Грозно

Виждаш го - то ти казва "Ела!",
а ти си глупак и приемаш сериозно.
Отиваш, подаваш своята ръка
и то я откъсва - безсмислено, грозно.

И казва с усмивка "Нищо лично.
Ти да не взе сега на сериозно
поведението ми безразлично,
подигравателно, злобно и грозно?"

Кимаш с глава в безгласно съгласие
докато на пода ти изтича кръвта,
и идва друг силует, и ужасно е
че  то и на него му казва "Ела!".

И ти еднорък си и отвратен,
не омраза, а ревност плъзва венозно,
щом гледаш как другият осакатен
е доволен, злорадстващ и толкова грозен!

Скачаш на бой еднорък, пребледнял,
а то гледа и се къпе в кръвта ви.
Силуетът отвръща свиреп, побеснял,
а то с усмивка ви изоставя.

Виждаш го - казва на други "Ела!"
и следва трагедия безкрайно грандиозна.
А то не е дявол, то е просто жена
и е адски красива, но храни се с грозно...

Моят свят

Светът ми от убийства не се състои,
че да пиша за тях с лека ръка.
Егоизъм егото ми не крои,
че да излиза вечно от моята уста.
 
За повърхностното нямам пристрастия
и не тъпча земя със зли намерения,
но не изпитвам и съпричастие
към преобладаващите убеждения.

В моя свят няма болка и мъка.
В него кръвта тече само по вените.
В него ръката подавам, не юмрука
и всички слаби са най-съвършените.

И изневяра в моя свят не светува,
измама, лъжа или удар под кръста.
В моя свят никой не се е срамувал
от това какво върши със своите пръсти.

В моя свят няма разочарование,
няма омраза, жестокост, апатия.
В моя свят няма дори и изгнание,
но аз съм изгнаник от вашия изпратен.

В моя свят няма такива неща.
Ако има са внос от вашия свят.
В моя свят няма и нищета.
В моя свят всеки човек е богат.

Не пиша за гадостите от живота,
защото това ми е само в главата.
Не са ми в главата, а са ми хомота,
нося на гръб и пълзя ви в краката.

Не пиша защото така си го мисля,
пиша защото така съм го виждал.
В моя свят хич не е това смисъла -
вашия описвам и ненавиждам.

Никога повече

За какво ли творец излива душата си?
Какво ли го кара да седне, да пише
за болките, мъките и патилата си,
от които животът на мърша мирише?

Любов ли е или омраза? И двете?
Дали красота или грозотия?
Казвали сте ми, но моля, кажете,
да чуя поредната ви простотия.

Когато седна пред белия лист,
добре де, признавам - пред празен екран,
си представям живота ни толкова чист
и с всеки нов стих става все по-насран.

И трия, плюя, ядосвам се, псувам,
търся в главата си думи и рими,
преди да приключа само умувам
и накрая се питам файда дали има.

Връщам се в спомени светли предишни,
животът тогава на лалета миришеше,
преди Денис да е 14-годишен,
тогава живееше и още не пишеше.

Сега е на некви години след 20
и вече отказал е да ги брои,
защото откакто е почнал 15
не смята години, а смята пари.

И си спомня любови до главобол
докато недоспал слуша в метрото
песента "Любов изчезни" на Контрол
и храчка надига срещу обществото.

И от рейс 69 край УНСС
гледа млади моми как отиват на сесия.
И гледа на спирката някое псе,
как го гледа с тъга, че той гледа с агресия.

И мълчи, само скърца със зъби и гледа,
клатейки нервно и злобно краката
под ритъма на "Кучко, марш в ковчега"
"Ужас" и "Ще отида в планината".

И припомня си тегавите ситуации,
в които копал си е собствения гроб
за да ражда нови словесни излагации
и думата "гроб" да римува със "джоб".

Спомня си първата несподелена
и първата споделяна с други любов.
Главата му дава заето, червено
и за този живот не се чувства готов.

И "никога повече" вика сред хората
преди в тетрадка да почне да пише
за болките, мъките и за умората,
от които животът на мърша мирише.

Вижте ме

Виж ме, мамо! Виж ме, тате!
Имам си заплата!
Имам джобни за ракия
с руската салата!

Вижте ме, авери мои,
кът е всяка дата,
но очакват ни запои,
имам си заплата!

Осем лева ще ми стигнат
за деня, нали?
4 кинта ми е Кинга,
водката е 3!

Левче хлябът ще ми струва -
ако имам 7
няма хляб да се купува,
тва е да си беден.

Но вижте, хора, супер стана,
бих се чувствал смешно,
ако за тате и за мама
съм инвестиция неуспешна.

Баба като беше жива
викаше ми "Браво!
С кинтите ако те бива
за човек ще ставаш".

Ей ме на, човек та дрънка,
имам си заплата!
В мозъка ми всяка гънка
гъне се за злато!

Вижте ме бе, хора,
че успял съм, вместо беден!
Гледайте ме вие!
Аз не мога да се гледам...

За брат ми

Мама веднъж ми разказа историята
за брат ми на стоп към Черноморието.
Дала му някакви джобни пари
и не след един, не след два, а след три,

чак след три месеца телефонирал,
че си намерил работа и квартира. 
Брат ми тогава бил непълнолетен и
майка ми знаела си, че детето й

нямало как да не се справи сам.
За брат ми това и аз си го знам.
В Щатите да поработи отиде,
после в Пловдив и ти да видиш!

Запозна се с невероятна жена,
ожениха се и после стана баща.
Баща му на сватбата пред моите очи
настояваше да му помогне с пари,

но на брат ми хич не му беше до тия
и каза "Баща ми, идвай да пием!".
Тогава почувствах се адски богат
само от това, че той ми е брат.

Не е възможно да опиша в поема
брат ми до днес как съм възприемал.
Ако брат ми бе жив преди 23 века
Диоген щеше да намери човека.

Мони роден е на днешната дата
и въобще не ми го побира главата
как до трийсет и четири години успя
да направи семейство в тая страна.

Брат ми, наздраве! Сега пием за вас
мама, тате, другия брат и аз.
Не знам ако имах какво бих ти дал,
според мен имаш всичко, което бих пожелал.

Честит рожден ден! 

Нещо за любовта

Един човек вчера ми каза, че много ще се радва ако "точно аз" напиша нещо за любовта.
Така че ей го...

Веднъж се запознах с едно момиче.
Нещо двама заедно ни събра.
Почти за миг разбрах, че я обичам,
във втория си казах "кел файда".

Какво ли ни събра с това момиче?
Какво ли така ме заблуди?
Какво ме караше да я обичам,
както не бях обичал никога преди?

С това момиче нещо бе различно.
Споделяхме общи интереси.
И аз, и тя познавахме отлично
копнежа на човек да се обеси.

Скоро забелязах, че не може
това момиче да напусне моя ум.
И тя, кат мен, могла е да си тегли ножа,
че твърде бедна е да си тегли куршум.

Самоубийци, влюбени и в младостта си,
притиснати от хормоналните забежки
сбъркахме симпатията с любовта си
и сътворихме най-трагичната си грешка.

Продължавам да твърдя след някво време,
че най-доброто в живота ми бе тя.
Но на Съдбата изобщо не й дреме
и единствено Съдбата ме ебà.

За самоубийство често се ебавам
и често хората се плашат от това.
Разберете - аз така се забавлявам
след като знам за вас какво е любовта. (самоубийство)

За мен е друго. Знаете ли какво?
Най-доброто да повярваш, че е твое,
дори да знаеш, че въобще не е добро,
но и че чака те по-лошо зад завоя.

Капитанибализъм

Да си говориш сам не е шизофрения.
На тъмно да будуваш не е параноя.
Да нямаш кинти не е немотия.
Истината не е да си просиш боя.

Да имаш кариера не е преуспялост.
Живот по график и режим не е стабилен.
Да имаш месечна заплата не е зрялост.
Животът в разходи не е изобилен.

Шизофрения са приятелите в джоба.
Параноя е да ги заключиш в сметка.
Немотия е да ти претрупат гроба.
Истината е да си правиш равносметка,

че преуспялост е когато си градирал;
че стабилност е щом си оцелявал
и че зрялост е когато си разбирал,
че изобилие е щом от себе си си давал.

Обред

Всичко започва в мрачната вечер,
когато дошла ми е няква идея
и с нея
опитвам се да проумея
защо не потръгват идеите вече.
Навън всеки живее живота си,
всеки в имота си
пази теглото си,
но са усмихнати, честно, завиждам им
и съм се свил на кълбо във леглото си.
И нямам си мото, девиз или фраза,
с която навън и аз да изляза,
която да ме държи на нивото
на примерен гражданин от обществото.
Но връзвам си връзките,
хващам ключовете,
пълня джобовете
плюя нагоре и къпя се в пръските,
щото развръзките
от самотата ни спъват в гробовете.
Плюя и пръскам,
връзки завързвам,
развръзките лъскам
и бавно прибързвам
от заточение
към взаимоотношение
със съмнително мнение
и с куп наблюдения.
И чувствам се като удавник в забвение,
едва жива жертва на някво крушение
и пада главата ми
между краката ми
и в забавлението си избавление
търси, колкото и мимолетно,
макар и на трезва глава неотчетно,
тъй неприятно
и безвъзвратно,
неадекватно и беззаветно.
Проклето, превзето
и общо взето
далеч от момента
на нещо върховно,
на сто процента
общоприето,
но крайно безлично
и анти-духовно.
Далеч от прилично,
далеч от практично
непоетично,
баш прозаично,
себично, критично,
драстично апатично,
а бе направо трагикомично.
И хора безгрижно хващат ръцете си
и проклет си не си ли проклет и ти.
И епитетите и анекдотите
на тази отрова са антидота ти.
"Кво па ти?"
някой се хили противно
и агресивно залива те,
срива те,
заравя те, оставя те,
забравят те и забавляват се
масово и регресивно.
Прогрес го наричат,
в протести го кичат,
и сред тия оргии само теб не "обичат",
сам те обричат и хвърлят остатъка -
т'ва е отпечатъка, който ти тича.
И сещаш се пак за мрачната вечер,
и всичко човечно отива си вече,
освен ако не си им печен, човече,
но не си печен, а просто обречен.
И пак не потръгват идеите, не и те,
всичко върви и всички се смеете,
живеете, куфеете, трещеете, простеете.
Да си аз има хас само в музеите.
И ето я там - светлината в тунела!
Как оцеляла е, де е поела?
Към мен ли, назад?
Към някъв обрат?
Огрява душевния разврат
и аз изкрещявам "Би ли ме взела?"
Вечерта се превръща във ден
и всеки кретен поглежда към мен,
а аз съм в плен и сълзичка изкарвам
сломен, изморен и с фасон изкривен.
И светлината поема нататък,
и в момент абсентен и кратък
отваря устата
и изрича словата
"И ти си остатък.
И ти си остатък".
Животът е кратък, но дните - безкрайни.
Вселената пази си всичките тайни,
а аз съм остатък от дрязги незнайни,
спомени бегли и белези трайни.
И всичко завършва в мрачната вечер,
когато припомням си стара идея
и смея
само да видя чрез нея,
че щом е човечен, човек е обречен.

ПАРИ!

Пари! Пари! Пари! Пари!
Всичко живо ври и кипи.
Парите са тренда, новото черно.
Парите са вечно актуални, модерни.

Пари бе, пари бе, дъжд от пари!
Вода да ти падне, в пустиня да си
и пак ще умреш, ще си пукнеш жаден,
шот' без пари си все ненаяден.

"Искам пари! Искам пари!
Парите ни правят все по-добри.
Умирам, убивам за море от бакноти,
непрактични коли, пропиляни имоти.

Искам курви с безгранична злоба
да виждат издутината ми в джоба
и приятел в сметка да се познава!
Хора, без кинти въобще не ми става!"

Мрънкате, дърпате ме за ръкава,
съдите ме по това колко давам.
Банкерско мастило тече ми по вените,
бият си още венозно кретените.

Портфейлът ми пълен е с кръв и лайна,
а в джоба ми язвата не е една.
Атрофира ми мозъка и много вони.
Вони ли? На к'во? На пари, на пари!

В очите ми облика на Иван Рилски,
хили се, вика "Живей финикийски".
Паисий и Милев тъжно ме гледат,
Берон, Стамболов се срамуват от мене.

Пенчо ме зяпа от самотния си гроб, 
а Алеко ме пита от нечий джоб
зная ли аз идеалите си?
Наливай, наливай, наливай пари!

Крастата

Красотата не е относителна,
не подлежи и на оценка.
Никога не е сравнителна
и не зависи от преценки.

Красотата не е по поръчка
и не се побира в сметка.
Красотата е във всяка бръчка,
красотата не е гледка.

Красотата не е в огледалото,
красотата е в очите.
Красотата няма я и в тялото,
красотата е между ушите.

Красотата не е тъмно черна,
красотата не е сива.
Красотата не е бяла, прекомерна,
красотата просто е красива.

Авангле (нещо префърцунено и недопечено)

Светът такъв какъвто беше
още е, на мен ми писна.
Има кой да те почеше,
няма кой да те притисне.

Всеки днеска хвърля проза,
като стихове реди я.
Тва за мен е диагноза,
моля не на мене тия.

Диагнозата е ясна,
нека влезне аванглето.
Твърде лошо и опасно
е за простите клишето.

И понеже няма смисъл
някой днес да създаде,
ако бъдеш ясна мисъл -
превърни се във клише.

Имам силното желание
в този прост капитализъм
да се нося като здание
на крайния труизъм.

Отвратително желая
да узная как така
ако ме хванеш да мечтая
виждаш пълна нищета.

Светът такъв какъвто бил е
още е и ми се гади,
че не може в изобилие
някой плод да ми извади.

В творческата днешна криза
всеки носи своя кръст,
а в усмирителната риза
аз опъвам среден пръст.

Светът такъв какъвто е
още има да го бъде,
от кръчме до кръчме
докато не го изпъдим.

Но при нас ще си остане,
ще ни причинява язва.
Да не земе да въстане!
Кой сред нас ще го опазва?

В тези догми половинчати
друго е за мене догма.
Мен бележи ме стигмата,
но не можеш да ми смогнеш.

Светът такъв какъвто може
да е, няма да е въобще!
Прегорялото под ножа!
Всичко живо - авангле!

Творци и паразити

Отиваш на няква изложба
и си опознаваш вкуса,
разбираш за нечии заложби,
а някой си бърка в носа.

Откриваш таланта под навеса,
потънал в лошото време.
Творците и неска творили са,
а някой на топличко дреме.

Подгизнал в галерия влизаш,
долу тече наводнение,
захвърляш си мократа риза,
а някои спят в неведение.

Мечтите хващаш в ръцете си,
мечтаеш пред малкото хора,
утрепан им хвърляш сърцето си,
а някой прехвърля умора.

Оглеждаш се сутрин и виждаш се
в очите на спомени нощни.
Пресмяташ се и ненавиждаш се,
а някои обичат се снощни.

Е, идва и другата вечер,
весела, топла и свежа.
Водата почти ни изтече,
но някои водно премрежват.

На сцената смело се качваш,
слизаш усмихнат, горящ.
Прибираш се, някой те качва,
а някой друг е в несвяст.

След разговор хубав на пътя
"Дай жега" звучи на открито.
Контраст осъзнаваш в света ти
между творци и паразити.

Краят на лятото

Краят на лятото идва. Краят на всичките страсти.
Пред нашите печени чушки Шекспир изял си е всичките пасти.
Издирижираха се ремонти от всичките власти,
а аз стъпвам на гроба на Пушкин и пикая пресечено в близките храсти.

Изпитвам поредна агресия, за пореден път неутолима.
Изпитвам пак меланхолия и лятото сякаш е втората зима.
Тежка е моята депресия, тежка и необорима.
Каквото когато и да съм имал, взето ми е или се взима.

Краят на лятото идва. Добре че е есента,
че малко поне да се стоплим, преди да жалеем за пролетта.
Сбогом на жаркото Слънце, на самотната лятна Луна.
Сбогом на обезкосмения мъж. Сбогом, гола фриволна жена.

Сбогом на лекомислието и на свободното време.
Сбогом на мисълта, че на някой за теб в студа ще му дреме.
Сбогом на бирата в парка. По кръчмите ще се сбереме.
Сбогом на потния секс, на студения душ, по чорапи ще се ебеме (ако въобще се ебеме).

Краят на лятото идва. Краят на всички забежки.
Краят на тазгодишната практика, с'а ше си водим бележки.
Краят на лятото тук е, краят на дребните грешки,
начало на най-грандиозна такава - а именно живота човешки.

Краят на лятото тук е. Краят вече пристигна.
Дори да не беше късо - а беше - пак нямаше да ни стигне.
Краят на всяко избухване. Който изригнал - изригнал.
Ако безсънието друса ви - споко, аз цял живот не мога да мигна.

550 думи оптимизъм

Жълтите монети за след малко си отделям.
На леглото проскам се като последния оцелял.
Докато съм осъзнал колко имам да споделям
ще съм пуснал джаз за фон и дано да съм заспал.

За метрото картата и телефонът - неплатени,
цяло лято в безработицата чудо е, нали,
че след къде ли не в България на нощни смени
оцелял съм, че и цял съм, а и глава не ме боли?

Жълтите монети ще броя когато стана
и надявам се, че за едно кафе ще ми ги вземат.
От музикантското ми лято вече нищо не остана,
а аз се влача всеки ден с надеждата да се съвзема.

Работите бяха много, но останах безработен.
Нямам левове, но че съм богат - не го отричам.
Хората не ме поглеждат, но се чувствам оборотен.
Сам си лягам всяка вечер, но се чувствам най-обичан.

Видях морето, планината, и тепетата ще видя.
Бях високо, бях далеко, бях и често с махмурлук.
Може да съм бил нахален, може и да съм обидил,
може да съм ви изглеждал като гнусен тъп боклук.

Може и да ви дължа някоя конкретна сума
и с нечие гостоприемство да съм злоупотребил.
Може и да съм изплюл досадни и противни думи,
задължително поне веднъж съм станал за резил.

Но ако ви успокоява, на мен ми бе добре
и прекарах си прекрасно, искам догодина пак.
Ако по-добре ви става, хич въобще не беше зле
и егоистично си признавам - имам си и аз мерак.

Вие имате мераци и това ме оправдава,
че понякога и мен едно желание ме настига.
Желанието в съзнанието ми често се явява
и надига се, надига се, надига се, надига.

Едно единствено желание - това да поживея.
Да направя нещо смислено с моето кратко време.
Да подишам, да почина, да изперкам, да се смея,
да творя и от вниманието ви малко да отнема -

да покажа и да видя разни чувства, разни мисли.
Да обменяме идеи, даже заедно да творим.
Да покажем на света, че не му е нужен смисъл
и по-смислени от всякога да се преродим.

Жълтите монети за след малко си събирам.
Като пребито куче се проскам на леглото.
Бил съм много път, доста тежко се прибирам,
а въобще не ми се мисли изтече ли ми метрото.

И надявам се след малко като стана и излезна
да не се прибирам, а по улиците да залитам.
Не, не спирайте Земята! Не! Не искам тук да слезна!
Не! Не ща да се прибирам до остатъка на дните.

Не, не искам да работя. Искам работа да свърша.
Искам всяка капка пот да е излята в резултат.
Не искам с живота си на 20 да привърша
и в остатъка да бутам статистическия ад.

И не искам и пари, и не искам даже слава.
Не искам да умра от инфаркт, инсулт и язва.
Щом тече кръвта - боли, но кръвта вода не става!
А животът щом съсири се - парите не предпазват.

Искам просто да ви има и да мога да ви виждам.
Никъв Рай не ми се нрави, а не бих се и прераждал.
Писна ми да мразя, да търпя, да ненавиждам.
Искам просто да ви слушам и след тва да ви досаждам.

Искам да си пиша, да си свиря и да пея.
Тук-таме да бъхтя и да знам, че ще помогна.
Но такъв живот да си представя аз не смея.
В такъв живот ни един от вас не би ми смогнал.

Едно старо, некачено

Открих си едно отдавнашно стихотворение, което е предвидило края на последната ми връзка.

Не бях го качил по очевидни причини, но сега го намерих и ми стана доста странно.

Познавам много хора, които са изстрадали изневярата без да очакват.

То е като да ти отрежат спирачките и да се надяваш да не се разбиеш. Усещаш още в началото,

че не бачкат, но си мислиш, че ситуацията е под контрол.
Днес един приятел ми разказа за друга изневяра, на която той е бил жертва.
И я бях предвидил и нея , за жалост. Май вдъхновявам хората да правят тъпотии.

Вечерята пак е в стомаха,
аз пак съм заспал като пън.
Ти пак покрай мен ръкомахаш
и умът ти блуждае навън.

Аз отново съм си поискал
след като отново съм дал,
и отново светът се е стискал,
и отново така съм заспал.

Какво съм сънувал? Не питай.
И какво съм бълнувал не знам,
но когато те искам, не считай,
че е защото не ща да съм сам.

Ти го смяташ за заточение
щом те моля да легнеш при мен,
а аз не знам по-голямо лишение
от кревата широк и студен.

Знам, че има по-лошо от моето,
но една друга мисъл ме трови.
По-бедни от нас ценят своето,
а ние наш'то горим до основи.

В надеждата май е вината
и не мисля, че ще разбереш,
но любовта е надежда, която
не се надявам да ми дадеш.

Тежко смислена е нищетата
и се чудя дали ще прозреш,
че любовта е нищетата, в която
ми се иска да се побереш.

И отново широк и студен е кревата,
и отново да дойдеш не щеш,
а любовта е смъртта, за която
не си струва сам да умреш.

Кой кого

Човек на Земята си мисли,
че Земята е на човека.
Той така търси си смисъл,
но задачата му не е лека.

Човекът на времето мисли,
че времето е на човека
и изобщо не ще да осмисли
своите няколко века.

Човекът е смъртен и смята,
че Смъртта е човешка
и без капка страх се премята
през всяка фатална забежка.

Човекът се носи в кръвта си
и смята, че тя тече в него.
Дарява ни уж с любовта си,
но и пази за своето его.

Некви къси рими

Веднъж ми се откъснаха
некви къси рими,
че за чужд кур ме напуснаха
всички мои любими.

Веднъж се вдъхнових да ви
опиша как се случи,
но бая ми се отщя, уви,
от пръстите да смуча.

Да смуча хич не ми е
ни един от интересите,
до мен докато всеки вие
да ви бърка под завесите.

И не съм аз адресант
на погледи към деколтето.
Тоз не съм го чел вариант
на Ромео и Жулиета.

Като девствен неумело
си боравя с епитети.
Аз различен съм Ромео
за различни Жулиети.

Сред ваш'те Афродити
чувствам се като Сизиф
и щото сте хермафродити
не бутам камък син, а сив.

И с простащина прикривам
тези мъки тъй върховни,
щот съм твърде еволюирал
за терзания любовни.

Но вечно гледам да откъсна
некви къси рими,
че червото ми ш'се пръсне
подир всички мои любими.

Аз убих те, Смешко

Аз му дадох име и за него се борих.
Обикнах го и го приютих.
Той ми бе надеждата, но жестокост сторих -
за секунда невнимание го убих.

Лекарката казваше, че нямало е начин.
Болно от началото било.
Но истината вечно на гърба си влача,
тя ми е най-тежкото клеймо.

Кръстихме го Смешко. Винаги съм смятал,
че "Смешко" е име идеално.
Безброй безсънни нощи образа му съм премятал
в сънищата мрачни и печални.

Всеки ден пищеше и опитваше да бяга,
трепереше от мъка и от страх.
Наистина опитах се живот да му налагам,
това е непростимият ми грях.

Смешко бе надеждата за новото начало,
Смешко бе най-важният урок.
Погребахме го късно изморени, недоспали
в градинката зад люлинския блок.

В "За мишките и хората" зайците умират,
Лени до смърт ги обожаваше.
Никога не ми е хрумвало, че не разбират,
че единствено с любов ги задушаваше.

Аз убил съм Смешко като съм го прибрал
и само болките съм удължил.
Аз убих те, Смешко, дано си ме разбрал,
ех, Смешко, дано си ми простил!

Дано

София е град на мъдростта.
Днешното лято - дъждовно и гадно.
Човекът цени своята топлина
когато навънка е мрачно и хладно.

Не съм ходил в Лондон, но Лондон дойде
и хората станаха ведри, сплотени,
а там на Слънчака слънце пече
и фирата тече по черните вени.

Черно море - по-черно от всякога,
пълно с мазут и изчезващ живот,
а на брега пече слънце понякога,
че сянката прави добър оборот.

По планините пък няма пътеки,
всичко е в паркинги, хижи, хотели
и вместо с нормални, със скиорските щеки
по празници цял континент се засели.

А аз седя и си мисля дано
до всяко едно добро същество
да не заседява поредно лайно,
угоено от гниещото общество.

Граждани охкат, пуфтят депутати.
Вълците - вдясно, вляво - овце,
а добрият човек стои по средата - 
гладен, безсилен, с кървящо сърце.

Представете си жена! (Ода за жената)

Представете си жена
с кариеси в устата
и косми по краката
и ще видите човек.

Представете си сега,
че не приляга в обществата
и не тича на кревата
в двадесет и първи век.

Представете си, че те
се борят все за равноправие
в тези времена и нрави, е
как да стане бе

като може би не е
най-добрият начин да се
преобразяваш с гримасата
на шибано конте.

Представете си жена,
която пуши си цигара,
пие бейлиса на бара
и те кара да сияеш.

Представете си сега
бели черни дробове,
цироза с диабет
и на амоняк, че ти ухае.

Представете си жена,
която пипа си бедрото,
гъделичка си зърното
и те кани на кафе.

Представете си сега,
че има малко целулит,
че боли я от цистит
и не й е до мъже.

Представете си жена
с румена засмяна мутра
как показва камасутра
и приканва ви с пръст.

Представете си сега,
че се мисли за дебела
и в леглото неумела
допринася само с гъз.

Представете си жена,
която прави чупки в ханша
и засрамва всички в бранша
макар да не е проститутка.

Представете си сега,
че тя няма да ви пусне.
И да пусне, ще напусне
и ще си остане... жена.

Недейте да ме питате за Денис

Казаха ми, че бившата ми си е лепнала този надпис на вратата на стаята.
"Не ме питайте за Денис".
И се вдъхнових.

Недейте да ме питате за Денис!

Аз го молих, но той ме нарани.

Един никаквец стана егоист

и ме захвърли като кърпа настрани.

Недейте да ме питате за него!
Не го мислете, почива си сега - 

там, в канавката на мръсното си его,

където тежък и досаден е света.

Въобще не ме разпитвайте за тоя,

който ме изхвърли у дома,

който не успя да ме направи своя

и не търпи заслужената самота!

Недейте да ме питате за тоя

дали мене или друга ще намаже?
Той безбожно и досадно откровен е - 

и да не питате, той ще си ви каже.

Самотният манифест на мъртвото дете

Искам да говоря със жени,
от които не очаквам нищо
за да мога пак да се почувствам
невинен, чист като дете.

Искам с усмивка полицай
да убедя, че и той е бил човек,
но че униформата му не е синя
като носталгично синьото небе.

Искам да се събудя рано,
с лице към килима след купон
през лятото по къси гащи
със забито знаменце в гъза.

Искам пак от тези тостове
в квартала без никакви салати
и искам пак главата да обръсна
за да мога да усещам вятъра.

Искам да отида в зоопарка
животните когато бяха експонати,
а не сега , когато гледам лъв в очите
и щом ме вижда, виждам, че ме ненавижда.

Искам да съм пак на 18,
да се събудя на пейки по квартала
и да отида с приятели на кино,
да видя филм, който не съм гледал.

Искам пак да се бия с пръчки
и да работим най-много щом сме безработни,
да сме бездомни и да правим къщички,
да играем на улицата и да си правиме градинки.

И да обичам когато не докосвам,
а само наблюдавам отстрани.
И да живея щом на практика бездействам,
но влагам всяко свое усилие в това.

Душа под наем

Много хора страдат от нещо, наричащо се творческа криза.

Днешно време, с английския, технологията и интернет е по-модерно "writer's block".

Това никога не съм го разбирал.

Имам много тактики да творя всякакви простотии и глупости.

Една от тях е да казвам на хората да ми дават ключови думи.

Един клиент в магазина ми дава напоследък. "Душа под наем".
Приятно четене!

Напуснах работа ergo съществувам.

Земята пускайте, отдавна се качих.

Най-умните въобще не го умуват.

Вековни мъдрости побират се във стих.

Диоген показал е, че може без подслон

и признал си е, че нищичко не знаем.

Не е приемал от богатите наклон,

а ние даваме душите си под наем.

И като кучетата не е ял цвекло,

а ние си го бутаме в гърлата.

Да сме честни - бихме яли и стъкло

ако се даваше за тва добра заплата.

И като него бихме хапвали и леща,

но само щом че е поскъпнала узнаем.

Душите ни не са под игото зловещо,

а са в ръкава ни, в очакване на заем.

За славейчето казва Салвадор,

че пее супер избодеш ли му очите.

Гласът народен пък е шепот в коптор

и вадят повече не с гъз, а от главите.

Ако тече - тече надолу, c'est la vie.

Животът най тече и ние си го знаем.

Утре може да живея без пари,

но не давам душата си под наем.

Иронично заглавие

Какво е чувството да не обичаш?
Кажете ми понеже аз не смея.
Какво е чувството докато тичаш,
докато бягаш от любов, а не към нея?

Дали е чувството достатъчно дълбоко,
че да не може да избие на лицето
или локум е, разтяган със жестокост,
в кръвта ни текла, но подминала сърцето?

Какво е чувството да ненавиждаш,
да плюеш всяка чиста доброта?
Каква е мисълта, с която си завиждаш,
че си изпълнен с човешка празнота?

Какъв мерак е меракът ни да мразим?
Кажете ми понеже аз не знам.
Какво ни кара да лазим? Да се газим?
Самотният влюбен е и щом е влюбен - сам.

Резерва

Хора, не съм ви резерва.
Не ме задушавайте под етикет.
Хора, не съм ви консерва,
лъхаща на словесен минет.

Моля ви, спрете, недейте.
Не искам, не мога, не знам.
Пийте, пушете, пилейте,
но не чакайте да се предам.

Цял живот бил съм основа,
в която безгрижно сте трили обувки
и приеман съм все на готово
с благородни лъжи и учтиви преструвки.

Не бе, не съм заместител!
Не съм ви носната кърпичка в джоба,
не съм и благ омекотител,
изглаждащ продраното от ваш'та злоба.

На тъмно играя живот
и на по-тъмно този живот ме играе.
Дрехи, храна и имот
ми се хвърлят и казва ми се, че това е.

Това е! ТОВА Е! ДА АМА НЕ!
Имате световъртенето своето
и то се върти във кръг и въобще
не се и замисля добро или зло е то.

Черният флаг над колите,
черните в черния паркинг паркирате
черни са ви светлините,
мъртви и с тях и вие умирате.

Не съм ви резерва бе хора,
не сте ми в депото за смяна готови,
спестете ми тая умора,
спестете ми дегенерациите нови.

Сухи сълзи

Сухи сълзи! Сухи сълзи!
На половин цена само днес!

Купете при мене сухи сълзи

и се отървете от целия стрес!

Сухи сълзи, за държава, родина,

за хората, които обичахте вчера!

Сухи сълзи, за близък, роднина,

за любовта и за всички авери!

Сухи сълзи елате, вземете,

сухи сълзи продавам с отстъпки!

Сухи сълзи при мен си купете

да дезинфекцират душевните кръпки!

Сухи сълзи, само при мене,

само при мене на ниски цени!

Всяка частица от вас ще изстене

щом пробвате моите сухи сълзи!

Ето една в левия ми джоб -

подхожда на вечната немотия.

Ето пък тази над нечий гроб,

ах, как ще върви с домашна ракия!

Ето една в десния ми джоб - 

след всяка любов за сърцето разбито!
А тука с отстъпка - сълзата на роб,

на ръкава петно от шефове скрито!

Елате купете за мама, за татко!

Вземете подарък за брат и сестра!
Вземете една за любимия сладка,

вземете галон за своите деца!

Купете си сухи сълзи на момента!
Сухи сълзи, коректни, прилични!

Изсъхнали с уиски, водка и мента,

последни следи от изгнилата личност!

Сухи сълзи, купете сега!

Днес е голямата разпродажба!

Сухи сълзи, концентрат от тъга,

декларирайте своята дажба!

Купете си днеска сухи сълзи!

Днес са големите ни намаления!
Трябват ни, след като вечно пълзим,

сълзите, изсъхнали от примирение!

Хапче за истина

Помощ! Температура вдигнах.
Изгубих апетит, не ми се спи.
Градуси 42 достигнах!
Глава боли ме, всичко ме боли!

Аспиринът хич не ме оправя.
От антибиотиците кел файда.
Мъката не ще да ме остави
откакто ме споходи болестта.

Младостта наплю лицето ми
и хванах от излишъка проказа.
Запознах се с трите ни сестри - 
Изневяра, Безнадеждност и Омраза.

Болен съм и то неизлечимо
от душевно дефицитен приапизъм.
Състоянието ми е необратимо
и фатално за всеки организъм.

Кръвоизливи сърдечни получавам.
Нямам дъх, стягат ми гърдите.
Изведнъж се съсредоточавам
и на боелстта откривам причинител.

В последен стадий се намирам,
крайно тежка форма на прозрение
и главата ми не го побира - 
знам толкова, че чак съм в неведение.

Хапче за истина ми дайте.
Твърде тежко ми е, нямам сили.
От имунитета си предайте,
виждам хапчетата сте си пили.

Хапче за истина ми трябва,
може да се каже, че истинах.
Хапчето ми дайте, че отслабвам,
давайте преди и тялом да загина.

Мразя

Мразя творците, които
мразят творците защото
не мразят творбите дотам,
че да претворят с неохота.

Мразя ги, мразя творците,
които крещят ми в ухото,
че винаги свиря си сам
и отказвам да свиря по ноти.

Мразя "арт" образците,
мразя го "арт" обществото,
което ме прави за срам,
че не репетиции ме друсат.

Мразя творците, които
мразят творците защото
не се ненавиждат дотам,
че да клякат под норми с погнуса.

Мразя всяко изкуство,
което чертае ми пътя.
Мразя да ме критикуват
понеже си позволявам

да споделя своите чувства
и блатото "арт" да размътя.
Мразя да ме оплюват
когато им се възхищавам.

И от всичко най-мразя да мразя,
аз съм творец и не бива.
Мразя да стигам дотам,
докъдето нищо не стига.

Творя, от творците се пазя,
които с омраза преливат.
Мразя сред свои да съм сам,
да се давя в отворени книги.

Тука, в България...

Ходете в чужбина, бягайте всички.
През терминала, така ви се пада.
Изоставете ни тука самички,
да опустеят всичките сгради.

Българи, чуйте ме, бягайте вънка,
тука ви чака глад и мизерия.
Тука ме оставете да мрънкам
и да потъвам в бедна истерия.

Идете далеч от тази държава,
където развъждат истински хора,
където стандартите се повишават,
където приключва ни кръгозора.

Ходете във Франция, САЩ и Холандия,
ходете в Италия, Англия, Испания,
ходете в Австралия или в Ирландия,
ходете в Гърция, ходете в Германия.

Отидете да видите пица, кралица,
хамбургер, бумеранг, уиски, нацизъм.
Пробвайте вино, пробвайте шницел,
измийте си българския организъм.

Говорете за рози и кисело мляко,
говорете за баница и за ракия,
после кажете ни колко е яко
далеч от безкрайната ни простотия.

Кажете ни колко е липсвало тука,
избройте ни разлики с мъка критична,
правете ни се, че още ви пука
и се върнете в живот романтичен.

Хелоу, гутен таг, комо те ямас,
ола, бонжур, бонджорно и чао.
За по-добър завършек не знам аз,
нито съм чувал, нито видял.

А тука ще чакаме, в тая държава,
в кораб потъващ, в кауза пердута.
Който може - ще оцелява,
който не може - да си бие шута.

Тука в България ще чакаме всички,
картички, критики, поздрав, съвети.
Изоставете ни тука самички
и че ви липсваме само кажете.

Само кажете го и ще забравим,
че сте си тръгнали с чиста погнуса.
В чужбинското блато ще ви отправим,
по наште реки вълните ни друсат.

Спокойно живейте, спокойни бъдете!
Тук оставете всяка авария!
Чакаме картички, поздрав, съвети,
все чакаме нещо тука, в България...

По сълзите

"Хващам китарата, отивам на гарата
и докато не ме спрат няма да спирам"
откъс от "Билет"

Виждам всичко от прозореца на влака,

което би било на място във поема.

Виждам хората по гарите как чакат

сякаш чакат с мене да ги взема.

До мен девойката хуква към вратите

в обятията на любовта си се разбива

и сякаш влакът се понася по сълзите,

а душата ми спокойно ги попива.

Поглеждам към края на вагона

до прозорец една жена седи.

Вместо пейзажите в прозореца съм склонен

да гледам образа им в нейните очи.

Но некомфортно е и неприето,

така че смея се и гледам пак скалите.

Гледам горите, полята и небето

и се понасям с влака по сълзите.

Работник

Работник застава на смяна
засмян, че дошло му е времето.
Дошъл е с един час по-рано
все едно са му малко проблемите.

Работник предава щафетата
безгрижен, че и леко щастлив.
Смяна приключва с кафетата
и изглежда от всички по-жив.

Работник с усмивка се крие,
пристигайки в седем часа
при мен кафе да изпие
и казва ми да си вървя.

И той си има проблеми.
И него тормози го драма,
но чета ли от своите поеми
възражения никакви няма.

Мразя до болка държавата,
тъжно ми е за страната.
Хора строява управата,
изправя ги срещу стената.

Хора, излезли от робство,
сега роби на свободата.
На техен гръб чуждо удобство,
а за тях - куршум в главата.

Куршумът на демокрацията
от оръжието на политика
и свободна трепери ни нацията
и се чуди къде се натика.

А работникът наш се усмихва
и започва без да се мота.
Животът в България затихва,
но работник танцува с хомота.

Ленивци се вкопчват в късмета,
а упоритите вярват в съдбата -
както стъпват катети
върху хипотенузата двата.

Тя е тяхна опора,
а работникът наш е герой.
Лежащите все в преумора,
а работникът все е в покой.

Пропилян е талант уникален -
талантът да ти се живее
щом поемеш по път уж банален,
но след теб само смисъл вирее.

Работник днес повишиха.
При мене изтече му времето.
С новодошъл го смениха,
все едно са ми малко проблемите.

Какво е да си влюбен?

Точно след стихотворение, в което уточнявам,

че не ми се пише на тая тема, дойде стихотворение на тая тема.

Отговор на въпроса "Какво е да си влюбен?".

Имаше веднъж едно момиче,
с което учихме до седми клас.
Реших да споделя, че я обичам
и тя ми се изсмя на глас.

Преглътнах го, намерих пак момиче.
Първата, която с мен си легна.
И на нея си признах, че я обичам
и чак в Америка побегна.

С третата направо се олях.
Обичахме се три пъти на ден,
но веднъж в рейса я видях,
че не може да обича само мен.

С четвъртата бях вече ветеран,
свикнал с обичта несподелена.
Видя ме, че съм все недо_разбран
и разделихме се незадоволени.

Като сън петата пристигна - 
внезапно и сюрреалистично.
Всичко пак предложих - пак не стигна
и тръгна си засмяна. Нищо лично.

В любовта съм толкова загубен,
че цял живот в кръгове съм тичал.
Ти питаш ме какво е да си влюбен,
а аз ти казвам колко съм обичал.

Има нещо странно във човека - 
щом се мъчи, мисли се за важен.
Вярно, да обичаш не е леко,
но да си влюбен е да си прокажен.

От една страна шестата е първа
и с нея да съм струва ми се редно.
Предстои любовта при нас тепърва
и ми се иска тя да е последна.

Какво е да си влюбен ли ме питаш?
Честно казано въобще не знам.
В един момент си мислиш, че политаш,
а в другия си под земята сам.

Виж, да обичаш е различно.
Да обичаш има резултат.
Щом обичаш - всичко е логично,
а влюбените? Вечно ги е яд.

Ако си влюбен според мене си сакат.

... или обратното.

Ако искате да пиша за любов
ще напиша, че спрях да ви обичам.
Ако искате да пиша за богатства
ще напиша, че съм по-богат от вас.

Ако стих поискате за Господ, нов
ще напиша "Господ" аз кого наричам.
Ако искате просто да злорадствам
ще си мънкам под носа "има си хас".

Ако искате за рокенрол да пиша,
за наркотици или пък за секс,
/може пък да ви се слуша злоба,
породена от наивна сляпа вяра/

глътка въздух само ако вдишам
ще ви изпия душичките на екс,
ще изсера излишните особи
и ще пикая душевната ви сяра...

...или обратното.

Ще си сваря кафе от лошите ви спомени,
които сте охлаждали, за да поспите.
Ще си направя чай от бляскави пейзажи,
които всеки ден безсрамно подминавате.

Ще си спестя меда в сълзите ви проронени
и фалшивата ви захар във главите.
Ще мръдна стол да седна на паважа
и ще гледам колко бързо се предавате.

Ако умирах да ви се харесам
бих писал всичките клишета на Земята
и бих се къпал в евтиното одобрение
на мнозинство, съставено от твърде малко.

Но аз не гледам да съм добре поднесен
и пиша ви директно от главата.
От думите ми нямате спасение,
но ги отричате и тъжно е... и жалко.

Аз не съм поредния ви шут
в тъжната история човешка
и не смятам да ви позволявам
да си вадите грешни заключения.

Не мислете, че ме правите на луд,
не правете тази груба грешка.
Не съм аз този, който полудява
в днешното безумно положение.

Вие искате да пиша за любов,
а ме карате да спра да ви обичам.
Претендирате за повече богатства,
а едно не е останало във вас.

Аз глупак съм и вечно съм готов
лазите ли да ви вдигна и да тичам
и щом сами се пуснете е светотатство?
И пречката излиза, че съм аз?

Няма думи, няма рими, няма смисъл
да красят, осмислят или убеждават
щом намислите си да унищожите
свят, изпълнен с живот и красота.

Без значение е аз какво съм писал.
Не писателите тука побеждават,
но ще пиша с наглостта на победител
докато у вас не стъпча наглостта...

...или обратното. 

Да свиква

Заключете ни - ние сме малко
и сме лесни - даваме се без бой.
Не мислете колко е жалко,
а пишете ни глоби безброй.

Заключвайте всички артисти,
обградете ги двайсет ченгета!
Те не са хора, а терористи!
Те не са хора, те са лекета!

Ето го там - на пейка с китара.
Без никакъв срам вдига толкова шум!
Заключете го бързо, мама му стара,
ако може - теглете направо куршум!

Ако може - електрически стол!
Ако може го обесете!
Но му стига и зад решетките гол
и вземете му, всяка стотинка вземете!

Подхвърлете му нещо зелено,
в протокол напишете, че ви налетял,
да шуми Сливница окървавена
и в очи артистични да тлее печал!

Конфискувайте му "оръжието"
и разбийте му го в тъпата тиква,
та да се отучи от изкуството
и да гладува, да се мъчи, да боледува, да свиква!

Приберете и мен при него в затвора,
животът му там ще е много по-лек.
Там, само там ще попадне на хора,
сред тях ще умре и ще остане човек.