създание с уникална красота!
Макар и кухо, си ми доста мило чедо
и тези мисли аз със теб ще споделя!
Човек, от месец думичка не съм ти писал.
Онемелият какво да изрече?
Какви ти думи, аз от думи съм стъписан!
Пък пак да кажа - кой касае се въобще?
Че се оплакваш ти от мен, дали ми пука,
или от другите, които не мълчат?
Какво ме грее кой от нас е сгазил лука
щом сеирджиите бездействат и реват?
В устата топло, а в черепа студено.
Под кръста влажно, а суши ти се главата.
В очите - мрак, между ушите пък - зелено.
Пълен е джоба, но пък празна е душата.
Защо със теб, човек, аз време да прекарам?
Това ли имаше предвид под оптимизъм?
Дори в тунела светлинката да набарам,
тя отражение е на твоя мазохизъм.
Аз, че съм тъп, признавам си без бой -
не виждам логика в нещата от живота
ако след тоя мрачен, силен, сив порой
слънцето с рев посрещаш, вместо със охота.
Било ти студ, не щеш да ходиш по снега.
Било ти пек, не щеш на жега да излизаш.
- "Навън вали, така че вкъщи ще седя."
- "То слънце грее, но съм само с черни ризи."
Да поработиш ти омръзва твърде бързо,
а после шефа псуваш гладен, без пари.
Защо да лягаш вечер рано? Що да бързаш?
Да псуваш можеш всичко живо призори.
Било държавата, бил простият народ.
Ми да се махам, викаш, вънка по-добре е.
Пък се изказа, аз ли съм сега на ход?
Тъпака, чакаш го на теб да ти се смее.
- "Какво говориш, Денис, кой те е попитал?"
- "Защо мълчиш, нима се съгласи?"
- "Какво ли е синчето мамино изпитал,
та предполага, че изобщо не греши?"
Та вече месец, вече два си трая аз.
Да проговоря нямам повод, нито сили.
Та стискам зъби и те слушам час след час,
а глупостта ти в темето ми ръбче пили.
Ще ставам нов човек, че стария го не искаш.
Псувните спирам, комплименти ще редя.
Езика затова зад зъбите си стискам.
Затуй във ъгъла седя си и мълча.
Не бе, бъзикам се, за малко да се хванеш.
Такваз промяна да не чакаш ти от мен.
Недей ме следва, за да не изостанеш.
Човек, не мърдай до последния си ден!
сряда, 12 септември 2012 г.
Щедрост - глупост
Каквото мислиш го пази за важни хора.
Все съм търсил смисъл в щедростта.
Качиш ли да го вее вятър на простора,
изсъхва бавно и отлита в пустошта.
Ти семената да посееш дето видиш,
звучи, но само на звучене се докарва.
На мисъл само е, бе да му се невиди!
Кога си виждал мисъл корен да прокарва?
Аз съм глупак и глупак ще си остана!
Със гордост глупава го казвам всеки ден.
Че знаех аз каква ще стане. Ей я - стана!
Сега гордей се, че различен си от мен!
Но аз стоя си, подминавате ме още.
Кат мен не сте, това ви стига - а и с право!
И нямам сили, имал ли съм ги изобщо?
Нима се чупи туй де нивга не е здраво?
Все съм търсил смисъл в щедростта.
Качиш ли да го вее вятър на простора,
изсъхва бавно и отлита в пустошта.
Ти семената да посееш дето видиш,
звучи, но само на звучене се докарва.
На мисъл само е, бе да му се невиди!
Кога си виждал мисъл корен да прокарва?
Аз съм глупак и глупак ще си остана!
Със гордост глупава го казвам всеки ден.
Че знаех аз каква ще стане. Ей я - стана!
Сега гордей се, че различен си от мен!
Но аз стоя си, подминавате ме още.
Кат мен не сте, това ви стига - а и с право!
И нямам сили, имал ли съм ги изобщо?
Нима се чупи туй де нивга не е здраво?
Човече
Като прашинка съм по пътя ви безкраен,
като капка в жизнения язовир.
Като ключенце без ключалка съм потаен
и символичен като тост на сватбен пир.
На вид съм дребен, прост и незначителен
често щом си трая сред тълпата.
Щом пък я напусна съм внушителен
и всички ми падате в краката.
Като весел анекдот съм във устите ви.
Като паразитна фраза се разпръсквам.
Като табу се крия хитро из главите ви
и съм безмилостен, но не ви отблъсквам.
Щом ме видите ме подминете!
Въпреки че често съм чудат,
решите ли пред мене да се спрете,
знайте - няма връщане назад!
Защото, въпреки че съм тъй дребен,
даже крехък и безсмислен, може би,
намирате ме често за вълшебен
и пропадате във моите възгледи.
На моето ниво ви принижавам
и разбирате защо съм тъй внушителен.
И, въпреки че често преигравам,
всъщност вашия идеал е отвратителен.
Напротив, и от вас съм по-уверен
и увереността ми е оправдана.
Дори с груб език съм пак добронамерен.
Дори остра, мойта мисъл е желана.
Не се заглеждайте във мен, а продължете!
Видите ли ме ви заслепявам.
Не се оглеждайте за мен, не се чудете!
Лесно и със кеф ви унижавам.
Просто затворете си очите
и ще видите колко съм огромен.
Дребен съм, а стигам до звездите.
Беден, а на щедрост съм способен.
като капка в жизнения язовир.
Като ключенце без ключалка съм потаен
и символичен като тост на сватбен пир.
На вид съм дребен, прост и незначителен
често щом си трая сред тълпата.
Щом пък я напусна съм внушителен
и всички ми падате в краката.
Като весел анекдот съм във устите ви.
Като паразитна фраза се разпръсквам.
Като табу се крия хитро из главите ви
и съм безмилостен, но не ви отблъсквам.
Щом ме видите ме подминете!
Въпреки че често съм чудат,
решите ли пред мене да се спрете,
знайте - няма връщане назад!
Защото, въпреки че съм тъй дребен,
даже крехък и безсмислен, може би,
намирате ме често за вълшебен
и пропадате във моите възгледи.
На моето ниво ви принижавам
и разбирате защо съм тъй внушителен.
И, въпреки че често преигравам,
всъщност вашия идеал е отвратителен.
Напротив, и от вас съм по-уверен
и увереността ми е оправдана.
Дори с груб език съм пак добронамерен.
Дори остра, мойта мисъл е желана.
Не се заглеждайте във мен, а продължете!
Видите ли ме ви заслепявам.
Не се оглеждайте за мен, не се чудете!
Лесно и със кеф ви унижавам.
Просто затворете си очите
и ще видите колко съм огромен.
Дребен съм, а стигам до звездите.
Беден, а на щедрост съм способен.
Час след час
Час след час, ден за ден
животи плъзват покрай мен
и движат си се хаотично,
безпощадно, безразлично.
Питам се, нима не знае
някой що е да се трае
тази сган мизерна? Що за
гадна грозна дребна поза
се стараят да докарат?
Що е мъка да се карат
да изглеждат тъй противно,
жалко, смешно, деградивно?
Колко мъки ще се леят,
колко пламъка ще тлеят
ако, само за веднъж,
мъжът държи се като мъж?
Ако само за момент,
някой бодър здрав левент
прояви и капка мисъл?
Няма ли да има смисъл?
Ако за момент една
префърцунена жена
прибере си чудесата
и задейства си главата?
Не си ли заслужава
малко да се оценява
волята да се изправиш
и стадата да забравиш?
Сам усилия да положиш,
мнението си да наложиш,
да не тъпчеш почвата,
а да сееш семена?
Представете си бе, хора,
разширим ли кръгозора
и единност ако стигнем
колко много ще постигнем!
Колко много ще научим,
колко много ще се случи.
Само пишките си мерим
и пак нищо не печелим.
Вие може би сте прави
с тези ваши грозни нрави,
но веднага щом ви плесна
ще ми стигне ли да блесна?
Дали защото съм надут,
или пък може би съм луд,
но наистина ми писна
в моите нерви да си кисна,
час след час и ден за ден,
додет пълзите покрай мен
и имитирате отличие
сред полето от безличие.
животи плъзват покрай мен
и движат си се хаотично,
безпощадно, безразлично.
Питам се, нима не знае
някой що е да се трае
тази сган мизерна? Що за
гадна грозна дребна поза
се стараят да докарат?
Що е мъка да се карат
да изглеждат тъй противно,
жалко, смешно, деградивно?
Колко мъки ще се леят,
колко пламъка ще тлеят
ако, само за веднъж,
мъжът държи се като мъж?
Ако само за момент,
някой бодър здрав левент
прояви и капка мисъл?
Няма ли да има смисъл?
Ако за момент една
префърцунена жена
прибере си чудесата
и задейства си главата?
Не си ли заслужава
малко да се оценява
волята да се изправиш
и стадата да забравиш?
Сам усилия да положиш,
мнението си да наложиш,
да не тъпчеш почвата,
а да сееш семена?
Представете си бе, хора,
разширим ли кръгозора
и единност ако стигнем
колко много ще постигнем!
Колко много ще научим,
колко много ще се случи.
Само пишките си мерим
и пак нищо не печелим.
Вие може би сте прави
с тези ваши грозни нрави,
но веднага щом ви плесна
ще ми стигне ли да блесна?
Дали защото съм надут,
или пък може би съм луд,
но наистина ми писна
в моите нерви да си кисна,
час след час и ден за ден,
додет пълзите покрай мен
и имитирате отличие
сред полето от безличие.
Хаос
За някои тази идея може би е немислима,
но теорията на хаоса винаги е приложима.
Човешкият мозък уж осмисля хаоса с "реда" си,
но въвежда още хаос в границите на ума си.
После друг човешки мозък границите разширява.
Е, опитва се поне, но още се ограничава.
Не намира свободата за своите грехове
и въпреки това продължава да кове
надгробната си плоча и да копае своя гроб.
Продължава на фалшивия си нрав да бъде роб,
на грозните си идеали, жалки, но правдоподобни,
макар и само за прехвалените неспособни
жалки хора. За тази грозна сган.
За тези жалки твари без идеи и без срам.
Без никакви емоции или капка уважение,
с погледи тъй жадни, но със ощетено зрение.
С високо самочувствие, без никакви признания.
Лишени от човечност и от общите познания
за света около тях и за природния баланс.
Оставят се на уж тъй справедливия си шанс.
Серат върху природата и чакат плодове.
Въздуха си тровят, после искат дъждове.
Жадуват за гори, след като заравят трици
и после сетивата си подтискат с наркотици.
Отглеждат си омраза, а молят се за щастие.
Не могат да живеят, а се борят за безвластие.
Умните гледат с войни да припечелят,
други пък идеи за анархия споделят.
Трети за религия се вкопчват лицемерно.
Отшелниците пък оригиналничат модерно.
Въобще дори не смеят да приложат лично мнение,
а просто гният в жалкото си смешно неодобрение.
Само необмислени идеи пропагандират,
безусловно, буквално и не спират
да убиват за мир, да воюват за покой,
да привличат слънцето и да се молят за порой.
Няма ли кой да им каже, че грешат?
Няма ли кой да ги накара да се спрат?
Умират и се раждат. Не мислят, само действат.
Говорят за бъдеще и избиват семейства.
Говорят за любов и разпръскват егоизъм,
прикрит с фалшив и неосведомен патриотизъм.
Говорят за народа, непризнавайки подкрепа.
Жалеят за бедняци, стискайки богата шепа.
А после се изкарват толкова недоразбрани.
Искат ред във хаоса, а пикат на властта ни.
От своя пък страна тя пребърква ни джобовете,
изпразва ни портфейлите и пълни ни гробовете.
И след това с нахалност човек се провъзглася
за най-интелигентен вид и се превъзнася.
Когато го надушим, се заравя като щраус.
Човеко, докога ще търпиме твоя хаос?
но теорията на хаоса винаги е приложима.
Човешкият мозък уж осмисля хаоса с "реда" си,
но въвежда още хаос в границите на ума си.
После друг човешки мозък границите разширява.
Е, опитва се поне, но още се ограничава.
Не намира свободата за своите грехове
и въпреки това продължава да кове
надгробната си плоча и да копае своя гроб.
Продължава на фалшивия си нрав да бъде роб,
на грозните си идеали, жалки, но правдоподобни,
макар и само за прехвалените неспособни
жалки хора. За тази грозна сган.
За тези жалки твари без идеи и без срам.
Без никакви емоции или капка уважение,
с погледи тъй жадни, но със ощетено зрение.
С високо самочувствие, без никакви признания.
Лишени от човечност и от общите познания
за света около тях и за природния баланс.
Оставят се на уж тъй справедливия си шанс.
Серат върху природата и чакат плодове.
Въздуха си тровят, после искат дъждове.
Жадуват за гори, след като заравят трици
и после сетивата си подтискат с наркотици.
Отглеждат си омраза, а молят се за щастие.
Не могат да живеят, а се борят за безвластие.
Умните гледат с войни да припечелят,
други пък идеи за анархия споделят.
Трети за религия се вкопчват лицемерно.
Отшелниците пък оригиналничат модерно.
Въобще дори не смеят да приложат лично мнение,
а просто гният в жалкото си смешно неодобрение.
Само необмислени идеи пропагандират,
безусловно, буквално и не спират
да убиват за мир, да воюват за покой,
да привличат слънцето и да се молят за порой.
Няма ли кой да им каже, че грешат?
Няма ли кой да ги накара да се спрат?
Умират и се раждат. Не мислят, само действат.
Говорят за бъдеще и избиват семейства.
Говорят за любов и разпръскват егоизъм,
прикрит с фалшив и неосведомен патриотизъм.
Говорят за народа, непризнавайки подкрепа.
Жалеят за бедняци, стискайки богата шепа.
А после се изкарват толкова недоразбрани.
Искат ред във хаоса, а пикат на властта ни.
От своя пък страна тя пребърква ни джобовете,
изпразва ни портфейлите и пълни ни гробовете.
И след това с нахалност човек се провъзглася
за най-интелигентен вид и се превъзнася.
Когато го надушим, се заравя като щраус.
Човеко, докога ще търпиме твоя хаос?
Трактор
Що ли правя, мили друже?
К'ва ми е прехраната?
Карам трактор, мой човеко,
рина със лопатата.
Харесва ли ми, мили друже?
Моля те, недей така!
Харесва ми та, мой човеко,
туй е моята съдба.
Започна всичко в първи клас,
когато купих си китара.
После купих контрабас
и музиката там ме свари.
Учих се да пея силно,
хванах даже саксофон.
И честно - свирих си стабилно,
ама к'ъв съм аз галфон!
Тръгнах аз по барове
да търся слава и пари.
Тръгнеш ли по тез места -
един човек да видиш ти!
Казваха ми - няма как,
живял съм в други времена.
Ограничен да съм не бил,
да пробвам в телевизията.
Та ме караха да ходя
да се пробвам аз в ефира.
Нещо там на кастинг щели
да ми гледат те сеира.
Но от там ме върнаха -
липсвал някакъв си фактор,
та до днеска, ей ме на -
карам по полето трактор.
К'ва ми е прехраната?
Карам трактор, мой човеко,
рина със лопатата.
Харесва ли ми, мили друже?
Моля те, недей така!
Харесва ми та, мой човеко,
туй е моята съдба.
Започна всичко в първи клас,
когато купих си китара.
После купих контрабас
и музиката там ме свари.
Учих се да пея силно,
хванах даже саксофон.
И честно - свирих си стабилно,
ама к'ъв съм аз галфон!
Тръгнах аз по барове
да търся слава и пари.
Тръгнеш ли по тез места -
един човек да видиш ти!
Казваха ми - няма как,
живял съм в други времена.
Ограничен да съм не бил,
да пробвам в телевизията.
Та ме караха да ходя
да се пробвам аз в ефира.
Нещо там на кастинг щели
да ми гледат те сеира.
Но от там ме върнаха -
липсвал някакъв си фактор,
та до днеска, ей ме на -
карам по полето трактор.
Трагична съдба
Трагична е съдбата на човека,
който има цел в живота и амбиции.
Трагичната съдба
на свободната душа,
която търси резултат вместо традиции.
Трагедията ти е далеч от лека,
загубен си с акъл ли си дарен.
Само тебе виждат,
само тебе ненавиждат,
в ядовете им се давиш изтощен.
В животоподобната тирада
вълк вълка изяжда и гладува пак.
Или си балък,
или си карък
и в двата случая затъваш в мрак.
Сред таз фалшива жалка серенада
нито пееш, нито свириш, а седиш,
с пресипналия глас,
с предъвкания фас,
и гледаш своята любима, и мълчиш.
Да слезне няма как - високо си е доста.
Уви, да можеше пък ти да се качиш.
И двамата седите
и тъпи си мълчите,
неловки като курвенски бакшиш.
Овцете чакат пък да им се спусне моста.
Разбира се - реката ти ще прекосиш.
Ти си плуваш, те си блеят,
ти се потиш, те се смеят,
а стигнеш ли брега - ти пак ще ги спасиш.
И след спасението за миг ще те подминат.
И сам по своя път отново ще поемеш,
без мисъл за печалба,
на главата с чужди жалби
и от мъката не ще се ти съвземеш.
Човеко беден, тез говеда ще те сринат.
Не им помагай! Все едно не им е леко.
Ти ги носиш, те те бавят,
пукнеш ли пък те забравят.
Трагична е съдбата ти, човеко!
който има цел в живота и амбиции.
Трагичната съдба
на свободната душа,
която търси резултат вместо традиции.
Трагедията ти е далеч от лека,
загубен си с акъл ли си дарен.
Само тебе виждат,
само тебе ненавиждат,
в ядовете им се давиш изтощен.
В животоподобната тирада
вълк вълка изяжда и гладува пак.
Или си балък,
или си карък
и в двата случая затъваш в мрак.
Сред таз фалшива жалка серенада
нито пееш, нито свириш, а седиш,
с пресипналия глас,
с предъвкания фас,
и гледаш своята любима, и мълчиш.
Да слезне няма как - високо си е доста.
Уви, да можеше пък ти да се качиш.
И двамата седите
и тъпи си мълчите,
неловки като курвенски бакшиш.
Овцете чакат пък да им се спусне моста.
Разбира се - реката ти ще прекосиш.
Ти си плуваш, те си блеят,
ти се потиш, те се смеят,
а стигнеш ли брега - ти пак ще ги спасиш.
И след спасението за миг ще те подминат.
И сам по своя път отново ще поемеш,
без мисъл за печалба,
на главата с чужди жалби
и от мъката не ще се ти съвземеш.
Човеко беден, тез говеда ще те сринат.
Не им помагай! Все едно не им е леко.
Ти ги носиш, те те бавят,
пукнеш ли пък те забравят.
Трагична е съдбата ти, човеко!
Театър
Театър!
Колко пъти когато
се силя да кажа,
това, което
умът ми побира -
въображение богато,
и к'во - от паважа!
И се смееш, задето
на него се спирам.
И вятър
косите ви вее!
И слънце
в очите ви грее,
а мисъл
в главите ви тлее
защо въобще ви напирам?
Смях!
Трагична комедия
на образ комичен
в модерни предградия
и с летва до кръста.
В жалка трагедия -
образ безличен.
Надуто изчадие
с блуждаещи пръсти.
И плах
е във всяка насока,
и сляпо
се втурва във всяка посока!
И в срам
потъва с надменност висока,
но тъне с изкази пъстри.
СТРАХ!
На човека стремежът
да бъде човечен,
макар че тази
човечност отрича.
Така е вървежен,
в догми завлечен
и горд е, че мрази,
блудства и срича.
И грях
във вените си инжектира!
Подлост
от джуките му рикошира
и мрънка,
и плаче, и агонизира,
мъченията явно му тичат.
Финал...
Завесите падат,
тълпа аплодира.
Защо ли ги кефи
да гледат провал?
Нима им допада
тъга щом извира?
Избират кенефи
пред истинска кал.
И крал
седи си на трон от боклуци.
И тъпче
лицето си с вкусни суджуци.
И плюе
по моите словесни юмруци!
И вая свойта печал.
Колко пъти когато
се силя да кажа,
това, което
умът ми побира -
въображение богато,
и к'во - от паважа!
И се смееш, задето
на него се спирам.
И вятър
косите ви вее!
И слънце
в очите ви грее,
а мисъл
в главите ви тлее
защо въобще ви напирам?
Смях!
Трагична комедия
на образ комичен
в модерни предградия
и с летва до кръста.
В жалка трагедия -
образ безличен.
Надуто изчадие
с блуждаещи пръсти.
И плах
е във всяка насока,
и сляпо
се втурва във всяка посока!
И в срам
потъва с надменност висока,
но тъне с изкази пъстри.
СТРАХ!
На човека стремежът
да бъде човечен,
макар че тази
човечност отрича.
Така е вървежен,
в догми завлечен
и горд е, че мрази,
блудства и срича.
И грях
във вените си инжектира!
Подлост
от джуките му рикошира
и мрънка,
и плаче, и агонизира,
мъченията явно му тичат.
Финал...
Завесите падат,
тълпа аплодира.
Защо ли ги кефи
да гледат провал?
Нима им допада
тъга щом извира?
Избират кенефи
пред истинска кал.
И крал
седи си на трон от боклуци.
И тъпче
лицето си с вкусни суджуци.
И плюе
по моите словесни юмруци!
И вая свойта печал.
Сянка
Сянка тегне над полето,
от което идвам аз.
Мрачно е над мен небето,
вятър вее между нас.
Въздухът е сух и тежък,
трудно дишаме сега.
А било е толкоз свежо
като сме били деца.
Подлият пробождащ вятър
толкоз не е бил студен,
а обърна ли се чувствам
как остава той зад мен.
Чувствам как гърбът ми мръзне,
а пред мене - светлина.
Накъдето да погледна -
вятърът ми е в тила.
Накъдето да погледна -
пак съм в гъстата мъгла
и сред толкоз много хора
пак усещам самота.
Този вятър е попътен,
ала много ме боли.
Сянката зад мен напредва.
Ако спра - ще завали.
Миналото си усетих,
че ми пуснало ръката
и не мога да се сетя
кой бе враг и кой приятел.
Сянка гони ме сега,
а полето светло беше.
сякаш вчера бе когато
слънцето над него бдеше.
от което идвам аз.
Мрачно е над мен небето,
вятър вее между нас.
Въздухът е сух и тежък,
трудно дишаме сега.
А било е толкоз свежо
като сме били деца.
Подлият пробождащ вятър
толкоз не е бил студен,
а обърна ли се чувствам
как остава той зад мен.
Чувствам как гърбът ми мръзне,
а пред мене - светлина.
Накъдето да погледна -
вятърът ми е в тила.
Накъдето да погледна -
пак съм в гъстата мъгла
и сред толкоз много хора
пак усещам самота.
Този вятър е попътен,
ала много ме боли.
Сянката зад мен напредва.
Ако спра - ще завали.
Миналото си усетих,
че ми пуснало ръката
и не мога да се сетя
кой бе враг и кой приятел.
Сянка гони ме сега,
а полето светло беше.
сякаш вчера бе когато
слънцето над него бдеше.
Сън
Заспивам. Хиляди слънца около нас.
Сякаш побира се в секунди всеки час.
Във моя дом, в едно от многото места,
лежа и гледам, весел, края на света.
Където някога постройки са били,
сега е изглед към безкрайни планини.
Над тях слънцата експлодират си в поредност,
а ний седим си и не виждаме нередност.
Сякаш билет за представлението сме взели
и си отваряме устите, онемели.
До мен момиче със невидимо лице
ръката слага си до моето сърце.
И въпреки невидима е тъй красива.
Дори и няма, тя е тъй красноречива.
Приятелите ми са заедно и щастливи.
Усмивките им този път не са лениви.
Не са прикритие или опиянение,
а са невинно, благо, скъпо откровение.
Че чак танцуват в ритъма на страшен съд.
Че да живеят сякаш няма да се спрат.
И взривовете на слънцата не достигат,
косите наши само с вятъра повдигат.
И на лицето си усещам свободата,
усещам порив от петите до главата.
Усещам прилив на енергия неустоим,
след което миг, хем радостен, хем нетърпим.
Усещам, че отдавна спрях да се вълнувам.
В мига, във който осъзнавам, че сънувам,
сърцето ми жената тъй внезапно пуска.
Усещам го само как почва да препуска.
Очите мърдат, да съм буден аз не искам
и продължавам отегчено да ги стискам.
Съня спокоен безнадеждно си припомням.
Не ща изобщо в реалността да се опомням,
че знам човек реално колко е богат,
щом слънцето ни е едно на този свят.
Сякаш побира се в секунди всеки час.
Във моя дом, в едно от многото места,
лежа и гледам, весел, края на света.
Където някога постройки са били,
сега е изглед към безкрайни планини.
Над тях слънцата експлодират си в поредност,
а ний седим си и не виждаме нередност.
Сякаш билет за представлението сме взели
и си отваряме устите, онемели.
До мен момиче със невидимо лице
ръката слага си до моето сърце.
И въпреки невидима е тъй красива.
Дори и няма, тя е тъй красноречива.
Приятелите ми са заедно и щастливи.
Усмивките им този път не са лениви.
Не са прикритие или опиянение,
а са невинно, благо, скъпо откровение.
Че чак танцуват в ритъма на страшен съд.
Че да живеят сякаш няма да се спрат.
И взривовете на слънцата не достигат,
косите наши само с вятъра повдигат.
И на лицето си усещам свободата,
усещам порив от петите до главата.
Усещам прилив на енергия неустоим,
след което миг, хем радостен, хем нетърпим.
Усещам, че отдавна спрях да се вълнувам.
В мига, във който осъзнавам, че сънувам,
сърцето ми жената тъй внезапно пуска.
Усещам го само как почва да препуска.
Очите мърдат, да съм буден аз не искам
и продължавам отегчено да ги стискам.
Съня спокоен безнадеждно си припомням.
Не ща изобщо в реалността да се опомням,
че знам човек реално колко е богат,
щом слънцето ни е едно на този свят.
Старо либофно
Да те загледам за момент - ще забележиш ли?
Да проговоря - с радост ли ще ми отвърнеш?
Да се пресегна аз към теб - ще се отдръпнеш ли?
Какъв е шансът щом ме чуеш да си тръгнеш?
Ако отправя комплимент ще ми повярваш ли?
Ако съм искрен ще ме сметнеш ли за луд?
Ако съм честен с теб за миг ще се зарадваш ли?
Ще оцениш ли вложения от мене труд
да се харесам, да направя впечатление
и ще отвърнеш ли с усмивка лъчезарна?
Ще откликнеш ли със свежо настроение
или ще се държиш със мен коварно?
Ако се втурна в приказки ще се заслушаш ли?
Доверя ли ти се ще злоупотребиш ли?
Ако ти кажа, че те искам, ще ме псуваш ли?
Заслушам ли се ще се довериш ли?
Нима са прави, че рискът си заслужава?
Нима са прави, че не трябва да гладувам?
Дали целта средствата ни оправдава?
Дали ще знаеш някога, че те жадувам?
Ако си тръгна точно днеска ще ти липсвам ли?
Нима не стига, че от тук ти се любувам?
Въобще за някой редовете си изписвам ли
или се питам все напразно и тъгувам?
Докосна ли те като мен ли се вълнуваш?
Дали въобще като човек ме одобряваш?
В нощите мрачни като мене ли будуваш?
Дали изобщо да си с мен възнамеряваш?
Пред фигурата ти безмълвен съм и предан.
Мълча, а толкоз много искам да призная.
В момент пореден продължавам да те гледам
и копнея скоро да те опозная.
Реших се, викнах те, видях те да помръдваш.
Напред пристъпих, дали ще се обърнеш?
Но чакай, моля те, кажи - защо си тръгваш?
Къде отиваш? Няма ли да се завърнеш?
Да проговоря - с радост ли ще ми отвърнеш?
Да се пресегна аз към теб - ще се отдръпнеш ли?
Какъв е шансът щом ме чуеш да си тръгнеш?
Ако отправя комплимент ще ми повярваш ли?
Ако съм искрен ще ме сметнеш ли за луд?
Ако съм честен с теб за миг ще се зарадваш ли?
Ще оцениш ли вложения от мене труд
да се харесам, да направя впечатление
и ще отвърнеш ли с усмивка лъчезарна?
Ще откликнеш ли със свежо настроение
или ще се държиш със мен коварно?
Ако се втурна в приказки ще се заслушаш ли?
Доверя ли ти се ще злоупотребиш ли?
Ако ти кажа, че те искам, ще ме псуваш ли?
Заслушам ли се ще се довериш ли?
Нима са прави, че рискът си заслужава?
Нима са прави, че не трябва да гладувам?
Дали целта средствата ни оправдава?
Дали ще знаеш някога, че те жадувам?
Ако си тръгна точно днеска ще ти липсвам ли?
Нима не стига, че от тук ти се любувам?
Въобще за някой редовете си изписвам ли
или се питам все напразно и тъгувам?
Докосна ли те като мен ли се вълнуваш?
Дали въобще като човек ме одобряваш?
В нощите мрачни като мене ли будуваш?
Дали изобщо да си с мен възнамеряваш?
Пред фигурата ти безмълвен съм и предан.
Мълча, а толкоз много искам да призная.
В момент пореден продължавам да те гледам
и копнея скоро да те опозная.
Реших се, викнах те, видях те да помръдваш.
Напред пристъпих, дали ще се обърнеш?
Но чакай, моля те, кажи - защо си тръгваш?
Къде отиваш? Няма ли да се завърнеш?
Справедливост
Искам да имам това, което искам,
но имам само това, което другите искат.
Искам това, което имам да го искам,
но не искам точно това, за което всички пискат.
От мен решения искате, но нямам такива,
всичките проблеми сега не са в наличност.
Проблемите в момента някъде си се наливат
или са си вкъщи и с мъка хулят мойта личност.
Обичам да псувам, щом те псувам те обичам.
Давам ли ти безразличие, за мен си ти безличен.
Не обичам като вас същността си да отричам
и не ми е идеал според вас да съм приличен.
Винаги виновен, отвръщаващ и противен
с пръст чевръст си бъркам за пореден път в гъза.
И без капка срам, ненормален и импулсивен
с най-голям ентусиазъм ти го пъхам под носа.
Като мен да сте противни изобщо не желая.
Искам щом сте с мен да чувам ваше лично мнение.
Не искам да се чудя, да се питам, да се мая,
докато изказвате нечие чуждо отвращение.
Мразя крайности, но към крайности прибягвам.
На послушните отвръщам с ненормални деяния.
Комплиментите на заинтересовани отбягвам.
От щедър вземам грижи, а от скръндза - подаяния.
Предложиш ли ми десет - не давам пет пари.
Трогвам ли се според теб ако говориш тъжно?
Искаш ли познания те затрупвам със лъжи.
Утехата ти глупава въобще не ми е нужна.
Разбираш ли щом кажа "глас народен, глас в пустиня"?
Разбираш ли ме щом те притисна към стената?
Очакваш ли от теб да поискам милостиня?
Очакваш ли съчувствие щом ми лазиш във краката?
Щом ме разбираш не заслужаваш внимание.
Ако ли пък не - не се надявай на изгода.
Умишлено или не - липсва ли ти знание
за теб съм необходима на изчезване порода.
Това съм аз - без овъртания смешни.
Ленив съм, но се боря срещу вашата ленивост.
Идеята ми - вярна, методите - грешни.
Надеждата - напразна, името ми - Справедливост.
но имам само това, което другите искат.
Искам това, което имам да го искам,
но не искам точно това, за което всички пискат.
От мен решения искате, но нямам такива,
всичките проблеми сега не са в наличност.
Проблемите в момента някъде си се наливат
или са си вкъщи и с мъка хулят мойта личност.
Обичам да псувам, щом те псувам те обичам.
Давам ли ти безразличие, за мен си ти безличен.
Не обичам като вас същността си да отричам
и не ми е идеал според вас да съм приличен.
Винаги виновен, отвръщаващ и противен
с пръст чевръст си бъркам за пореден път в гъза.
И без капка срам, ненормален и импулсивен
с най-голям ентусиазъм ти го пъхам под носа.
Като мен да сте противни изобщо не желая.
Искам щом сте с мен да чувам ваше лично мнение.
Не искам да се чудя, да се питам, да се мая,
докато изказвате нечие чуждо отвращение.
Мразя крайности, но към крайности прибягвам.
На послушните отвръщам с ненормални деяния.
Комплиментите на заинтересовани отбягвам.
От щедър вземам грижи, а от скръндза - подаяния.
Предложиш ли ми десет - не давам пет пари.
Трогвам ли се според теб ако говориш тъжно?
Искаш ли познания те затрупвам със лъжи.
Утехата ти глупава въобще не ми е нужна.
Разбираш ли щом кажа "глас народен, глас в пустиня"?
Разбираш ли ме щом те притисна към стената?
Очакваш ли от теб да поискам милостиня?
Очакваш ли съчувствие щом ми лазиш във краката?
Щом ме разбираш не заслужаваш внимание.
Ако ли пък не - не се надявай на изгода.
Умишлено или не - липсва ли ти знание
за теб съм необходима на изчезване порода.
Това съм аз - без овъртания смешни.
Ленив съм, но се боря срещу вашата ленивост.
Идеята ми - вярна, методите - грешни.
Надеждата - напразна, името ми - Справедливост.
Спомени
Как умря детето в мен
и превърнах се в кретен,
как превръщах аз зад мен
случките си в спомени?
Как запече ми се темето,
как увеличи се бремето.
Как изплъзна ми се времето
и лика ми как смени?
Как стана - аз не вдявам
да проумея не успявам,
но на мъки се не давам
и записвам с лекота
моите мисли и терзания,
моите грешки, моите знания,
мойта болест, мойта мания,
мойта весела тъга.
Не очаквам да четете,
нито пък да разберете,
но не ще ме вие спрете
и ще пиша дни след дни
как умря детето в мен
и превърнах се в кретен,
как превръщах аз зад мен
случките си в спомени.
и превърнах се в кретен,
как превръщах аз зад мен
случките си в спомени?
Как запече ми се темето,
как увеличи се бремето.
Как изплъзна ми се времето
и лика ми как смени?
Как стана - аз не вдявам
да проумея не успявам,
но на мъки се не давам
и записвам с лекота
моите мисли и терзания,
моите грешки, моите знания,
мойта болест, мойта мания,
мойта весела тъга.
Не очаквам да четете,
нито пък да разберете,
но не ще ме вие спрете
и ще пиша дни след дни
как умря детето в мен
и превърнах се в кретен,
как превръщах аз зад мен
случките си в спомени.
Седя, мълча и си творя
Седя, мълча и ви се смея,
в пепелта си бавно тлея,
с всички сили се напрягам,
след което пак залягам.
Седя, мълча и се обричам,
и идиоти ви наричам -
нямате и капка воля,
а не спирам да ви моля.
Седя, мълча и си бездействам
със надежди за съдействие,
без очаквания смели,
без прекрачени предели.
Седя, мълча и се раздавам,
пред провал не се предавам.
Няма кой да забележи
колкото и да се ежа.
Седя, мълча и наблюдавам,
преосмислям и решавам
собствената си съдба
и отново не греша.
Седя, мълча и си се чудя,
що пък да не се събудя.
Колко още ще си бая,
че ще мога да изтрая?
Седя, мълча и пак съм прав.
Пак подкрепям своя нрав.
И пак по този начин с право
размишлявам и се давя
в собствените си проблеми,
в чужди сбъркани дилеми
и се правя, че вина
изпитвам в тази самота.
Седя, мълча и се усмихвам,
към спокойствие не привиквам.
Сипя ви със подигравки
за малоумните прищявки.
Даже щом седя залитам,
щом мълча аз пак се питам
колко още ще търпя
тая грешна правота.
Решавам - ставам, проговарям,
с близките си преговарям,
с враговете пия бира,
тъй за миг съм в панаира.
После сядам пак и млъквам,
пълен с ядове замръквам.
И пак се будя с мисълта,
че пак седя и пак мълча.
в пепелта си бавно тлея,
с всички сили се напрягам,
след което пак залягам.
Седя, мълча и се обричам,
и идиоти ви наричам -
нямате и капка воля,
а не спирам да ви моля.
Седя, мълча и си бездействам
със надежди за съдействие,
без очаквания смели,
без прекрачени предели.
Седя, мълча и се раздавам,
пред провал не се предавам.
Няма кой да забележи
колкото и да се ежа.
Седя, мълча и наблюдавам,
преосмислям и решавам
собствената си съдба
и отново не греша.
Седя, мълча и си се чудя,
що пък да не се събудя.
Колко още ще си бая,
че ще мога да изтрая?
Седя, мълча и пак съм прав.
Пак подкрепям своя нрав.
И пак по този начин с право
размишлявам и се давя
в собствените си проблеми,
в чужди сбъркани дилеми
и се правя, че вина
изпитвам в тази самота.
Седя, мълча и се усмихвам,
към спокойствие не привиквам.
Сипя ви със подигравки
за малоумните прищявки.
Даже щом седя залитам,
щом мълча аз пак се питам
колко още ще търпя
тая грешна правота.
Решавам - ставам, проговарям,
с близките си преговарям,
с враговете пия бира,
тъй за миг съм в панаира.
После сядам пак и млъквам,
пълен с ядове замръквам.
И пак се будя с мисълта,
че пак седя и пак мълча.
Сега, когато, ако мога
За изгубеното време аз ще плача
когато имам време да рева.
До място за седене ще се влача
щом дойде времето да поседя.
Когато имам много - ще го давам.
Когато имам малко - ще пестя.
Докато вярваш в мен не те предавам.
До теб щом има място - ще стоя.
Ако мога - с нещо ще помагам.
Ако пък не - няма да се извиня.
На твоята помощ няма да наблягам,
за прошката ти няма аз да бдя.
Когато ми се тича - ще потичам.
Щом няма друг - ще мисля аз за мен.
Хората СЕГА ще ги обичам,
че стават по-омразни с всеки ден!
когато имам време да рева.
До място за седене ще се влача
щом дойде времето да поседя.
Когато имам много - ще го давам.
Когато имам малко - ще пестя.
Докато вярваш в мен не те предавам.
До теб щом има място - ще стоя.
Ако мога - с нещо ще помагам.
Ако пък не - няма да се извиня.
На твоята помощ няма да наблягам,
за прошката ти няма аз да бдя.
Когато ми се тича - ще потичам.
Щом няма друг - ще мисля аз за мен.
Хората СЕГА ще ги обичам,
че стават по-омразни с всеки ден!
Поредност
Пореден ден във неведение,
пак над времето летя
и отблъсквам изкушения.
Сякаш други не приемам,
сякаш хич не ме обзема
жаждата за свобода.
Пореден ден съм изолиран,
зад прозореца студен,
а градът под мен не спира.
Сякаш искам да мълча,
сякаш смея да държа
тази злоба вътре в мен.
Поредна нощ - поредни думи
за поредната борба
и за поредните локуми.
Сякаш хич не ме касае
кой с какъв мотив ме лае.
Сякаш мразя тишина.
Поредна вечност си се ниже,
приказките пак редя.
Толкоз пак да ми се пише -
сякаш кеф ми е да плюя,
сякаш има кой да чуе
таз поредна срамота.
Пореден свят ме подминава,
аз седя и пиша в такт.
Пореден пич се подиграва
за пореден личен факт -
сякаш трябва да напиша
колко много ми мирише
този смешен ваш контакт.
Поредна мода тук пред мен е -
за пореден път мълча.
Кажи причина да се стене,
дай причина да гълча!
Да гълча и ще ме чуеш,
ще ме мразиш, ще ме плюеш.
Не ща тази суета.
Да бе плюнката проблема,
кат ме плюеш да рева.
В грижите ви мен ме нема -
искам само свобода.
Да я давам и приемам,
не да тъпча и отнемам
твоите блудкави права.
Таз поредност - безпорядък,
в тоз живот ти нямаш дъх.
Мирогледът ти е гладък,
простотията - без връх.
Искам теб да те зачитам,
не пред теб да предпочитам
имиджа на дрипав плъх.
пак над времето летя
и отблъсквам изкушения.
Сякаш други не приемам,
сякаш хич не ме обзема
жаждата за свобода.
Пореден ден съм изолиран,
зад прозореца студен,
а градът под мен не спира.
Сякаш искам да мълча,
сякаш смея да държа
тази злоба вътре в мен.
Поредна нощ - поредни думи
за поредната борба
и за поредните локуми.
Сякаш хич не ме касае
кой с какъв мотив ме лае.
Сякаш мразя тишина.
Поредна вечност си се ниже,
приказките пак редя.
Толкоз пак да ми се пише -
сякаш кеф ми е да плюя,
сякаш има кой да чуе
таз поредна срамота.
Пореден свят ме подминава,
аз седя и пиша в такт.
Пореден пич се подиграва
за пореден личен факт -
сякаш трябва да напиша
колко много ми мирише
този смешен ваш контакт.
Поредна мода тук пред мен е -
за пореден път мълча.
Кажи причина да се стене,
дай причина да гълча!
Да гълча и ще ме чуеш,
ще ме мразиш, ще ме плюеш.
Не ща тази суета.
Да бе плюнката проблема,
кат ме плюеш да рева.
В грижите ви мен ме нема -
искам само свобода.
Да я давам и приемам,
не да тъпча и отнемам
твоите блудкави права.
Таз поредност - безпорядък,
в тоз живот ти нямаш дъх.
Мирогледът ти е гладък,
простотията - без връх.
Искам теб да те зачитам,
не пред теб да предпочитам
имиджа на дрипав плъх.
Поредната нощ
И детството свърши, светът вън ме чака.
Душата отдавна седи си във влака,
а тялото пусто си шава сред мрака
от хората градски в поредната нощ.
И думите нижат се леко и плавно,
докато на някого му е забавно
как тръгва си мойта душевност тъй бавно
и оставя ме сив сред сивата площ.
Крив, упорит, тъп и самотен,
привидно схватлив, но, уви, неграмотен -
тътря се аз, изморен и изпотен
и чакам да дойде моментът мечтан.
И влача се аз с усмивка привидна,
с прикрития гняв в моите думи обидни,
понякога с някоя мисъл завидна,
но иначе мърляв, сакат и разпран.
И тъй неусетно ме всичко ранява,
и раните се веднага появяват,
и пак неусетно сами заздравяват.
Поне аз поука да виждах от тях.
Поне, ама на - само тъпите грешки
на царските жертви - тъпите пешки.
И сякаш на техните тъй тъпи смешки
със сълзи и болка се винаги смях.
Сред тези, които ме плюят, вървя
и чакам в тунела една светлина
да зърна, та вече да се отърва
от тази говежда обществена мощ.
Това ли е всъщност светът дет ме чака?
Душата ми май е напуснала влака,
а тялото пусто си шава сред мрака
от хората градски в поредната нощ.
Душата отдавна седи си във влака,
а тялото пусто си шава сред мрака
от хората градски в поредната нощ.
И думите нижат се леко и плавно,
докато на някого му е забавно
как тръгва си мойта душевност тъй бавно
и оставя ме сив сред сивата площ.
Крив, упорит, тъп и самотен,
привидно схватлив, но, уви, неграмотен -
тътря се аз, изморен и изпотен
и чакам да дойде моментът мечтан.
И влача се аз с усмивка привидна,
с прикрития гняв в моите думи обидни,
понякога с някоя мисъл завидна,
но иначе мърляв, сакат и разпран.
И тъй неусетно ме всичко ранява,
и раните се веднага появяват,
и пак неусетно сами заздравяват.
Поне аз поука да виждах от тях.
Поне, ама на - само тъпите грешки
на царските жертви - тъпите пешки.
И сякаш на техните тъй тъпи смешки
със сълзи и болка се винаги смях.
Сред тези, които ме плюят, вървя
и чакам в тунела една светлина
да зърна, та вече да се отърва
от тази говежда обществена мощ.
Това ли е всъщност светът дет ме чака?
Душата ми май е напуснала влака,
а тялото пусто си шава сред мрака
от хората градски в поредната нощ.
Пипиляшка
Поет лежи си във леглото и твори.
Или така се води, нещо там си драска.
Поредна нощ не мож' поетът да заспи
И като гледа к'ви ги пише сам се стряска.
Лежи, пърди, премигва, мисли и не става.
Я да заспива,
Ш'то се мъчи сам не знай.
Кат' е бездарен се инати и си шава,
А пък наспи ли се - твори си до безкрай.
Или така се води, нещо там си драска.
Поредна нощ не мож' поетът да заспи
И като гледа к'ви ги пише сам се стряска.
Лежи, пърди, премигва, мисли и не става.
Я да заспива,
Ш'то се мъчи сам не знай.
Кат' е бездарен се инати и си шава,
А пък наспи ли се - твори си до безкрай.
За парите
Никога не съм на ти с парите,
пък и те не са на ти със мен.
Хората закриват си ушите
и казвaт ми, че съм олигофрен.
Казвам им, че няма да се давам
и за някаква валута да умирам.
Викат - на клишета се предавам
и с фалшива добродетел парадирам.
Аз, ми вика някой, ще призная,
че съм алчен, без да ти овъртам.
Но като го гледам вече зная,
че от тези думи вече го не свърта.
Сърби го нещо, но не са ръцете.
Краката го сърбят да се изправи,
да тъпче райграса на овцете
и да ги води към естествени морави.
Никога не съм на ти с парите,
повтарям го на всички всеки ден.
Те пък ми се хилят на "шегите",
повтарят ми какъв съм бил кретен.
Казвам им "Заврете си парите
където няма никой да ги вземе".
Отвръщат ми да съм се окопитил
и казват - да печеля ми е време.
Аз, ми вика друг, кат теб съм бил
и си виках, че парите са хартийки.
Живурках си в бедния си резил,
но ми омръзна да живея на филийки.
А аз го гледам - тъжен ми говори.
Сякаш иска да повярва, че съм прав.
Сякаш иска вместо него да се боря
с надделялия над него алчен нрав.
Никога не съм на ти с парите,
с дискотеки и клубни вечеринки.
Повече си падам по горите
и храните за последните стотинки.
Казвам им, че даже ми се гади
от излишъка на тоз консумеризъм.
Те па портфейлите си вадят
и засипват ме с модерен егоизъм.
Ти, ми вика трети, си приказваш,
но пари не би отказал ако давам.
Тогава от спора се отказвам,
вдигам рамене и се предавам.
Може би са прави, че съм поза.
Може би съм просто лицемер,
но що ми е фатална диагноза
в на системата счетоводния тефтер?
Никога не съм на ти с парите,
защо ми е да лъжа за това?
Баш са ми притрябвали колите
и имотите към края на града.
Казвам ви, че хляб ми се похапва
и пият ми се чешмяните води.
Не желая банката да ме налапва
и да въдя изкривени свободи.
Аз викам - друго си е да си беден -
не ти се молят, не мамят, не крадат!
Ще ходя гол сред тях, но никога наведен
и от мечтите ми не ще ме отделят.
E да - приятно е да хапнеш в ресторант,
но заслужава ли си твоето унижение?
Богат човек за мен е беден арестант,
а без джобове пък - достоен за уважение!
пък и те не са на ти със мен.
Хората закриват си ушите
и казвaт ми, че съм олигофрен.
Казвам им, че няма да се давам
и за някаква валута да умирам.
Викат - на клишета се предавам
и с фалшива добродетел парадирам.
Аз, ми вика някой, ще призная,
че съм алчен, без да ти овъртам.
Но като го гледам вече зная,
че от тези думи вече го не свърта.
Сърби го нещо, но не са ръцете.
Краката го сърбят да се изправи,
да тъпче райграса на овцете
и да ги води към естествени морави.
Никога не съм на ти с парите,
повтарям го на всички всеки ден.
Те пък ми се хилят на "шегите",
повтарят ми какъв съм бил кретен.
Казвам им "Заврете си парите
където няма никой да ги вземе".
Отвръщат ми да съм се окопитил
и казват - да печеля ми е време.
Аз, ми вика друг, кат теб съм бил
и си виках, че парите са хартийки.
Живурках си в бедния си резил,
но ми омръзна да живея на филийки.
А аз го гледам - тъжен ми говори.
Сякаш иска да повярва, че съм прав.
Сякаш иска вместо него да се боря
с надделялия над него алчен нрав.
Никога не съм на ти с парите,
с дискотеки и клубни вечеринки.
Повече си падам по горите
и храните за последните стотинки.
Казвам им, че даже ми се гади
от излишъка на тоз консумеризъм.
Те па портфейлите си вадят
и засипват ме с модерен егоизъм.
Ти, ми вика трети, си приказваш,
но пари не би отказал ако давам.
Тогава от спора се отказвам,
вдигам рамене и се предавам.
Може би са прави, че съм поза.
Може би съм просто лицемер,
но що ми е фатална диагноза
в на системата счетоводния тефтер?
Никога не съм на ти с парите,
защо ми е да лъжа за това?
Баш са ми притрябвали колите
и имотите към края на града.
Казвам ви, че хляб ми се похапва
и пият ми се чешмяните води.
Не желая банката да ме налапва
и да въдя изкривени свободи.
Аз викам - друго си е да си беден -
не ти се молят, не мамят, не крадат!
Ще ходя гол сред тях, но никога наведен
и от мечтите ми не ще ме отделят.
E да - приятно е да хапнеш в ресторант,
но заслужава ли си твоето унижение?
Богат човек за мен е беден арестант,
а без джобове пък - достоен за уважение!
Откровено непочтен
От преценка на преценка си залитам,
ти ме виждаш и "интересен" ме наричаш.
Щом веднага върху позата налитам
на обиди и презрение ме обричаш.
Мен пък кеф ми е, защо да се оплача,
нима света ми се върти около вас,
щом грозно, гнусно на лицето ви аз храча,
та да ме е яд, че няма нищо между нас?
Защо да има, към вас ли аз повдигнах вежди?
За изключенията нима се считате?
Е, да - за някои от вас тая надежди,
но трябва ли да ви търпя и другите?
Не одобряваш - ясно, що не проговориш?
Обоснови се, как ли искаш да постъпя?
Уж съм "умен" или "тъп", дори не спориш
дали да действам или просто да отстъпя?
Какво решение избираш вместо мене
аз да взема според ТВОИТЕ принципи?
Нима ти знаеш к'ви са моите проблеми,
защо, къде и как ме винаги боли?
Нима си бил или била на моето място?
Нима избирал/а си точно като мен?
Нима поставял/а си някога натясно
своето мнение сред обществената тлен?
Какво те кара да си мислиш, че си прав/а?
И как безинтересен съм, поне кажи,
след като правиш се пред мене на корав/а
и искаш да наложиш своите черти?
Нима не знам кое е най-добре за мене?
Последно тъп ли съм или пък съм дебил?
Нима се щастието посреща на колене?
Нима печели този, дет се е примирил?
ти ме виждаш и "интересен" ме наричаш.
Щом веднага върху позата налитам
на обиди и презрение ме обричаш.
Мен пък кеф ми е, защо да се оплача,
нима света ми се върти около вас,
щом грозно, гнусно на лицето ви аз храча,
та да ме е яд, че няма нищо между нас?
Защо да има, към вас ли аз повдигнах вежди?
За изключенията нима се считате?
Е, да - за някои от вас тая надежди,
но трябва ли да ви търпя и другите?
Не одобряваш - ясно, що не проговориш?
Обоснови се, как ли искаш да постъпя?
Уж съм "умен" или "тъп", дори не спориш
дали да действам или просто да отстъпя?
Какво решение избираш вместо мене
аз да взема според ТВОИТЕ принципи?
Нима ти знаеш к'ви са моите проблеми,
защо, къде и как ме винаги боли?
Нима си бил или била на моето място?
Нима избирал/а си точно като мен?
Нима поставял/а си някога натясно
своето мнение сред обществената тлен?
Какво те кара да си мислиш, че си прав/а?
И как безинтересен съм, поне кажи,
след като правиш се пред мене на корав/а
и искаш да наложиш своите черти?
Нима не знам кое е най-добре за мене?
Последно тъп ли съм или пък съм дебил?
Нима се щастието посреща на колене?
Нима печели този, дет се е примирил?
Отечество мое
О Българио, моя страна
Теб аз със гордост наричам Родина
Едва ли може със прости слова
Човек да опише твоите картини.
Едва ли човек би описал дори
Своите чувства към тези прекрасни земи
Твоите поля, равнини, низини
Великолепните ти планини.
О Българио, моя страна
Моя Родина, скъпа и мила
Обичам твоите красиви блага... и
Евала... че си ме родила!
Теб аз със гордост наричам Родина
Едва ли може със прости слова
Човек да опише твоите картини.
Едва ли човек би описал дори
Своите чувства към тези прекрасни земи
Твоите поля, равнини, низини
Великолепните ти планини.
О Българио, моя страна
Моя Родина, скъпа и мила
Обичам твоите красиви блага... и
Евала... че си ме родила!
Огън
На изсъхналата почва огън палим
и гори така от сутрин до зори.
Малко трудно е тез съчки да прежалим,
но ги хвърляме, пък нека да гори.
Съчките са сухи и изпити,
каквито ние сме били напът дотук.
Преди в небето клони са били извити,
сега ни топли техният измъчен пук.
Защото горе са били, но се разпадат
и се възползваме от бавния им крах.
Защото искам повече да не попадат
под краката ни, че да не ни е страх.
Да няма страх, да няма никакви съмнения,
защото чужди ни белязаха до днес.
Да разтопим миналите си решения,
да изоставим тлеещ целия си стрес.
Защото знам, че пак влечуги се задават
при нас да стоплят изморените тела.
От глад примрели, с наш'те да се забавляват.
Обнадеждени да посрещнат сутринта.
Но тази пустош искам спомен да остане,
да съм спокоен, че съм я прекосил.
А влечугите тук да си се хранят,
вместо на роза, да се радват на бодил.
Аз знам какво е, аз бил съм като тях,
и ме е страх, че като тях аз пак ще бъда.
Достатъчно ми е, че с теб се запознах
и ми помогна пак от сън да се събудя.
На изсъхналата почва огън гасне
и се надявам да изгасне без проблем.
Не ни е нужен, от утре ще е ясно
и топъл е животът, който ще ковем.
и гори така от сутрин до зори.
Малко трудно е тез съчки да прежалим,
но ги хвърляме, пък нека да гори.
Съчките са сухи и изпити,
каквито ние сме били напът дотук.
Преди в небето клони са били извити,
сега ни топли техният измъчен пук.
Защото горе са били, но се разпадат
и се възползваме от бавния им крах.
Защото искам повече да не попадат
под краката ни, че да не ни е страх.
Да няма страх, да няма никакви съмнения,
защото чужди ни белязаха до днес.
Да разтопим миналите си решения,
да изоставим тлеещ целия си стрес.
Защото знам, че пак влечуги се задават
при нас да стоплят изморените тела.
От глад примрели, с наш'те да се забавляват.
Обнадеждени да посрещнат сутринта.
Но тази пустош искам спомен да остане,
да съм спокоен, че съм я прекосил.
А влечугите тук да си се хранят,
вместо на роза, да се радват на бодил.
Аз знам какво е, аз бил съм като тях,
и ме е страх, че като тях аз пак ще бъда.
Достатъчно ми е, че с теб се запознах
и ми помогна пак от сън да се събудя.
На изсъхналата почва огън гасне
и се надявам да изгасне без проблем.
Не ни е нужен, от утре ще е ясно
и топъл е животът, който ще ковем.
Обществена катастрофа
Споделян резил,
в обществен кенеф -
изпиваща мъка...
или изпълващ кеф?
---
Равноускорителна фекалия ме напуска,
амплитудата й ту се покачва, ту се спуска.
Пръска плюски, праска, плиска чрез интерференция
в радиално-аксиална тенденция кафявата есенция.
Стените керамични в отпадъчен тон
се оцветяват според третия механичен закон.
Ако не развия язва, обонянието доказва,
че енергия се не губи нейде в мрачната ми пазва.
Гравитацията отново явно е основен враг -
от сблъсъка се минерализира десния ми крак.
Дехидратация паническа довърши ме отпред
щом разбрах, че тоз до мен от мене беше по-зает.
Изпарения, наситени с метилмеркаптан,
ни притиснаха във своя газообразен капан.
От съседната кабина лъхна диметилсулфид,
примесен с леки аромати на гастроентерит.
От явно подпийналия съсед по съдба
анални вопли блъскаха с рекордно ниска честота
по стената и резонираха тъй плътно в мен,
че перисталтиката ми обогатиха със рефрен.
Тоз кенеф обществен във затвор се превърна
и в мелодията си мрачна и трагична ме обгърна.
Дали ще се измъкна нямам никаква представа,
но със сигурност подушили сте вечната ми слава!
в обществен кенеф -
изпиваща мъка...
или изпълващ кеф?
---
Равноускорителна фекалия ме напуска,
амплитудата й ту се покачва, ту се спуска.
Пръска плюски, праска, плиска чрез интерференция
в радиално-аксиална тенденция кафявата есенция.
Стените керамични в отпадъчен тон
се оцветяват според третия механичен закон.
Ако не развия язва, обонянието доказва,
че енергия се не губи нейде в мрачната ми пазва.
Гравитацията отново явно е основен враг -
от сблъсъка се минерализира десния ми крак.
Дехидратация паническа довърши ме отпред
щом разбрах, че тоз до мен от мене беше по-зает.
Изпарения, наситени с метилмеркаптан,
ни притиснаха във своя газообразен капан.
От съседната кабина лъхна диметилсулфид,
примесен с леки аромати на гастроентерит.
От явно подпийналия съсед по съдба
анални вопли блъскаха с рекордно ниска честота
по стената и резонираха тъй плътно в мен,
че перисталтиката ми обогатиха със рефрен.
Тоз кенеф обществен във затвор се превърна
и в мелодията си мрачна и трагична ме обгърна.
Дали ще се измъкна нямам никаква представа,
но със сигурност подушили сте вечната ми слава!
О, Нанизъм!
О, нанизъм съвършен!
Ти задвижваш ни света.
Даваш старт на всеки ден
с координирана ръка.
О, нанизъм кой не иска
в сутрин съботна, сияйна?
Кой не иска да разплиска
поколението безкрайно?
Всички искат, о, нанизъм,
всички тайно те желаят.
Да пречистят организма
те използват, но си траят.
Чекиджии ни наричат,
о, нанизъм, тъй човешки.
Щом от тебе се отричат
правят тъй голяма грешка.
Триенето е идилия,
а трудът - възнаграден.
Тъй, с умерени усилия,
почва всеки хубав ден.
Със утеха безусловна,
о, нанизъм, ни даряваш.
Практиката си вековна
със замах разпространяваш
из света по всяко време.
С теб история се пише!
И на никой не му дреме,
че след тебе му мирише.
О, чекио благородна,
тебе с гордост аз възпявам!
С теб живея плодородно
и без срам си го развявам.
А когато се сбогувам
с твоите ласки неустоими
над творбата си пирувам,
о, нанизъм, мой любими.
О, нанизъм свърших вече
и омазах всички вещи.
Всичко вече ми изтече.
Лека нощ! До нови срещи!
Ти задвижваш ни света.
Даваш старт на всеки ден
с координирана ръка.
О, нанизъм кой не иска
в сутрин съботна, сияйна?
Кой не иска да разплиска
поколението безкрайно?
Всички искат, о, нанизъм,
всички тайно те желаят.
Да пречистят организма
те използват, но си траят.
Чекиджии ни наричат,
о, нанизъм, тъй човешки.
Щом от тебе се отричат
правят тъй голяма грешка.
Триенето е идилия,
а трудът - възнаграден.
Тъй, с умерени усилия,
почва всеки хубав ден.
Със утеха безусловна,
о, нанизъм, ни даряваш.
Практиката си вековна
със замах разпространяваш
из света по всяко време.
С теб история се пише!
И на никой не му дреме,
че след тебе му мирише.
О, чекио благородна,
тебе с гордост аз възпявам!
С теб живея плодородно
и без срам си го развявам.
А когато се сбогувам
с твоите ласки неустоими
над творбата си пирувам,
о, нанизъм, мой любими.
О, нанизъм свърших вече
и омазах всички вещи.
Всичко вече ми изтече.
Лека нощ! До нови срещи!
О, Музо!
Дайте ми муза, моля ви хора,
що за агония ме сполетя -
слънце най-сетне огрява ми двора,
но с кой, да го еба, да го споделя?
А чаках го слънцето ден подир ден
във мрака мизерен, коварен, студен,
и молих се дълго да дойде при мен.
И ей го - при мене се спря.
И к'во да го правя сега кат ме грее,
за чий го дочаках смирен.
На главата ми няма сега кой да блее
и в жегата пак съм студен.
И малкото муза що имах избяга,
а уж аз да мрънкам въобще не приляга,
дори и да мрънкам кой да се впряга
и кой да се грижи за мен?
За кой ми е, к'во ми е, нямам идея,
защо нямам муза - убий ме, не знам.
Дори да твърдя, че съм имал - не смея,
а кат си помисля - хваща ме срам.
Какво на кого и кога съм направил,
на кой съм тежал, като съм се давил
и кой пък на дъното сам съм оставил,
о, Музо, какво да ти дам?
Какво да ти дам да се върнеш при мене,
защо пък изобщо напусна ме ти?
Дори в безпроблемието пак съм с проблеми,
дори в безразличието пак ме боли.
Под яркото слънце потя се обилно,
цял ден обикалям сред хора лабилни
и търся идеи и мнения стабилни
и пак са далеч от сами.
Музо, къде си - при мене върни се!
Искам отново с теб да творя!
Какво ми остана, о, Музо, кажи си!
Какво друго имам, че да подаря?
Нима съм идиот и не заслужавам,
нима тез таланти не ги притежавам,
че няма и смисъл да се раздавам,
а трябва по цял ден да спя.
Как да заспя бе, сън не ме хваща.
Буден - от здрач до зори.
Акъла ми в спомени тежки ме праща,
бездействието ме измори.
При мене върни се бе, музо, проклета,
акъла ми гние, сърбят ме ръцете,
пълни и осмисляй душата ми клета,
от мен нещо пак сътвори!
що за агония ме сполетя -
слънце най-сетне огрява ми двора,
но с кой, да го еба, да го споделя?
А чаках го слънцето ден подир ден
във мрака мизерен, коварен, студен,
и молих се дълго да дойде при мен.
И ей го - при мене се спря.
И к'во да го правя сега кат ме грее,
за чий го дочаках смирен.
На главата ми няма сега кой да блее
и в жегата пак съм студен.
И малкото муза що имах избяга,
а уж аз да мрънкам въобще не приляга,
дори и да мрънкам кой да се впряга
и кой да се грижи за мен?
За кой ми е, к'во ми е, нямам идея,
защо нямам муза - убий ме, не знам.
Дори да твърдя, че съм имал - не смея,
а кат си помисля - хваща ме срам.
Какво на кого и кога съм направил,
на кой съм тежал, като съм се давил
и кой пък на дъното сам съм оставил,
о, Музо, какво да ти дам?
Какво да ти дам да се върнеш при мене,
защо пък изобщо напусна ме ти?
Дори в безпроблемието пак съм с проблеми,
дори в безразличието пак ме боли.
Под яркото слънце потя се обилно,
цял ден обикалям сред хора лабилни
и търся идеи и мнения стабилни
и пак са далеч от сами.
Музо, къде си - при мене върни се!
Искам отново с теб да творя!
Какво ми остана, о, Музо, кажи си!
Какво друго имам, че да подаря?
Нима съм идиот и не заслужавам,
нима тез таланти не ги притежавам,
че няма и смисъл да се раздавам,
а трябва по цял ден да спя.
Как да заспя бе, сън не ме хваща.
Буден - от здрач до зори.
Акъла ми в спомени тежки ме праща,
бездействието ме измори.
При мене върни се бе, музо, проклета,
акъла ми гние, сърбят ме ръцете,
пълни и осмисляй душата ми клета,
от мен нещо пак сътвори!
Новото време
Новото ни време
с новите проблеми,
новото ни его
и моралните дилеми.
Псевдо-демокрация
дебне цялата нация
и пропагандира
уж добра комуникация.
Интернет звездите
да ми смучат мъдите,
като правят "гениалните"
си "важни" преоткрития.
Някой ви втълпи,
че много го боли
и че иска веднага
да чуе мнението ви.
В чудния ни век,
чудния човек
взе да се превзема
във душевния си спек.
Приятели оплювате,
с бащите си се псувате
и с най-голяма гордост
чужди майки си заплювате.
Износвате на своите матките,
а малки са ви патките
и чакате някой да ви
оцени догатките.
Не остана никво време,
сам човек бая заема
сам да може да пробутва
само своите проблеми.
В тази псевдо-демокрация
виждам няква деградация
може пък и да се бъркам
но си мисля - що за нация,
баси мястото и времето!
Що са толкоз жалки схемите
човешки, та не спират
да ни утежняват бремето.
с новите проблеми,
новото ни его
и моралните дилеми.
Псевдо-демокрация
дебне цялата нация
и пропагандира
уж добра комуникация.
Интернет звездите
да ми смучат мъдите,
като правят "гениалните"
си "важни" преоткрития.
Някой ви втълпи,
че много го боли
и че иска веднага
да чуе мнението ви.
В чудния ни век,
чудния човек
взе да се превзема
във душевния си спек.
Приятели оплювате,
с бащите си се псувате
и с най-голяма гордост
чужди майки си заплювате.
Износвате на своите матките,
а малки са ви патките
и чакате някой да ви
оцени догатките.
Не остана никво време,
сам човек бая заема
сам да може да пробутва
само своите проблеми.
В тази псевдо-демокрация
виждам няква деградация
може пък и да се бъркам
но си мисля - що за нация,
баси мястото и времето!
Що са толкоз жалки схемите
човешки, та не спират
да ни утежняват бремето.
Нищожество жалко
Нищожество жалко, къде си се втурнал
с прогрес да поквариш света?
Човек бил, с акъл бил и тръгнал да води
стадото към свобода.
Къде бе, човеко, къде ги повеждаш,
каква е светата ти цел?
Кога пък разбра и научи, човеко,
какво е водач да си смел?
Къде, сред тез думи за воля и сила,
видя саможертва с очите си?
Кога, сред словата за майка, родила те,
стисна я между гърдите си?
Как за родина се сети да лееш
собствена пот, чужда кръв?
Дори кат предимно във сенките тлееш,
кой заблуди, че си пръв?
А вие пък, овце безнадеждни, кажете ми,
що си не блейте в обора?
Кой ви излъга, че ваш'те одежди
са фактор за роля във спора?
Четете ли, та да разчитате нейде,
че вашият глас се брои?
Вашия брат дори не зачитате,
плюете вечно сами!
Правата си търсите без задължения
и псувате хора навред!
Блеете, безотговорно живеете,
жалки, но уж сте във ред.
Какъв е редът бе, нищожество жалко,
къде го видя сред тълпата?
Колкото тежка и силна си, овцо,
толкоз ти куха главата!
Вървите и блеете, плюете,
а най-тъпия - отпред, да ви води.
Цитирате псалми Господни
и пеете химни на мъртви народи.
Вие самите народ се клеймите,
а де ви е чистата кръв?
Нахални сте и че сте умни твърдите,
а дъвчите гнусната стръв?
Нищожество жалко, къде си се втурнал
към сигурна гибел тъй смел?
И що ми ги носиш овцете ти кухи,
защо си ги с тебе повел?
Нищожество жалко, къде си се втурнал
с тоз клет народ зад гърба?
Човек бил, с акъл бил, с надежди,
но ще загинеш без свобода!
с прогрес да поквариш света?
Човек бил, с акъл бил и тръгнал да води
стадото към свобода.
Къде бе, човеко, къде ги повеждаш,
каква е светата ти цел?
Кога пък разбра и научи, човеко,
какво е водач да си смел?
Къде, сред тез думи за воля и сила,
видя саможертва с очите си?
Кога, сред словата за майка, родила те,
стисна я между гърдите си?
Как за родина се сети да лееш
собствена пот, чужда кръв?
Дори кат предимно във сенките тлееш,
кой заблуди, че си пръв?
А вие пък, овце безнадеждни, кажете ми,
що си не блейте в обора?
Кой ви излъга, че ваш'те одежди
са фактор за роля във спора?
Четете ли, та да разчитате нейде,
че вашият глас се брои?
Вашия брат дори не зачитате,
плюете вечно сами!
Правата си търсите без задължения
и псувате хора навред!
Блеете, безотговорно живеете,
жалки, но уж сте във ред.
Какъв е редът бе, нищожество жалко,
къде го видя сред тълпата?
Колкото тежка и силна си, овцо,
толкоз ти куха главата!
Вървите и блеете, плюете,
а най-тъпия - отпред, да ви води.
Цитирате псалми Господни
и пеете химни на мъртви народи.
Вие самите народ се клеймите,
а де ви е чистата кръв?
Нахални сте и че сте умни твърдите,
а дъвчите гнусната стръв?
Нищожество жалко, къде си се втурнал
към сигурна гибел тъй смел?
И що ми ги носиш овцете ти кухи,
защо си ги с тебе повел?
Нищожество жалко, къде си се втурнал
с тоз клет народ зад гърба?
Човек бил, с акъл бил, с надежди,
но ще загинеш без свобода!
Небостъргачи
Не прибирай ти природата във джоба!
Е, какво като стремиш се към прогрес?
Баш където стъпваш - там ще ти е гроба.
От природата не бягай ти от днес.
Строиш спокойно на подиума подвижен.
Твориш с основите, забити във земята.
Ъглите мериш и наслагваш тъй безгрижен.
Ръцете ти изписват ни съдбата.
Гората ти недей превръща във валута,
А вместо туй помни кое държи те жив.
Човеко, по-добре гради, недей да буташ
И остави след теб света ни по-красив!
Е, какво като стремиш се към прогрес?
Баш където стъпваш - там ще ти е гроба.
От природата не бягай ти от днес.
Строиш спокойно на подиума подвижен.
Твориш с основите, забити във земята.
Ъглите мериш и наслагваш тъй безгрижен.
Ръцете ти изписват ни съдбата.
Гората ти недей превръща във валута,
А вместо туй помни кое държи те жив.
Човеко, по-добре гради, недей да буташ
И остави след теб света ни по-красив!
Навън Луната разцепва мъглата
Навън луната разцепва мъглата,
а аз отново не спя.
Едвам ме издържат изправен краката,
а аз гледам града през нощта.
Нощта е студена, но не чак пък толкоз,
уютно е даже, нали?
Протягам ръце, прозявам се, но има
работа още, уви!
Така ми се пада, почивах достатъчно,
няма защо да рева.
Със гледките спирам, отивам отново
да свърша аз работата.
То моето - лесно, макар и обемно,
не бих се оплакал въобще.
Ама пък кат гледам поеми че пиша -
да взема да спра по-добре.
Навън луната разцепва мъглата,
аз пиша пак празни слова.
И без туй си знам, че едва ли четете
и времето май си хабя.
Кога пък да седна аз нещо да кажа,
което да ви заплени?
Кога да извърша деяние, което
изцяло ще ви промени?
Не съм аз по тоя "живот пълноценен",
живея го явно напук.
Така убеждават ме, взех да им вярвам
и с мислите спирам дотук.
Поне ми се иска, ала не ми стиска
и вия на пълна луна.
Пък всички си спят и въобще не им пука,
че лея душа през нощта.
Навън луната разцепва мъглата,
а каква прекрасна мъгла!
Лампите светят, блоковете - тъмни,
градът е обвит в тишина.
Каква е прекрасна и таз тишина,
аз за таз тишина съм роден.
Аз съм скучен, безсмислен, без никакъв вкус
към живота неограничен.
Може би преигравам, преувеличавам,
май че трябва да се наспя.
Но копнея аз само за глътка свеж въздух
и спокойствие сред нощна мъгла.
Навън луната разцепва мъглата,
аз гледам във мрака красив.
А някой отсреща ме гледа и чуди се
"Горкият, какъв е страхлив!".
а аз отново не спя.
Едвам ме издържат изправен краката,
а аз гледам града през нощта.
Нощта е студена, но не чак пък толкоз,
уютно е даже, нали?
Протягам ръце, прозявам се, но има
работа още, уви!
Така ми се пада, почивах достатъчно,
няма защо да рева.
Със гледките спирам, отивам отново
да свърша аз работата.
То моето - лесно, макар и обемно,
не бих се оплакал въобще.
Ама пък кат гледам поеми че пиша -
да взема да спра по-добре.
Навън луната разцепва мъглата,
аз пиша пак празни слова.
И без туй си знам, че едва ли четете
и времето май си хабя.
Кога пък да седна аз нещо да кажа,
което да ви заплени?
Кога да извърша деяние, което
изцяло ще ви промени?
Не съм аз по тоя "живот пълноценен",
живея го явно напук.
Така убеждават ме, взех да им вярвам
и с мислите спирам дотук.
Поне ми се иска, ала не ми стиска
и вия на пълна луна.
Пък всички си спят и въобще не им пука,
че лея душа през нощта.
Навън луната разцепва мъглата,
а каква прекрасна мъгла!
Лампите светят, блоковете - тъмни,
градът е обвит в тишина.
Каква е прекрасна и таз тишина,
аз за таз тишина съм роден.
Аз съм скучен, безсмислен, без никакъв вкус
към живота неограничен.
Може би преигравам, преувеличавам,
май че трябва да се наспя.
Но копнея аз само за глътка свеж въздух
и спокойствие сред нощна мъгла.
Навън луната разцепва мъглата,
аз гледам във мрака красив.
А някой отсреща ме гледа и чуди се
"Горкият, какъв е страхлив!".
Мъдна Ода
Моите ташаци са достатъчно големи
да запълнят всяка женска нежна шепа без проблеми.
Свиват се на студ, на топло се разплуват,
а на среща, щом одървен съм, със болка се издуват.
От време пък на време проблеми ми не правят,
в широките крачоли ги навирам и се справят.
На сухо се набръчкват и вмирисват се на влага,
а в дънки пъхна ли ги скротума ми се пристяга.
Моите ташаци са достатъчно обемни.
Където си поискам ще се мушнат безпроблемно.
Обаче не обичам и въобще не ми приляга,
не мисля, че да пъхам топки ще ми се налага.
Е, да - заемат място и закачат се лесно,
но на кой къде му трябват ташаците ми пресни?
Не се е случвало да ги тествам за ефективност,
но моите ташаци са първи по атрактивност.
Хрумна ми от тема във форум "Колко са ви големи тестисите?"
да запълнят всяка женска нежна шепа без проблеми.
Свиват се на студ, на топло се разплуват,
а на среща, щом одървен съм, със болка се издуват.
От време пък на време проблеми ми не правят,
в широките крачоли ги навирам и се справят.
На сухо се набръчкват и вмирисват се на влага,
а в дънки пъхна ли ги скротума ми се пристяга.
Моите ташаци са достатъчно обемни.
Където си поискам ще се мушнат безпроблемно.
Обаче не обичам и въобще не ми приляга,
не мисля, че да пъхам топки ще ми се налага.
Е, да - заемат място и закачат се лесно,
но на кой къде му трябват ташаците ми пресни?
Не се е случвало да ги тествам за ефективност,
но моите ташаци са първи по атрактивност.
Хрумна ми от тема във форум "Колко са ви големи тестисите?"
Музикант
Човек остарял виждам на тротоара,
човек без крака, но със глас и китара,
човек без подслон, но със дом и със вяра -
с шапка отпред и окалян кашон.
Кашонът окалян е с надпис тъй ясен,
и фраза в съзвучие със ритъм прекрасен
блести насред трафика градски ужасен -
отявлен талант с мизерия за фон.
Но кой му чете на клошаря писмото?
Клошарят отхвърлен е от обществото.
И вие, и свири, ранен от клеймото
на стар безполезен сакат индивид.
Човекът не пуска проклетия лев!
Макар и в излишък, той стиска го с кеф
и е глух за мелодията в тъжния рев
на поредния бездомен дъртак даровит.
Клошарят обаче пее ли? Пее!
И никой друго да каже не смее.
Човекът си може, а другите блеят
и веят неловките си същества.
С отвеяни погледи тихо се влачат
и плахо, полека пред него си крачат,
а щом го подминат, изкуствено плачат
и грачат за бедния фалшиви слова.
"Какъв е измъчен! Как хубаво пее!
Каква поетичност от него се лее,
ах как се надявам слънце да грее
най-скоро над този талант неразкрит"
Клошарят обаче с китара седи,
изпълнен с вяра и песни реди,
кашонът пък с фраза прекрасна блести:
"Аз музикант съм, а не инвалид!"
човек без крака, но със глас и китара,
човек без подслон, но със дом и със вяра -
с шапка отпред и окалян кашон.
Кашонът окалян е с надпис тъй ясен,
и фраза в съзвучие със ритъм прекрасен
блести насред трафика градски ужасен -
отявлен талант с мизерия за фон.
Но кой му чете на клошаря писмото?
Клошарят отхвърлен е от обществото.
И вие, и свири, ранен от клеймото
на стар безполезен сакат индивид.
Човекът не пуска проклетия лев!
Макар и в излишък, той стиска го с кеф
и е глух за мелодията в тъжния рев
на поредния бездомен дъртак даровит.
Клошарят обаче пее ли? Пее!
И никой друго да каже не смее.
Човекът си може, а другите блеят
и веят неловките си същества.
С отвеяни погледи тихо се влачат
и плахо, полека пред него си крачат,
а щом го подминат, изкуствено плачат
и грачат за бедния фалшиви слова.
"Какъв е измъчен! Как хубаво пее!
Каква поетичност от него се лее,
ах как се надявам слънце да грее
най-скоро над този талант неразкрит"
Клошарят обаче с китара седи,
изпълнен с вяра и песни реди,
кашонът пък с фраза прекрасна блести:
"Аз музикант съм, а не инвалид!"
Мост
Събрали се хора мост да пресичат -
малко успяват, мнозина се спичат.
Този мост свързва амбициите със
постиженията честни човешки.
Пред моста - песимисти, пред тях - оптимисти,
в средата - реалисти, накрая - артисти.
И нейде там ТИ се страхуваш,
трепериш във страх от своите грешки.
Събрали се хора по моста да тичат
и случките както четете протичат.
Мнозина се връщат или пък скачат,
а ти си последен във строя.
След моста виждаш няколко шута
и се утешаваш, че някой ги бута,
докато на тез прекосили
с адската злоба отричаш покоя.
малко успяват, мнозина се спичат.
Този мост свързва амбициите със
постиженията честни човешки.
Пред моста - песимисти, пред тях - оптимисти,
в средата - реалисти, накрая - артисти.
И нейде там ТИ се страхуваш,
трепериш във страх от своите грешки.
Събрали се хора по моста да тичат
и случките както четете протичат.
Мнозина се връщат или пък скачат,
а ти си последен във строя.
След моста виждаш няколко шута
и се утешаваш, че някой ги бута,
докато на тез прекосили
с адската злоба отричаш покоя.
Моряк
Далеч, в открито море,
морякът се чувства добре.
Избягaл от гадния остров,
на лодката си се пече.
Далеч от земята от глупост,
далеч от земята с кавги
пътува упорит и глупав.
Спасява се от беди.
Там дето приятели няма
и парите движат света.
Където е алчност голяма
и глупост им трови ума...
Морякът няма приятел,
във лодка, в безлюдни води,
рамо, на което да плаче
скут, в който да полежи.
Самотен, морякът отплава,
към несъществуващи мечти
и чака да стигне друг остров,
с безгрижни и хубави дни.
морякът се чувства добре.
Избягaл от гадния остров,
на лодката си се пече.
Далеч от земята от глупост,
далеч от земята с кавги
пътува упорит и глупав.
Спасява се от беди.
Там дето приятели няма
и парите движат света.
Където е алчност голяма
и глупост им трови ума...
Морякът няма приятел,
във лодка, в безлюдни води,
рамо, на което да плаче
скут, в който да полежи.
Самотен, морякът отплава,
към несъществуващи мечти
и чака да стигне друг остров,
с безгрижни и хубави дни.
Перене на мишки
Моята така кат я погледна
никога не е достатъчно голяма.
Обаче щом в леглото се излегна
в чаршафите по-весела от нея нийде няма.
Моята така кат я погледна
не е и много къса, ми нейде по средата.
Безвредна е ако не те възседна,
но друг ще си докрай хванеш ли я във ръката.
Твоята не гледам да оглеждам,
но нещо ме навежда на мисъл тъй скептична.
Когато си я хванеш аз превеждам,
че за сметка на това душата къса и трагична
настояваш постоянно да наглеждам.
И тука меренето става твърде многослойно.
Не искам шумно метри да нареждам,
а живота си да меря с удоволствия спокойни.
Мерим ги и гледаме се злобно -
и хвалим сe с калъфите си лъскави и леки.
Mакар и да са леко неудобни,
щом не сме на сухо, що пък ни е да са меки?
Мерим ги докато с кръв преливат,
но кръвта, която в тях е, знаем откъде ни слиза.
И понеже мозъците ни изгниват
удоволствията ни чисти без съмнение излизат.
Моята когато я покажа
не я вадя с мисълта да те усетя, че завиждаш.
За нея когато ти разкажа
не разказвам баш за нея и надявам се, че виждаш,
че разчиташ между редовете
и разбираш колко смешни са нашите въздишки.
Дори и дълги, по-дълги от носовете
не може да са тези тъй неизмерими пишки.
никога не е достатъчно голяма.
Обаче щом в леглото се излегна
в чаршафите по-весела от нея нийде няма.
Моята така кат я погледна
не е и много къса, ми нейде по средата.
Безвредна е ако не те възседна,
но друг ще си докрай хванеш ли я във ръката.
Твоята не гледам да оглеждам,
но нещо ме навежда на мисъл тъй скептична.
Когато си я хванеш аз превеждам,
че за сметка на това душата къса и трагична
настояваш постоянно да наглеждам.
И тука меренето става твърде многослойно.
Не искам шумно метри да нареждам,
а живота си да меря с удоволствия спокойни.
Мерим ги и гледаме се злобно -
и хвалим сe с калъфите си лъскави и леки.
Mакар и да са леко неудобни,
щом не сме на сухо, що пък ни е да са меки?
Мерим ги докато с кръв преливат,
но кръвта, която в тях е, знаем откъде ни слиза.
И понеже мозъците ни изгниват
удоволствията ни чисти без съмнение излизат.
Моята когато я покажа
не я вадя с мисълта да те усетя, че завиждаш.
За нея когато ти разкажа
не разказвам баш за нея и надявам се, че виждаш,
че разчиташ между редовете
и разбираш колко смешни са нашите въздишки.
Дори и дълги, по-дълги от носовете
не може да са тези тъй неизмерими пишки.
Иво бе!
Копеле, помня - все едно беше вчера,
когато помоли ме ти за поема.
Рожден ден си имал, на мен водомера
пищи ми и знаеш - пари не ще взема.
За туй пък поема сега ще напиша
и мощно във джаза ше те натикам!
Желая ти слънце в най-гадната киша
и по-надълбоко не ща да бърникам!
Ти каза ми - помня, все едно беше вчера,
че не искаш дълги, дълбоки послания.
А аз пак повтарям - пищи водомера
и ти пестя с лекота пожелания.
Тук парадокса отчита се ясно,
поема ми искаш, желания не щеш.
Но аз пък не смея да заявя бясно
"Шо пък майка си не по...
галиш?"
Но има ли смисъл, няма значение,
трудът е важно да е символичен.
Ти знаеш добре що е моето мнение,
аз знам по-добре за живота ти личен.
Желания смислени няма да кажа,
сам искаш, пък и за твое добро е.
От пиеньето утре поне да намажа
и всичко ш'си кажем защо и какво е.
А дотогава - вземи си легни,
защото утре те чакаме свеж.
Утре от вас поне в три си тръгни
ако не - шо пък майка си не по...
здравиш!
Айде, лека ти, изтрезней и дерзай,
че утре отново сме долу в квартало.
От мене честитка си имаш и знай,
че утре не дойдеш ли мамата си е ебало!
когато помоли ме ти за поема.
Рожден ден си имал, на мен водомера
пищи ми и знаеш - пари не ще взема.
За туй пък поема сега ще напиша
и мощно във джаза ше те натикам!
Желая ти слънце в най-гадната киша
и по-надълбоко не ща да бърникам!
Ти каза ми - помня, все едно беше вчера,
че не искаш дълги, дълбоки послания.
А аз пак повтарям - пищи водомера
и ти пестя с лекота пожелания.
Тук парадокса отчита се ясно,
поема ми искаш, желания не щеш.
Но аз пък не смея да заявя бясно
"Шо пък майка си не по...
галиш?"
Но има ли смисъл, няма значение,
трудът е важно да е символичен.
Ти знаеш добре що е моето мнение,
аз знам по-добре за живота ти личен.
Желания смислени няма да кажа,
сам искаш, пък и за твое добро е.
От пиеньето утре поне да намажа
и всичко ш'си кажем защо и какво е.
А дотогава - вземи си легни,
защото утре те чакаме свеж.
Утре от вас поне в три си тръгни
ако не - шо пък майка си не по...
здравиш!
Айде, лека ти, изтрезней и дерзай,
че утре отново сме долу в квартало.
От мене честитка си имаш и знай,
че утре не дойдеш ли мамата си е ебало!
Магазин
Често амбиции недостижими,
ме цапват по тиквата куха, проклета,
под формата на разни прози и рими
и стигат ухото на публика клета.
Но често се случва в главата ми празна
да няма и помен от туй вдъхновение,
което по принцип с идеи ме блазни
и води душата ми към просветление.
Какво ли да правя, тогава се питам.
Къде да отида, че да разбера
какво ми е нужно и как да го считам
щом често ми бягат стотици слова?
Идеи тогава като продукти
преглеждам. Оглеждам всеки един
и бъркам в портфейла с жълти стотинки
да видя за мен ли е тоз магазин.
Та пробвам с поезия нежна, коректна.
С рими засукани, с леки слова.
Опитвам и с думи вулгарни, директни
и пак неспокойна е мойта душа.
От време на време олеква ми някак,
но сякаш по-често хваща ме яд.
След толкова скрити и не тъй послания
отново ме смайва човешката гад.
Какво ли да правя при таз ситуация?
Преобърнах този словесен пазар,
но няма слова срещу таз излагация.
Няма за туй положение цяр.
С действие да ставаше, сякаш не пробвах,
с примери ясни не става въобще.
Вадя, пробвам и връщам продукти
и чакам да видя кого го ебе.
ме цапват по тиквата куха, проклета,
под формата на разни прози и рими
и стигат ухото на публика клета.
Но често се случва в главата ми празна
да няма и помен от туй вдъхновение,
което по принцип с идеи ме блазни
и води душата ми към просветление.
Какво ли да правя, тогава се питам.
Къде да отида, че да разбера
какво ми е нужно и как да го считам
щом често ми бягат стотици слова?
Идеи тогава като продукти
преглеждам. Оглеждам всеки един
и бъркам в портфейла с жълти стотинки
да видя за мен ли е тоз магазин.
Та пробвам с поезия нежна, коректна.
С рими засукани, с леки слова.
Опитвам и с думи вулгарни, директни
и пак неспокойна е мойта душа.
От време на време олеква ми някак,
но сякаш по-често хваща ме яд.
След толкова скрити и не тъй послания
отново ме смайва човешката гад.
Какво ли да правя при таз ситуация?
Преобърнах този словесен пазар,
но няма слова срещу таз излагация.
Няма за туй положение цяр.
С действие да ставаше, сякаш не пробвах,
с примери ясни не става въобще.
Вадя, пробвам и връщам продукти
и чакам да видя кого го ебе.
Кулминация
Дочувам шепота на нежното пиано,
усещам струните на кухата китара
и сам се питам, дали пък не е рано
на музиката си да пуснем ний товара.
Ухото ми докосват гласове прекрасни,
слуха ми галят ритми леко доловими.
Нима са никому посланията ясни?
Дали ги никой не зачита за любими?
Оркестър духов с пръсти гамите обхожда,
и се намесват цигулари надарени.
Този състав, сякаш нивга непрохождал,
с таланти, сякаш изправени родени.
И в тоз момент музиката рязко спира.
Настъпва тишина сред цялата ни нация.
Дали търпението ни някой провокира
или последната сме чули кулминация?
усещам струните на кухата китара
и сам се питам, дали пък не е рано
на музиката си да пуснем ний товара.
Ухото ми докосват гласове прекрасни,
слуха ми галят ритми леко доловими.
Нима са никому посланията ясни?
Дали ги никой не зачита за любими?
Оркестър духов с пръсти гамите обхожда,
и се намесват цигулари надарени.
Този състав, сякаш нивга непрохождал,
с таланти, сякаш изправени родени.
И в тоз момент музиката рязко спира.
Настъпва тишина сред цялата ни нация.
Дали търпението ни някой провокира
или последната сме чули кулминация?
Кога ли ще спрат?
Дяволът разговор води с мъжа.
Казва му "Друже, знай, че съм прав.
Ти си по-силен от Господ дори
и цялата сила се крий в твоя нрав.
Твоята воля тъй мощен способ е.
Твоята мисъл идеи гради.
Идеята сграда най-здрава от всички е
и зарад волята права стои!"
Господа шепне на клетия човечец:
"Недей да го слушаш, той е хитрец.
Той е мошеник и то много ловък,
чрез думи от мъж те превръща в подлец.
Свободната воля краде под нозете ти,
ето ти списък с 10 неща,
с които лъжите му ти да избегнеш
и Рая да стигнеш ти след смъртта!"
Дяволът плюе, размахва с ръце,
и огън той бълва, и гледа зловещо.
Господ пък хваща мъжа и в очите
му свети със кръст, а той им се блещи.
"Къде се намирам, кога полудях,
че със Бог и със Дявола аз си говоря?
В единия от двама ви аз не повярвах.
Как да се събудя? Какво ли да сторя?"
Засили се Дяволът срещу мъжа,
от друга страна се затича и Бог.
И, без да обръщат внимание, го блъскат
и вкопчват се в бой тъй свиреп и жесток.
"СПРЕТЕ!" извика мъжът и засмя се.
"Та вие съвсем ме избегнахте май.
Спрете таз свада и се замислете,
дали битката е между Ад и Рай.
Дали съществувате - аз ли да знам?
Та аз съм най-простия човек у дома.
Вие забравихте защо се борите,
аз виждам единствено злобна война.
Но чакайте! Боже, защо си такъв?
Дяволе, нещо изглеждате криви!
Това не сте вие от плът и от кръв,
вие носите маски - вие сте фалшиви!"
Той рязко побегна, усещайки пак -
отново човек е зад тази лъжа.
"Ах мама им мръсна!" извика задъхан
"Поредната сган ме настигна сега."
Така и до днес той не спира да бяга.
Злодеи със злоба край него кроят.
Замерят го с фрази, съвети познати.
"Кога ли..." той шепне, "...кога ли ще спрат?"
Казва му "Друже, знай, че съм прав.
Ти си по-силен от Господ дори
и цялата сила се крий в твоя нрав.
Твоята воля тъй мощен способ е.
Твоята мисъл идеи гради.
Идеята сграда най-здрава от всички е
и зарад волята права стои!"
Господа шепне на клетия човечец:
"Недей да го слушаш, той е хитрец.
Той е мошеник и то много ловък,
чрез думи от мъж те превръща в подлец.
Свободната воля краде под нозете ти,
ето ти списък с 10 неща,
с които лъжите му ти да избегнеш
и Рая да стигнеш ти след смъртта!"
Дяволът плюе, размахва с ръце,
и огън той бълва, и гледа зловещо.
Господ пък хваща мъжа и в очите
му свети със кръст, а той им се блещи.
"Къде се намирам, кога полудях,
че със Бог и със Дявола аз си говоря?
В единия от двама ви аз не повярвах.
Как да се събудя? Какво ли да сторя?"
Засили се Дяволът срещу мъжа,
от друга страна се затича и Бог.
И, без да обръщат внимание, го блъскат
и вкопчват се в бой тъй свиреп и жесток.
"СПРЕТЕ!" извика мъжът и засмя се.
"Та вие съвсем ме избегнахте май.
Спрете таз свада и се замислете,
дали битката е между Ад и Рай.
Дали съществувате - аз ли да знам?
Та аз съм най-простия човек у дома.
Вие забравихте защо се борите,
аз виждам единствено злобна война.
Но чакайте! Боже, защо си такъв?
Дяволе, нещо изглеждате криви!
Това не сте вие от плът и от кръв,
вие носите маски - вие сте фалшиви!"
Той рязко побегна, усещайки пак -
отново човек е зад тази лъжа.
"Ах мама им мръсна!" извика задъхан
"Поредната сган ме настигна сега."
Така и до днес той не спира да бяга.
Злодеи със злоба край него кроят.
Замерят го с фрази, съвети познати.
"Кога ли..." той шепне, "...кога ли ще спрат?"
Истини
Днес пак си мисля очевидното да кажа.
Защо отново? - Ей така, за две по сто.
И аз кат вас филийките с боклуци мажа.
Кафяво е на цвят и моето говно.
И смяли са ми се околните дебили,
щот като текъл е, с ръкав носа съм бърсал.
Изчадия прости са ме псували и били
и още толкова подобни съм забърсал.
Така един човек присмя ми се наскоро,
че като мръсен виц е моят външен вид.
Когато седнах на земята, проговори
и прав остана - да не би да е чешит?
Та ме разпита. Мислил, че го гледам лошо.
А аз му казах - мен това не ме ебе.
И той ме зяпна все едно ще ме потроши,
и аз го зяпнах все едно ми се реве.
С такива хора губя времето си само.
То времето едно и те едни пък хора.
И простотиите им нося си на рамо
и се напъвам с въздуха да си поспоря.
Приказвам глупости и глупости си върша.
Сам си говоря и сам си се разбирам.
Каквото почна гледам да си го завърша
и ми се смеят щото гледам да подбирам.
"Защо го казваш?" питаш щом ме заговориш.
"Какво направи?" след като се довериш.
"Защо си тръгваш?" след като врата затвориш.
"Ти си наивен!" след като ме увериш.
Защо го казвам ли? - Защото го помислих.
Какво направих? - Туй, което ти не щя.
Защо си тръгнах? - Щото ти не го осмисли.
Та кой наивния е тук, кажи сега...
Защо отново? - Ей така, за две по сто.
И аз кат вас филийките с боклуци мажа.
Кафяво е на цвят и моето говно.
И смяли са ми се околните дебили,
щот като текъл е, с ръкав носа съм бърсал.
Изчадия прости са ме псували и били
и още толкова подобни съм забърсал.
Така един човек присмя ми се наскоро,
че като мръсен виц е моят външен вид.
Когато седнах на земята, проговори
и прав остана - да не би да е чешит?
Та ме разпита. Мислил, че го гледам лошо.
А аз му казах - мен това не ме ебе.
И той ме зяпна все едно ще ме потроши,
и аз го зяпнах все едно ми се реве.
С такива хора губя времето си само.
То времето едно и те едни пък хора.
И простотиите им нося си на рамо
и се напъвам с въздуха да си поспоря.
Приказвам глупости и глупости си върша.
Сам си говоря и сам си се разбирам.
Каквото почна гледам да си го завърша
и ми се смеят щото гледам да подбирам.
"Защо го казваш?" питаш щом ме заговориш.
"Какво направи?" след като се довериш.
"Защо си тръгваш?" след като врата затвориш.
"Ти си наивен!" след като ме увериш.
Защо го казвам ли? - Защото го помислих.
Какво направих? - Туй, което ти не щя.
Защо си тръгнах? - Щото ти не го осмисли.
Та кой наивния е тук, кажи сега...
Имах
Имах сили, имах дом,
имах време, имах план.
Имах хора и идеи,
имах си щастлива сган.
Всичко изведнъж пропадна,
всичко в ъгъла се сви
в тъмната ми тъмна стая
с облепените стени.
Всеки мой плакат показва
всеки невъзможен сън.
Без прозорци, през които
да проникне лъч отвън.
И плакатите са черни,
пода скърца си пробит.
Аз лежа на него потен,
сринат, грозен и пребит.
Изпотен от крайни мерки,
сринат от провалите.
Времето ме загрозява,
вие ме убивате.
Майната ви, нямам избор.
Смачкани хартийки разни.
Стойте си във ъгъла -
хем изписани, хем празни.
Без прозорци, но с ръце.
Ще дълбая във стената.
Слънце скоро ще ме грее,
вие стойте в тъмнината.
Нямам сили, нямам дом,
нямам време, нямам план.
Нямам хора, ни идеи,
нямам си щастлива сган.
Нищо вече не остана,
бутам тежката врата.
Сбогом, моя стая, пълна
с празни в ъгъла листа.
имах време, имах план.
Имах хора и идеи,
имах си щастлива сган.
Всичко изведнъж пропадна,
всичко в ъгъла се сви
в тъмната ми тъмна стая
с облепените стени.
Всеки мой плакат показва
всеки невъзможен сън.
Без прозорци, през които
да проникне лъч отвън.
И плакатите са черни,
пода скърца си пробит.
Аз лежа на него потен,
сринат, грозен и пребит.
Изпотен от крайни мерки,
сринат от провалите.
Времето ме загрозява,
вие ме убивате.
Майната ви, нямам избор.
Смачкани хартийки разни.
Стойте си във ъгъла -
хем изписани, хем празни.
Без прозорци, но с ръце.
Ще дълбая във стената.
Слънце скоро ще ме грее,
вие стойте в тъмнината.
Нямам сили, нямам дом,
нямам време, нямам план.
Нямам хора, ни идеи,
нямам си щастлива сган.
Нищо вече не остана,
бутам тежката врата.
Сбогом, моя стая, пълна
с празни в ъгъла листа.
Всяко добро за по-зло
Злото мрънка, злото циври, злото храчи.
Изтекоха му всичките сополи.
То реве бе, па се гърчи и се влачи,
в краката пада ти отново и се моли.
"Влачи, човеко" вика Злото и не пуска.
И те гали, и ухажва и целува.
"Без теб" ти вика "на Доброто съм закуска".
Признай си, даже леко взе да те вълнува.
Доброто гледа щом задаваш си въпроси
и ти се киска на сеира, и мълчи.
"Ти да си виждал" вика "болен здрав да носи?"
а Злото плюе, ръкомаха и гълчи.
Стърчи като пирон, горкото ни човече,
и се потапя в погледа на Злото плах.
Доброто знае и го гледа там обречен
как вика "Аз ще го спася, не ме е страх".
И речи дърпа как вчерашен не бил,
и сочи с пръст Доброто, и го псува злобно,
и го нарежда, и нарича го дебил,
и Злото дърпа го с ръцете си злокобни.
"Кого спасяваш, бе, човече мое глухо?
Че ти си жертвата, така и не разбра.
Нали кат риба се размяташ тук на сухо"
Доброто рече и отново се засмя.
Изтекоха му всичките сополи.
То реве бе, па се гърчи и се влачи,
в краката пада ти отново и се моли.
"Влачи, човеко" вика Злото и не пуска.
И те гали, и ухажва и целува.
"Без теб" ти вика "на Доброто съм закуска".
Признай си, даже леко взе да те вълнува.
Доброто гледа щом задаваш си въпроси
и ти се киска на сеира, и мълчи.
"Ти да си виждал" вика "болен здрав да носи?"
а Злото плюе, ръкомаха и гълчи.
Стърчи като пирон, горкото ни човече,
и се потапя в погледа на Злото плах.
Доброто знае и го гледа там обречен
как вика "Аз ще го спася, не ме е страх".
И речи дърпа как вчерашен не бил,
и сочи с пръст Доброто, и го псува злобно,
и го нарежда, и нарича го дебил,
и Злото дърпа го с ръцете си злокобни.
"Кого спасяваш, бе, човече мое глухо?
Че ти си жертвата, така и не разбра.
Нали кат риба се размяташ тук на сухо"
Доброто рече и отново се засмя.
Земьо моя
Земьо моя, тежък вирус те е хванал!
Развит дотолкоз, че не си поставя мярка.
Деградиращ, консумиращ, изостанал -
пълзи по теб безсмъртен той като хлебарка.
Земьо моя, паразит те е нахапал!
Пропаднал толкоз, че и тебе те повлича.
Аз гледам образа ти тъжен и окапал
и никой друг не вижда на какво приличаш.
Земьо моя, ти покрита си с лайна!
А ти да видиш този облик тъй трагичен,
който приела си с такава лекота
и който пазиш за дееца безразличен.
Земьо, виждаш ли, не съм аз жертвата.
Не съм аз този, който дълго ще понася.
Ще се въртиш ти дълго след като умра
и ще попиваш всичко що човекът снася.
И ме е срам, и ме е яд, и к'во от т'ва?
Ще продължават да те тъпчат, да те тровят,
ще продължават да те давят във лайна,
ще копат в теб дорде сами не се заровят.
Та казвам аз, като на вируса подобен -
извинявам се от името на всеки!
Надявам се, макар човек да съм тъй злобен,
да стигне туй, че и на мен не ми е леко.
Развит дотолкоз, че не си поставя мярка.
Деградиращ, консумиращ, изостанал -
пълзи по теб безсмъртен той като хлебарка.
Земьо моя, паразит те е нахапал!
Пропаднал толкоз, че и тебе те повлича.
Аз гледам образа ти тъжен и окапал
и никой друг не вижда на какво приличаш.
Земьо моя, ти покрита си с лайна!
А ти да видиш този облик тъй трагичен,
който приела си с такава лекота
и който пазиш за дееца безразличен.
Земьо, виждаш ли, не съм аз жертвата.
Не съм аз този, който дълго ще понася.
Ще се въртиш ти дълго след като умра
и ще попиваш всичко що човекът снася.
И ме е срам, и ме е яд, и к'во от т'ва?
Ще продължават да те тъпчат, да те тровят,
ще продължават да те давят във лайна,
ще копат в теб дорде сами не се заровят.
Та казвам аз, като на вируса подобен -
извинявам се от името на всеки!
Надявам се, макар човек да съм тъй злобен,
да стигне туй, че и на мен не ми е леко.
Защо ли те умряха?
Българио, за тебе те умряха,
а виж какви беди си причини.
Какво направи с родната си стряха,
що за участ ни всички сполети?
Защо наричаме се още нация,
защо е толкоз глупав тоз народ?
Защо се тласкаме към деградация
със всеки следващ сляп и гневен ход?
Къде са ни поемите тъй чудни
за революционери и войводи?
Къде са учениците ни будни?
Къде са дейците на народа?
Мъртви са, под някоя беседка,
под някой паметник без име и лице,
в думите на лудата съседка,
в ритмите на весело хорце.
Но кой пък още знае ни хорáта,
кой ни пее песните с усилие?
Кой ни обикаля из гората
сред цветя и плодове във изобилие?
Кой сред тези думи за величие
погледнал е веднъж към планините?
Кой е превъзмогнал безразличие
и е издигнал българин сред висините?
Дали с думи или с действия, посочете го,
за да го видя и да му се поклоня!
Ако не знае що да прави - насочете го,
да го нахраня искам, не да го раня!
Не съм кат вас със камък брата да ударя,
не със остри думи да го разсека.
Не с беди и мъки да го претоваря,
а бремето му тежко да свлека.
Но има ли значение щом умра,
дали съм турчин, българин или мангал?
За мене няма, но за вас дали така
ще бъде важно кой, чий, защо умрял?
Българио, за тебе те умряха,
по-скоро "мрели са", не съм бил там да чуя.
Или пък съм - ми вчера живи бяха,
а днеска даже не ги боли хуя...
а виж какви беди си причини.
Какво направи с родната си стряха,
що за участ ни всички сполети?
Защо наричаме се още нация,
защо е толкоз глупав тоз народ?
Защо се тласкаме към деградация
със всеки следващ сляп и гневен ход?
Къде са ни поемите тъй чудни
за революционери и войводи?
Къде са учениците ни будни?
Къде са дейците на народа?
Мъртви са, под някоя беседка,
под някой паметник без име и лице,
в думите на лудата съседка,
в ритмите на весело хорце.
Но кой пък още знае ни хорáта,
кой ни пее песните с усилие?
Кой ни обикаля из гората
сред цветя и плодове във изобилие?
Кой сред тези думи за величие
погледнал е веднъж към планините?
Кой е превъзмогнал безразличие
и е издигнал българин сред висините?
Дали с думи или с действия, посочете го,
за да го видя и да му се поклоня!
Ако не знае що да прави - насочете го,
да го нахраня искам, не да го раня!
Не съм кат вас със камък брата да ударя,
не със остри думи да го разсека.
Не с беди и мъки да го претоваря,
а бремето му тежко да свлека.
Но има ли значение щом умра,
дали съм турчин, българин или мангал?
За мене няма, но за вас дали така
ще бъде важно кой, чий, защо умрял?
Българио, за тебе те умряха,
по-скоро "мрели са", не съм бил там да чуя.
Или пък съм - ми вчера живи бяха,
а днеска даже не ги боли хуя...
Защо?
Хора не престават
въпроса да задават
"Защо си това, което си?".
Защо искам да правя
това, което правя?
Защо отблъсквам чуждите мечти?
Защо по странен начин
далеч от тях се влача?
Защо кошмар избирам, вместо сън?
Защо във него тичам,
и на мъки се обричам,
и отричам ви със тъжен смях навън?
Защо не си мечтая?
Не се и колебая!
Защо около вас не съм щастлив?
Защо се подлудявам,
защо се загрозявам,
щом мога да съм толкова красив?
Защо от вас се пазя,
защо утехи мразя,
защо градя стените си пред вас?
Защо не ви се давам?
Защо не се прекланям
пред общите идеи между нас?
Защо не ви послушах?
Защо не се и сгуших
сред дима ви от необмислени лъжи?
Защо опитвам да опиша
чистия въздух, който дишам?
Защо не лазя по измислени съдби?
Защо съм тъй различен?
Защо съм безразличен
към мъките на прехваления ви род?
Защо не умея,
но не спирам да се смея
щом сами се назовавате "народ"?
Защо по необходен
път не спирам аз да бродя?
Защо не лапвам всяка ваша стръв?
Защо не си приличаме
и хич не се привличаме?
- Просто защото съм такъв!
Продължават да се чудят.
Не успяват да подбудят
нито капка обич, нито плам.
А аз не искам да съм вече
нищожното човече
и затова винаги ще бъда сам.
въпроса да задават
"Защо си това, което си?".
Защо искам да правя
това, което правя?
Защо отблъсквам чуждите мечти?
Защо по странен начин
далеч от тях се влача?
Защо кошмар избирам, вместо сън?
Защо във него тичам,
и на мъки се обричам,
и отричам ви със тъжен смях навън?
Защо не си мечтая?
Не се и колебая!
Защо около вас не съм щастлив?
Защо се подлудявам,
защо се загрозявам,
щом мога да съм толкова красив?
Защо от вас се пазя,
защо утехи мразя,
защо градя стените си пред вас?
Защо не ви се давам?
Защо не се прекланям
пред общите идеи между нас?
Защо не ви послушах?
Защо не се и сгуших
сред дима ви от необмислени лъжи?
Защо опитвам да опиша
чистия въздух, който дишам?
Защо не лазя по измислени съдби?
Защо съм тъй различен?
Защо съм безразличен
към мъките на прехваления ви род?
Защо не умея,
но не спирам да се смея
щом сами се назовавате "народ"?
Защо по необходен
път не спирам аз да бродя?
Защо не лапвам всяка ваша стръв?
Защо не си приличаме
и хич не се привличаме?
- Просто защото съм такъв!
Продължават да се чудят.
Не успяват да подбудят
нито капка обич, нито плам.
А аз не искам да съм вече
нищожното човече
и затова винаги ще бъда сам.
За щастието
Презираш ли щастливците - въобще не ме търси.
Аз съм по-щастлив от най-щастливите дори.
Често без прехрана, облекло или пари,
но врящ, кипящ в нощта и свеж и бодър призори.
Презираш ли красавците - въобще не ме поглеждай.
Макар и да съм грозен, съм изпълнен със надежда,
пък и твоите презрения на мисли ме навеждат,
че от теб съм по-красив и че светът ми се нарежда
както трябва, както искам, както всеки би желал.
Вярно е, че нямам нищо, все пак всичко съм си дал,
но дори поне веднъж някого да съм предал,
продължил съм с извинение и живот съм си живял.
Презираш ли безличните - презирай себе си
и всеки миг, във който тъпкаш своите мечти.
Презираш ли си щастието - въобще не ме търси.
Щастие давам само на който го цени.
Аз съм по-щастлив от най-щастливите дори.
Често без прехрана, облекло или пари,
но врящ, кипящ в нощта и свеж и бодър призори.
Презираш ли красавците - въобще не ме поглеждай.
Макар и да съм грозен, съм изпълнен със надежда,
пък и твоите презрения на мисли ме навеждат,
че от теб съм по-красив и че светът ми се нарежда
както трябва, както искам, както всеки би желал.
Вярно е, че нямам нищо, все пак всичко съм си дал,
но дори поне веднъж някого да съм предал,
продължил съм с извинение и живот съм си живял.
Презираш ли безличните - презирай себе си
и всеки миг, във който тъпкаш своите мечти.
Презираш ли си щастието - въобще не ме търси.
Щастие давам само на който го цени.
За човека
Човек ли си или не си - не се ослушвай!
Да знаеш, че за теб тез стихове редя.
В прищявките си тъпи хич недей се сгушва,
а скив какво сега ще ти стихоплетя!
Човеко, ти си ми любимото говедо!
Ти си създание с уникална красота!
Макар и кухо, си ми доста мило чедо
и тези мисли аз със теб ще споделя!
Човек, от месец думичка не съм ти писал.
Онемелият какво да изрече?
Какви ти думи, аз от думи съм стъписан!
Пък пак да кажа - кой касае се въобще?
Че се оплакваш ти от мен, дали ми пука,
или от другите, които не мълчат?
Какво ме грее кой от нас е сгазил лука
щом сеирджиите бездействат и реват?
В устата топло, а в черепа студено.
Под кръста влажно, а суши ти се главата.
В очите - мрак, между ушите пък - зелено.
Пълен е джоба, но пък празна е душата.
Защо със теб, човек, аз време да прекарам?
Това ли имаше предвид под оптимизъм?
Дори в тунела светлинката да набарам,
тя отражение е на твоя мазохизъм.
Аз, че съм тъп, признавам си без бой -
не виждам логика в нещата от живота
ако след тоя мрачен, силен, сив порой
слънцето с рев посрещаш, вместо със охота.
Било ти студ, не щеш да ходиш по снега.
Било ти пек, не щеш на жега да излизаш.
- "Навън вали, така че вкъщи ще седя."
- "То слънце грее, но съм само с черни ризи."
Да поработиш ти омръзва твърде бързо,
а после шефа псуваш гладен, без пари.
Защо да лягаш вечер рано? Що да бързаш?
Да псуваш можеш всичко живо призори.
Било държавата, бил простият народ.
Ми да се махам, викаш, вънка по-добре е.
Пък се изказа, аз ли съм сега на ход?
Тъпака, чакаш го на теб да ти се смее.
- "Какво говориш, Денис, кой те е попитал?"
- "Защо мълчиш, нима се съгласи?"
- "Какво ли е синчето мамино изпитал,
та предполага, че изобщо не греши?"
Та вече месец, вече два си трая аз.
Да проговоря нямам повод, нито сили.
Та стискам зъби и те слушам час след час,
а глупостта ти в темето ми ръбче пили.
Ще ставам нов човек, че стария го не искаш.
Псувните спирам, комплименти ще редя.
Езика затова зад зъбите си стискам.
Затуй във ъгъла седя си и мълча.
Не бе, бъзикам се, за малко да се хванеш.
Такваз промяна да не чакаш ти от мен.
Недей ме следва, за да не изостанеш.
Човек, не мърдай до последния си ден!
Да знаеш, че за теб тез стихове редя.
В прищявките си тъпи хич недей се сгушва,
а скив какво сега ще ти стихоплетя!
Човеко, ти си ми любимото говедо!
Ти си създание с уникална красота!
Макар и кухо, си ми доста мило чедо
и тези мисли аз със теб ще споделя!
Човек, от месец думичка не съм ти писал.
Онемелият какво да изрече?
Какви ти думи, аз от думи съм стъписан!
Пък пак да кажа - кой касае се въобще?
Че се оплакваш ти от мен, дали ми пука,
или от другите, които не мълчат?
Какво ме грее кой от нас е сгазил лука
щом сеирджиите бездействат и реват?
В устата топло, а в черепа студено.
Под кръста влажно, а суши ти се главата.
В очите - мрак, между ушите пък - зелено.
Пълен е джоба, но пък празна е душата.
Защо със теб, човек, аз време да прекарам?
Това ли имаше предвид под оптимизъм?
Дори в тунела светлинката да набарам,
тя отражение е на твоя мазохизъм.
Аз, че съм тъп, признавам си без бой -
не виждам логика в нещата от живота
ако след тоя мрачен, силен, сив порой
слънцето с рев посрещаш, вместо със охота.
Било ти студ, не щеш да ходиш по снега.
Било ти пек, не щеш на жега да излизаш.
- "Навън вали, така че вкъщи ще седя."
- "То слънце грее, но съм само с черни ризи."
Да поработиш ти омръзва твърде бързо,
а после шефа псуваш гладен, без пари.
Защо да лягаш вечер рано? Що да бързаш?
Да псуваш можеш всичко живо призори.
Било държавата, бил простият народ.
Ми да се махам, викаш, вънка по-добре е.
Пък се изказа, аз ли съм сега на ход?
Тъпака, чакаш го на теб да ти се смее.
- "Какво говориш, Денис, кой те е попитал?"
- "Защо мълчиш, нима се съгласи?"
- "Какво ли е синчето мамино изпитал,
та предполага, че изобщо не греши?"
Та вече месец, вече два си трая аз.
Да проговоря нямам повод, нито сили.
Та стискам зъби и те слушам час след час,
а глупостта ти в темето ми ръбче пили.
Ще ставам нов човек, че стария го не искаш.
Псувните спирам, комплименти ще редя.
Езика затова зад зъбите си стискам.
Затуй във ъгъла седя си и мълча.
Не бе, бъзикам се, за малко да се хванеш.
Такваз промяна да не чакаш ти от мен.
Недей ме следва, за да не изостанеш.
Човек, не мърдай до последния си ден!
За хората
Търпим човешките си грешки толкоз смешни,
стоим, бездействаме, но нивга не мълчим.
И щото смятаме се всички за безгрешни
не смеем никога на никой да простим.
Да пиша писна ми - "народ" дет се наричат,
умишлено ограничени, неграмотни.
Нима четат? Ми повечето гледам сричат -
хора без работа, а винаги са потни.
И оня ден за бъдещето в клас говорим,
и аз мълча, че уж съм неосведомен,
и някой рече, без да смее да поспорим,
че да работи той въобще не бил роден.
Деца ще храниш ли, човек? С чии пари?
Да си спестя ли аз "човек" да те наричам?
Какъв е този гъз, на който се седи,
пред тез, които с честен труд си го обличат?
Какви болежки виждал е, какво разбрал е?
Какво направил е с таз задна мекота?
Обречен да краде, защо и как обрал е,
предимно баба, дядо, майка и баща?
И вместо да реве, къде пари ще дири,
веднъж изчезне ли семейното бижу?
По кви рождени дни, купони, панаири
ще ходи щом труда не е в съдбата му.
На тез въпроси отговори кой да чака?
Кому са нужни и какво ще променят?
Устата знае като имаш де да акаш,
а гъзовете голи нека се потят!
И пак си пиша, въпреки че ми омръзна.
И подминават с гордост думите ми прости.
И в таз мизерия моя задник пак измръзна,
а някои в тях гъза си топлят като гости.
Но пак търпим се и се псуваме взаимно,
и въобразяваме си, че сме по-добри.
По анатомия уж сме всичките единни,
но някой смее се, а друг пък го боли.
Търпим човешките си грешки тъй обидни,
че и умишлени, но нивга не мълчим.
И оправдаваме се с мисли невалидни,
че е в човешката природа да грешим.
стоим, бездействаме, но нивга не мълчим.
И щото смятаме се всички за безгрешни
не смеем никога на никой да простим.
Да пиша писна ми - "народ" дет се наричат,
умишлено ограничени, неграмотни.
Нима четат? Ми повечето гледам сричат -
хора без работа, а винаги са потни.
И оня ден за бъдещето в клас говорим,
и аз мълча, че уж съм неосведомен,
и някой рече, без да смее да поспорим,
че да работи той въобще не бил роден.
Деца ще храниш ли, човек? С чии пари?
Да си спестя ли аз "човек" да те наричам?
Какъв е този гъз, на който се седи,
пред тез, които с честен труд си го обличат?
Какви болежки виждал е, какво разбрал е?
Какво направил е с таз задна мекота?
Обречен да краде, защо и как обрал е,
предимно баба, дядо, майка и баща?
И вместо да реве, къде пари ще дири,
веднъж изчезне ли семейното бижу?
По кви рождени дни, купони, панаири
ще ходи щом труда не е в съдбата му.
На тез въпроси отговори кой да чака?
Кому са нужни и какво ще променят?
Устата знае като имаш де да акаш,
а гъзовете голи нека се потят!
И пак си пиша, въпреки че ми омръзна.
И подминават с гордост думите ми прости.
И в таз мизерия моя задник пак измръзна,
а някои в тях гъза си топлят като гости.
Но пак търпим се и се псуваме взаимно,
и въобразяваме си, че сме по-добри.
По анатомия уж сме всичките единни,
но някой смее се, а друг пък го боли.
Търпим човешките си грешки тъй обидни,
че и умишлени, но нивга не мълчим.
И оправдаваме се с мисли невалидни,
че е в човешката природа да грешим.
За смисъла
Раждаш се, вдишваш, плачеш, проглеждаш.
Чак първия момент, изпълнен с надежда,
навежда те на мисълта и те свежда
за смисъл до спор с повдигната вежда.
Наперен, уверен и неуморен,
отворен, преклонен, но и непокорен
в простора на кръгозора прекрасен
и ясен ти нямаш и помен ужасен
за мисъл ненужна или пък погрешна,
чак смешно е колко е нежна, надеждна
човешката веща ръка, на какво е способна,
докат нечия друга уста е злокобна.
Човешка ненавист прокобна, предгробна и
злобна дърдори, човешкото гърло къркори.
Хитреца пак спори, осмива, говори
за грешките, бутайки пешките,
на човешка шахматна дъска, уж подава ръка,
пък я стиска в юмрук и напук на твойта съдба
те тъпка, те мачка, те дебне и гони кат плячка.
Пък ти се предаваш, в интригите жалки се давиш,
се бавиш, без нужната смелост да се изправиш.
Не ти се и нрави, износени са сите ти стави.
Какво направи?
Човеко, кажи, не лъжи,
изправи се и сам се бори
с твоите толкоз човешки, но гнусни черти -
факт - боли!
Приеми го, хвани го с ръце
и хвърли го на другите бедни овце,
но не откъм вещи, ами без сърце.
Бягай нагоре и прогресирай,
не спирай, търси и намирай,
завирай на хората празни, омразни в устите им мазни
всяка промивка, която те дразни, но туй що те блазни -
приемай и вземай, с шепи граби, недей се щади, открадни
ако трябва, пък после черпи и тези що не успеят сами.
Погледни - какво стори ти?
Променяш съдби!
Нима е възможно? Такова заможно семейство сам изградил си,
строил си, успял си, предал си на хората знания,
богатства, прескочил препятствия - да могат и те
с ведро лице и щедри ръце да дават от твоето щедро сърце.
Умираш, издишваш, усмихнат поглеждаш
последния момент, отново с надежда.
Продумваш със сетните сили:
- Боли ли ме? Не,
понеже туй смисъла бе!
Чак първия момент, изпълнен с надежда,
навежда те на мисълта и те свежда
за смисъл до спор с повдигната вежда.
Наперен, уверен и неуморен,
отворен, преклонен, но и непокорен
в простора на кръгозора прекрасен
и ясен ти нямаш и помен ужасен
за мисъл ненужна или пък погрешна,
чак смешно е колко е нежна, надеждна
човешката веща ръка, на какво е способна,
докат нечия друга уста е злокобна.
Човешка ненавист прокобна, предгробна и
злобна дърдори, човешкото гърло къркори.
Хитреца пак спори, осмива, говори
за грешките, бутайки пешките,
на човешка шахматна дъска, уж подава ръка,
пък я стиска в юмрук и напук на твойта съдба
те тъпка, те мачка, те дебне и гони кат плячка.
Пък ти се предаваш, в интригите жалки се давиш,
се бавиш, без нужната смелост да се изправиш.
Не ти се и нрави, износени са сите ти стави.
Какво направи?
Човеко, кажи, не лъжи,
изправи се и сам се бори
с твоите толкоз човешки, но гнусни черти -
факт - боли!
Приеми го, хвани го с ръце
и хвърли го на другите бедни овце,
но не откъм вещи, ами без сърце.
Бягай нагоре и прогресирай,
не спирай, търси и намирай,
завирай на хората празни, омразни в устите им мазни
всяка промивка, която те дразни, но туй що те блазни -
приемай и вземай, с шепи граби, недей се щади, открадни
ако трябва, пък после черпи и тези що не успеят сами.
Погледни - какво стори ти?
Променяш съдби!
Нима е възможно? Такова заможно семейство сам изградил си,
строил си, успял си, предал си на хората знания,
богатства, прескочил препятствия - да могат и те
с ведро лице и щедри ръце да дават от твоето щедро сърце.
Умираш, издишваш, усмихнат поглеждаш
последния момент, отново с надежда.
Продумваш със сетните сили:
- Боли ли ме? Не,
понеже туй смисъла бе!
За путката
Путка съботна, сияйна,
най-красива и омайна!
Понеделника е потна,
вторник, сряда - оборотна.
Путка съботна, сияйна,
най-добрата путка, майна!
До неделята е мърша,
а през петък ше я скърша.
Само да не става дума
на четвъртък ква е чума.
Ни влече те, ни сияе,
през четвъртък се не трае.
Путка съботна, сияйна
е тъй блага, дълготрайна.
Само събота да доде
и изправя се народа.
Путка съботна, сияйна,
отпочинала, потайна,
най-ухаеща и нежна,
най-красива, най-надеждна!
Путко съботна, сияй,
благодата си ни дай,
с топли чувства приеми ни
и сияйни остави ни.
Само леко притвори се
и със обич престраши се
баш за съботния кур -
здрав, корав, набол и щур.
Щото събота е време
без товар и без проблеми.
Путка съботна и свежа
само дайте да наежа.
Другите да ми се туткат.
Други пълнят тия путки.
Мен такива ми не требат -
те сами да си се ебат.
Само събота обичам
и до съботата тичам,
ама винаги заета,
дееба путката проклета!
Няма - събота ще чакам!
И тя чака да я плякам,
щото други ги не трая,
в путка съботна е рая!
С прашка или пък без прашка,
все едно и все те шашка,
путка съботна, сияйна,
най-добрата путка, майна!
най-красива и омайна!
Понеделника е потна,
вторник, сряда - оборотна.
Путка съботна, сияйна,
най-добрата путка, майна!
До неделята е мърша,
а през петък ше я скърша.
Само да не става дума
на четвъртък ква е чума.
Ни влече те, ни сияе,
през четвъртък се не трае.
Путка съботна, сияйна
е тъй блага, дълготрайна.
Само събота да доде
и изправя се народа.
Путка съботна, сияйна,
отпочинала, потайна,
най-ухаеща и нежна,
най-красива, най-надеждна!
Путко съботна, сияй,
благодата си ни дай,
с топли чувства приеми ни
и сияйни остави ни.
Само леко притвори се
и със обич престраши се
баш за съботния кур -
здрав, корав, набол и щур.
Щото събота е време
без товар и без проблеми.
Путка съботна и свежа
само дайте да наежа.
Другите да ми се туткат.
Други пълнят тия путки.
Мен такива ми не требат -
те сами да си се ебат.
Само събота обичам
и до съботата тичам,
ама винаги заета,
дееба путката проклета!
Няма - събота ще чакам!
И тя чака да я плякам,
щото други ги не трая,
в путка съботна е рая!
С прашка или пък без прашка,
все едно и все те шашка,
путка съботна, сияйна,
най-добрата путка, майна!
За природата
Извън прозореца на влака
гледам пъстрата природа
и си мисля - с тези площи
бърше си гъза народа.
Наш човек е много готин
със амбиции и успехи
в алчността си оборотен
и във лъскави доспехи.
В почвата сере със кеф,
опикава ни горите
и сред зеления кенеф
асфалтира ни земите.
Запечатва ни душите
във море от здрав бетон
и залива ни съдбите
с PVC и чист тефлон.
Смуче ни водата жаден,
а в коритото, надут,
пъха сума ти тръби
и го пълни със мазут.
Технологията развива
сред ужасната мизерия
и в земята се забива
като чревна дизентерия.
Като глист във нея рови
и я дупчи, да я точи
и сред своите отрови
гибелта си да просрочи.
Пълни гърлото с лайна,
панталоните с банкноти
и изтребва се,
повтаряйки си тъпи анекдоти.
Плюе сам по себе си
и обвинява своите хора
за мизерията ни
и за фъшкиите в обора.
Тъпа овца е и знае
сам сеното си да рупа,
сам по другите да лае,
изпражнения сам да трупа.
Най-развитите сме ние!
Най-разумни същества!
Напоени във фъшкии -
гордостта на таз Земя!
Моля те от тяхно име,
Земьо моя, плодородна!
Умолявам те, прости ни
и затрий ни благородно!
гледам пъстрата природа
и си мисля - с тези площи
бърше си гъза народа.
Наш човек е много готин
със амбиции и успехи
в алчността си оборотен
и във лъскави доспехи.
В почвата сере със кеф,
опикава ни горите
и сред зеления кенеф
асфалтира ни земите.
Запечатва ни душите
във море от здрав бетон
и залива ни съдбите
с PVC и чист тефлон.
Смуче ни водата жаден,
а в коритото, надут,
пъха сума ти тръби
и го пълни със мазут.
Технологията развива
сред ужасната мизерия
и в земята се забива
като чревна дизентерия.
Като глист във нея рови
и я дупчи, да я точи
и сред своите отрови
гибелта си да просрочи.
Пълни гърлото с лайна,
панталоните с банкноти
и изтребва се,
повтаряйки си тъпи анекдоти.
Плюе сам по себе си
и обвинява своите хора
за мизерията ни
и за фъшкиите в обора.
Тъпа овца е и знае
сам сеното си да рупа,
сам по другите да лае,
изпражнения сам да трупа.
Най-развитите сме ние!
Най-разумни същества!
Напоени във фъшкии -
гордостта на таз Земя!
Моля те от тяхно име,
Земьо моя, плодородна!
Умолявам те, прости ни
и затрий ни благородно!
За поета
Пет причини да предпочитам поета пред прозаика.
Първа - стихът е искрица, а прозите са ми лика-прилика.
Втора - поетът е архитект, всяка сричка при него е тухла.
Ако той една дума не сложи на място, цялата мисъл му рухва.
Трета причина - признавам, на мен ми се иска поет аз да бях.
Поетът възпява чужди дела и пише за всеки свой грях.
Четвърта причина - поетът смирен е. Помества той речите в стих.
Той пише по-силно от всеки писател, говори дори щом е тих.
Пета причина - поетът в главата си проза превръща в поема.
Той вижда реалност и сили събира красивото само да взема.
Във този случай, разбира се, си говорим за честен поет.
Макар и не лесен, животът си с песен разказва и гледа напред.
Поет ми се иска на мене да бъда, с писания да ви променя.
Но се страхувам, че ми е трудно красивото да отделя.
Защото поезията не се свежда просто до ритъм и рими.
Поетът усеща и пресъздава усети неповторими.
Поетът улавя, описва неописуемите често моменти.
Със собствени чувства борави си, вместо да разсъждава в проценти.
Пък знам ли - може и да греша, все пак нима съм поет
или съм поредният млад и невеж, от речта си надута превзет?
Първа - стихът е искрица, а прозите са ми лика-прилика.
Втора - поетът е архитект, всяка сричка при него е тухла.
Ако той една дума не сложи на място, цялата мисъл му рухва.
Трета причина - признавам, на мен ми се иска поет аз да бях.
Поетът възпява чужди дела и пише за всеки свой грях.
Четвърта причина - поетът смирен е. Помества той речите в стих.
Той пише по-силно от всеки писател, говори дори щом е тих.
Пета причина - поетът в главата си проза превръща в поема.
Той вижда реалност и сили събира красивото само да взема.
Във този случай, разбира се, си говорим за честен поет.
Макар и не лесен, животът си с песен разказва и гледа напред.
Поет ми се иска на мене да бъда, с писания да ви променя.
Но се страхувам, че ми е трудно красивото да отделя.
Защото поезията не се свежда просто до ритъм и рими.
Поетът усеща и пресъздава усети неповторими.
Поетът улавя, описва неописуемите често моменти.
Със собствени чувства борави си, вместо да разсъждава в проценти.
Пък знам ли - може и да греша, все пак нима съм поет
или съм поредният млад и невеж, от речта си надута превзет?
Абонамент за:
Публикации (Atom)