С(р)амота

Намирам се, прибирайки се, в тъмна обстановка.
С поглед ловко образувам си разходка и вървя.
Марш с краката и очите, гърч в главата и в гърдите,
сякаш страх ме е, а не ме е, но не мога да стоя.

Стъпките ми кършат клони и наклоните скъсяват,
преодолява моето тяло обстоятелства безброй.
Зрението ми пък внимателно квартала прекосява,
преброявайки обекти, непризнаващи покой.

Тази нощ е нещо често, но вместо да й свикна,
аз привикнах да избързвам, да се прибера завчас.
Макар че, честно да си кажа, аз у нас като надникна,
все се сдържам да възкликна, че не съм си баш у нас.

До дома си търся пътя, път си търся у дома,
та да поема пак до нас, че дома ми все ми бяга.
Лягам, ставам, ям, измивам се и хуквам из града,
пък и да хуквам, и да спра - нещо все си ме пристяга.

Търся нещо, но какво е? Лошо ли е, че не знам?
Гледам да общувам с хората, които ме разбират.
Но защо така подбирам - аз не се разбирам сам.
Пък да взема да се схвана, само злоба насъбирам.

Мрънкам, пиша, дрънкам, дишам, бръщолевя и мириша,
но попиша ли, издишайки въздишки - пълен срам.
Сам самотен съм си, сам съм си виновен и излишен,
но пък пиша си и правя се, че щом го пиша - знам.