Едно старо, некачено

Открих си едно отдавнашно стихотворение, което е предвидило края на последната ми връзка.

Не бях го качил по очевидни причини, но сега го намерих и ми стана доста странно.

Познавам много хора, които са изстрадали изневярата без да очакват.

То е като да ти отрежат спирачките и да се надяваш да не се разбиеш. Усещаш още в началото,

че не бачкат, но си мислиш, че ситуацията е под контрол.
Днес един приятел ми разказа за друга изневяра, на която той е бил жертва.
И я бях предвидил и нея , за жалост. Май вдъхновявам хората да правят тъпотии.

Вечерята пак е в стомаха,
аз пак съм заспал като пън.
Ти пак покрай мен ръкомахаш
и умът ти блуждае навън.

Аз отново съм си поискал
след като отново съм дал,
и отново светът се е стискал,
и отново така съм заспал.

Какво съм сънувал? Не питай.
И какво съм бълнувал не знам,
но когато те искам, не считай,
че е защото не ща да съм сам.

Ти го смяташ за заточение
щом те моля да легнеш при мен,
а аз не знам по-голямо лишение
от кревата широк и студен.

Знам, че има по-лошо от моето,
но една друга мисъл ме трови.
По-бедни от нас ценят своето,
а ние наш'то горим до основи.

В надеждата май е вината
и не мисля, че ще разбереш,
но любовта е надежда, която
не се надявам да ми дадеш.

Тежко смислена е нищетата
и се чудя дали ще прозреш,
че любовта е нищетата, в която
ми се иска да се побереш.

И отново широк и студен е кревата,
и отново да дойдеш не щеш,
а любовта е смъртта, за която
не си струва сам да умреш.