Обред

Всичко започва в мрачната вечер,
когато дошла ми е няква идея
и с нея
опитвам се да проумея
защо не потръгват идеите вече.
Навън всеки живее живота си,
всеки в имота си
пази теглото си,
но са усмихнати, честно, завиждам им
и съм се свил на кълбо във леглото си.
И нямам си мото, девиз или фраза,
с която навън и аз да изляза,
която да ме държи на нивото
на примерен гражданин от обществото.
Но връзвам си връзките,
хващам ключовете,
пълня джобовете
плюя нагоре и къпя се в пръските,
щото развръзките
от самотата ни спъват в гробовете.
Плюя и пръскам,
връзки завързвам,
развръзките лъскам
и бавно прибързвам
от заточение
към взаимоотношение
със съмнително мнение
и с куп наблюдения.
И чувствам се като удавник в забвение,
едва жива жертва на някво крушение
и пада главата ми
между краката ми
и в забавлението си избавление
търси, колкото и мимолетно,
макар и на трезва глава неотчетно,
тъй неприятно
и безвъзвратно,
неадекватно и беззаветно.
Проклето, превзето
и общо взето
далеч от момента
на нещо върховно,
на сто процента
общоприето,
но крайно безлично
и анти-духовно.
Далеч от прилично,
далеч от практично
непоетично,
баш прозаично,
себично, критично,
драстично апатично,
а бе направо трагикомично.
И хора безгрижно хващат ръцете си
и проклет си не си ли проклет и ти.
И епитетите и анекдотите
на тази отрова са антидота ти.
"Кво па ти?"
някой се хили противно
и агресивно залива те,
срива те,
заравя те, оставя те,
забравят те и забавляват се
масово и регресивно.
Прогрес го наричат,
в протести го кичат,
и сред тия оргии само теб не "обичат",
сам те обричат и хвърлят остатъка -
т'ва е отпечатъка, който ти тича.
И сещаш се пак за мрачната вечер,
и всичко човечно отива си вече,
освен ако не си им печен, човече,
но не си печен, а просто обречен.
И пак не потръгват идеите, не и те,
всичко върви и всички се смеете,
живеете, куфеете, трещеете, простеете.
Да си аз има хас само в музеите.
И ето я там - светлината в тунела!
Как оцеляла е, де е поела?
Към мен ли, назад?
Към някъв обрат?
Огрява душевния разврат
и аз изкрещявам "Би ли ме взела?"
Вечерта се превръща във ден
и всеки кретен поглежда към мен,
а аз съм в плен и сълзичка изкарвам
сломен, изморен и с фасон изкривен.
И светлината поема нататък,
и в момент абсентен и кратък
отваря устата
и изрича словата
"И ти си остатък.
И ти си остатък".
Животът е кратък, но дните - безкрайни.
Вселената пази си всичките тайни,
а аз съм остатък от дрязги незнайни,
спомени бегли и белези трайни.
И всичко завършва в мрачната вечер,
когато припомням си стара идея
и смея
само да видя чрез нея,
че щом е човечен, човек е обречен.