Никога повече

За какво ли творец излива душата си?
Какво ли го кара да седне, да пише
за болките, мъките и патилата си,
от които животът на мърша мирише?

Любов ли е или омраза? И двете?
Дали красота или грозотия?
Казвали сте ми, но моля, кажете,
да чуя поредната ви простотия.

Когато седна пред белия лист,
добре де, признавам - пред празен екран,
си представям живота ни толкова чист
и с всеки нов стих става все по-насран.

И трия, плюя, ядосвам се, псувам,
търся в главата си думи и рими,
преди да приключа само умувам
и накрая се питам файда дали има.

Връщам се в спомени светли предишни,
животът тогава на лалета миришеше,
преди Денис да е 14-годишен,
тогава живееше и още не пишеше.

Сега е на некви години след 20
и вече отказал е да ги брои,
защото откакто е почнал 15
не смята години, а смята пари.

И си спомня любови до главобол
докато недоспал слуша в метрото
песента "Любов изчезни" на Контрол
и храчка надига срещу обществото.

И от рейс 69 край УНСС
гледа млади моми как отиват на сесия.
И гледа на спирката някое псе,
как го гледа с тъга, че той гледа с агресия.

И мълчи, само скърца със зъби и гледа,
клатейки нервно и злобно краката
под ритъма на "Кучко, марш в ковчега"
"Ужас" и "Ще отида в планината".

И припомня си тегавите ситуации,
в които копал си е собствения гроб
за да ражда нови словесни излагации
и думата "гроб" да римува със "джоб".

Спомня си първата несподелена
и първата споделяна с други любов.
Главата му дава заето, червено
и за този живот не се чувства готов.

И "никога повече" вика сред хората
преди в тетрадка да почне да пише
за болките, мъките и за умората,
от които животът на мърша мирише.