Аз ще си ходя

Идва с костюма, с калъфа, с бомбето.
Вади китарата, с пръсти си щрака.
Оглежда се, хили се, почват парчето,
бягат му пръстите и по грифа подскачат.

След аплодисменти казва "Мерси!",
окачва на микрофона бомбето,
сяда на бара, вика "Свири!"
и ухилен засръбва си питието.

Веднъж влиза и ми връчва китара.
"Япония" казва с усмивка широка.
"Как се уреждаш бе, мама му стара?"
Радвам се, а той се кикоти.

Питам нахално. "Как беше там?"
"Тясно и гадно. Пиян като талпа,
отегчен, утрепан и сам
се налагаше да пия на палубата".

Аз възхитен, той пък засмян.
Описва нещата както са станали.
Разказва какво е да си музикант
и казва, че си е тръгнал по-рано.

"Не мога така", усмивка горчива,
озъбен, учтив, "не е за мен".
Казва "Наздраве", отново отпива
и се каним да слушаме джаз някой ден.

Ще сме взели плочи, грамофон и скоч
и ще пием без никой да ни прекъсва.
Поглежда часовника, казва "Живот"
и взима си якето. "Вече е късно".

Някой с някого на фона пак спори.
Мисля си, човешка природа.
Мъдростта е в простите думи бе, хора.
Действаш, пиеш, хилиш се...
и казваш "Аз ще си ходя".

Руини и прах

Ще се събудя някой ден и ще ви видя
когато всичко е в руини и прах.
Ще се превърна в скапаното нищо,
ще ви отсъдя без претенции лични
и ще ви оставя да тлеете в пръстта.

Ще се отучите от загуби, победи,
ще се отучите от мир или война,
ще ви се ще повече да не живеете,
защото знаете каква ще е цената
и ще ви боли отново да я плащате.

Ще се събудя някой ден и ще ви видя,
а в миналото да погледна ще ме е страх,
да си припомням шибаното всичко,
да връщам чувства бледи и трагични
за места, в които светла е дори нощта.

Само мълчете, моля ви, говеда!
Не ми припомняйте милионите неща,
за които някога посмяхте да се смеете,
защото знаете какъв е резултата
и по какво без дрехи се изпращате.

Със загубата, и нещастието, и самотата
ме запознахте още от утробата,
където даже художникът велик
разправя, че си спомня как сънувал
абсолютно всяко нещо, което щял да сътвори.

Аз изпитвам неистово желание,
да срутя всички подли бариери
между човешките повърхностни зачатия
и възприятията, които ги издигат
на нива, неподозирани дори от тях.

И безтегловното, задоволено в нищетата,
човече гадно, изпълнено със злобата
да изтрие от Земята своя лик,
когато видиш какво ни е нарисувало
някой ден, по-добре до мен се събуди.

Защото иначе сме само за изгнание,
защото същият ще ни е маниерът
и ще са същите безсмислени занятия,
от които всеки ден ми се повдига
и които ни вещаят все руини и прах.

Едно си МОН знае, едно си БАН бае

Българино, прост и неграмотен!
Българино, необразован, тъп!
Целта ти е да ми улесниш живота.
Бедния ти живот ще прави моя скъп.

Иначе яко е - имаме си ценности -
културата, природата, изкуството...
Всички тях с най-безочлива надменност
ше ги ползваме, вменявайки ти чувство

за вина, че си ни най-голямо бреме.
Ше те лъжем за всяко важно име.
Епитоми на потенциала в своето време
в портрет ше сложиме и ше го изгориме.

Христо Ботев?
Той е терорист!
На Вазов?
Младите моми са му кахър...
Вапцаров?
Той е комунист!
Георги Марков?
Убихме го с чадър...

Ше се прежалиме паметници да им дигнеме,
но да знаеш, че са грозни и нали...
понеже вие нас с гласа си сте издигнале,
ше събереме малко повечко пари...

Но не стига, българино! С тях ше те научиме
да бъдеш мачкан, мъчен, изтощен,
да ти е гадно, да ни даваш да те смучеме
и да си цял живот нещастен, но употребен.

Щото при други бетър ту би сейф ден сори,
ама при нас страхът ви лозето ни пази.
И който без да иска земе да издрапа, нека не говори,
че така случайно да не земе пак в лайната да нагази!

История?
Божидарчо пише тая...
Философия?
Там няма никакви пари...
Култура?
Веждито там се спра'а...
Тъй че не се пра'и на учен...
Работи!

Уж нямаш място

Те ще те нищят и ще те пощят.
Ще те разпорят и ще взимат.
Вина ще ти пришият вместо прошка,
ще те зашият и ще те имат.

Над камината на злобата им ще висиш,
ще изсъхнеш и ще си твърде грозен.
От вкуса им ще се вкочаниш
и ще се лишиш от всякакъв прогрес сериозен.

Диалектиката им ще подминаваш
и фактологията ще ти е смешна.
Накрая като тях ще се забравиш
и ти ще си поредната ни грешка.

И ще ти казват, че е важно да грешиш,
защото в грешките ни крие се живота.
За грешките си ще съжалиш
и твоите жалби ще подритват с неохота.

Човекът противоречиво е говедо
и ще те мрази, задето си човек.
Ако е дърт ще те нарича свое чедо
и ще отказва да приеме твоя лик.

Но въпреки това ще те рече подобен,
макар себе си да смята уникален,
анализ ще ти прави най-подробен
и ще каже, че си без прецедент банален.

Ако е млад пък просто ще те блъсне.
Ще си гледа в краката, ще се спъне.
Ще смъкне гащите, главата ще избръсне
и за причина да те смачка ще се напъне.

Всички тия вече са ти ясни.
Но и ти ще станеш като тях.
Човекът не е невинно чисто тревопасно,
а купчина от насъбиран грях.

И когато са ти лепнали клеймото
и те сложат в шкафа си прашасал,
ти ще имаш чест да си петното
и от човешкото безгрижие ще си плесенясал.

И ще умреш забравен, но следа оставяш,
като петно в белите им дробове.
Те те дишат, но на издишали се правят
и в твоя чест копаят своите гробове.

Колкото и да е банално

Имам си едно наум
да ви оставя да се справяте.
Скъпо ще ми е с куршум
да се страхувам, че ще ме забравите.

Собственици всите сте,
но без собственост интелектуална.
Нямам място тука, не.
Колкото и да е банално

вече стана ми банално
и посредством някакъв си ток,
с няква химия перорална
или обструкция на въздушния поток

тъпотията ще спра да слушам,
че животът ни бил лесен
и със средни пръсти на червена гуша
ще съм ви бесен и обесен.

И тука някой ще ме пита
"Що така де?" и ще ме оплачете.
Като камъни по пътя да ви ритам -
само на главата ми ще тракате.

Освен безкрайната ни простотия,
смъртта ни също изразно е средство.
Умрял съм да ги слушам тия
с много приказки и без наследство.

И ще сте ми ухилени като примати
и ще се чешете по тъпите глави,
щом ви кажа, че всички сме сакати
и ще умреме тъжни и сами.

Някои даже на бой ще ми налитат
и по главата ми ще ме налагат
преди в огледалото да се попитат
дали смисълът веднъж ги е налягал.

Защото всичките сме его, гледни точки,
месо и кокали, мечти, разочарования.
Някои лягат за да гледат към звездите, други правят плочки.
Трети лягат на Икеята от лъскави списания.

И махагон ли ще е в края, талашит
или керамика - на кого въобще му пука?
Аз понеже съм такъв един чешит
обещавам някога да ви оставя тука.

Да видим колко две и две било
и чашата всъщност пълна ли е, празна.
Тоя спор с неизвестно потекло
откровено почна да ме дразни.

Имам си едно наум,
че са ни много празни стомните.
Захапал съм най-скъпия куршум.
На него пише, че не трябва да ме помните. 

Кафяво

Индийче сере

между две паркирани коли

и комик от смях реве

пред жената, която до него седи. 

 - Тази твоя брошка е... 

 - на жена си крещи.

 - повече отколкото то е имало през живота си.

Неблагодарното превръща се в хумор

и бял и черен на кафевия се хилят.

Хората са най-злокачествения тумор

и нямам търпението да си отида.

И лежа на стълбите в парка, по средата,

и наркоман ми се е заврял в лицето,

и обяснява как някой му дължал пара́та,

за която ще му откачи ченето.

И говорейки, плюе ми в очите,

но ме потупва приятелски и се усмихва,

а аз съм най-стъписаният зрител,

който единствен пред бурята затихва.

И продължава комикът, и се кикоти,

и се нервира колко черен е светът,

понеже няква си актриса му ломоти, 

че от всички нас е яла повече лайна.

И след потупване по рамото в ателие,

човек ми вижда китарата в ръцете

и ме пита:

 - Ти ли си това момче,

което снощи на стълбите лежеше?

И аз глава навеждам и ми се реве.
Между колите няма кво да изсера. 

Не ми дължат пара́, не съм чупѝл чене

и не се гордея с моята си съдба.

Чувал съм. Някой казвал ми е, че 

храната отразява нашата душа.

За мен пръв, заслужил счупено чене

е този, който се е жалвал, че яде лайна.

Но аз лайна дори не мога да си купя.

Хуморът ми е трагедия, от света по-стара.

Пара́та нямам, ченетата не чупя,

най-много да я счупя таз китара.

И кел файда, че са ме плюли черни, бели,

че син ушак или червен жълтак все гледа да оплеви.

Не мрънкам, че лайна съм ял, че няма по-дебели,

а че по паркове и стълби всички сме кафеви.

Geistervariationen

Мъжът ми събуди се с блясък в очите
и седна да пише песен за Рая.
 - Добре ли си? - притеснена попитах.
За здравето му наскоро нехаех.

 - Ангели, Клара, ангели пяха -
бръщолевеше, целият в мастило
и в ръцете перото и листите бяха,
но беше и косата повяла, попила.

Мъчеше се песента да напише
и някаква истина убягваше май,
и не може да спи, да гледа, да диша,
а самата аз за него нехаех.

Йоханес - приятел, млад и наивен.
Два тона в творбите му взимат превес,
а в главата на Шуман постоянно се сбиват
бял ангелски хор и един черен диез.

Ненормален и глупав - мъж и момче.
И двамата моето име крещяха.
Мъжът се гърчи, пише, чете
и дяволи гледах как надделяха.

Крещяха му. Грешник! Не го ли е срам?
Замърсен да разпръсва Божието слово.
С гласовете често оставях го сам
песента си да пише отново и отново.

С момчето се виждах по-често тогава.
Препоръка на лекаря по-скоро беше,
а то помагаше, но на всяка изява
пианото моето име крещеше.

Мъжът ми заспа с диеза в ушите.
Йоханес дописа песента за Рая.
 - Ангели пеят ли? - Бога попитах.
Той не отвърна, но аз вече знаех.

Доверието

Доверието нож е. С две остриета.
И раната никога не заздравява.
Ако имаш доверие мяташ монета.
Каквото се падне - такова остава.

Доверието е един вид самоубийство,
манипулативно и крайно ненужно.
Не ми допада. Не вярвам в смисъл,
но от всичко човешко, то най ми е чуждо.

Аз съм човек. Не ми се сърдете.
И аз като вас съм бил гнусен и грозен.
Но преди мен, себе си погледнете
ако кроите нещо сериозно.

Аз ще се смея. Това ми е щита.
Не, че е смешно, така оцелявам.
Срещу човек нямам друга защита.
Щом се ухиля, все побеждавам.

Пък вие ме разчленете със злоба
и си приписвайте добри намерения.
Не се имам за претенциозна особа.
По някои въпроси няма две мнения.

Злобата е просто един рикошет
и всеки човек е за мен огледало.
Човечеството за мен е проклето
и празно и напразно е оцеляло.

Аз съм обичал както съм мразил - 
с много очаквания неоправдани
и лайната, в които сме всички нагазили
само прикриват дълбоките рани.

Животът е когато обичаш.
Когато обичаш се доверяваш.
Довериш ли се - на смърт се обричаш.
Дано животът в смъртта се забравя.

И аз как ще ти кажа, човеко, "обичам те"?
Как ще те карам да ме обичаш?
Защо все съм тръгнал да тичам
след някой, който от мен се отрича?

Доверието нож е. С две остриета.
И раната никога не заздравява.
Животът? Човекът? И двете - проклети!
Смърт, доверявам на теб да забравя.

Прекрасен Нов Свят

Пълним празни шишета с клишета 
от петте кьошета до университета
и си правим четки по банкови сметки,
че все не работят банките в петък.
Ей, пияндета, български бедни,
не се хабете по скъпото бренди.
Чист алкохол е бракувана стока,
пийте си я - не в бар, a до блока.
Не правете дупки в държавния бюджет.
Африканците жадни са. Пийте без лед.
Икономистът работи глист без почивка, 
изяжте го, да не отива зян в мивката.
На театър да ходите само посмейте.
Аз ще пия, вие пък си тлейте.
Ендекато не знае за култура.
Пуснете си музика, врътнете чучура
и не го пипайте, той сам ще си спре
всичко човешко в нас щом си умре.
Да сме полезния вид алхимици,
пък те да ни викат алкохолици.
Да удавим в "духа" философия, право,
стратегия, дипломация, дясно и ляво,
да остане накрая сам монопола,
единствен, съществен - на алкохола. 
Да установим последната диктатура
на всичката гнила житна култура.
Да си устроим прекрасен нов свят,
в който всеки човек не е гад, а е брат. 

Илюзията, че изобщо си живял

Кръвното налягане предразполага ме
с живота ми да се налагаме преди да лягаме
и ми кипи, че все ми се налага
изобщо през живота да си лягам.
Възприемам се за мърша на хиените
и лешояди с мен не си тормозят човките.
Лежейки, плюя по мишените
преди да ме облеят плюнките.
Жизненият цикъл чревен е
и болезнено и мъчно ежедневен е.
Гади се, но не се повръща
и сере се преди пак да се преглъща.
На оазиси недейте да се правите
в пустинята си облачна, катранена.
С претенциите си мраморни не ми се нравите
паветата ви щом дори преправени са.
Животът е пустиня на невежеството
и сухо, и безплодно е човечеството.
Блаженството единствено е в сока
на кактус, който си е минал срока.
Боде те, киселее, халюцинираш,
докато се усетиш си заспал
и в устите на хиените умираш
с илюзията, че изобщо си живял. 

Носете деца, не носете зарази

Втората в другия край на страната,
първата в другия край на земята.
Но втората от другия край на банкомата
на задна седалка на 305
ме видя и си гледаше тъпо в краката,
а първата не знам дали още е жива.
Жалко! Тъпо! Беше красиво.
То беше красиво, но стана си грозно.
Най-мъдрият съвет в живота ми беше
да не се взимам сериозно.
Третата, вече изгубих им бройката,
имаше една дето ни предлагаше тройката
с най-добрия ми приятел,
аз се смях, а той рева,
ама третата беше такава една,
че всички добре я бяха познали
и аз като ангел-хранител едва ли не
подавах ръка, гледах я мило
и накрая я избягвах,
не търпях да я гледам с черно червило.
Четвърта ли, пета ли, знам ли ги вече,
всичко от нея по мене изтече,
но не течеше кръвта в моите вени.
В детската някъде взе, че ме хвана,
ма не стана тя каквато не стана.
Каза, че не знам да си поискам,
аз не исках да стискам, исках да помисля,
исках последен момент лекота
на предния капак на няква кола
и последния момент се превърна в моменти,
в които със закъснение бях на двеста процента,
но и тя ме остави с празни ръце.
Дори не бе красива, просто аз съм момче.
И тогава когато тя ми предложи,
се почувствах сякаш ми се наложи,
а се готвих да се разхождам в дерето,
да седна под сянка, да видя реката,
дробове да напълня, да изпразня главата.
ГЛАВАТА! Главата да изпразня. Да няма нищо в нея.
Не съм знаел да искам ли? Не, не ща да живея.
Не ща да живея, не и насила.
Опрете ми пушка, сложете бесило,
аз просто не искам да копая два гроба
с черни дупки в обувките, в джоба,
в душите ви, в главите ви
и в покъртителните зрителни измами,
дето твърдите, че са мечтите ви.
Десета ли, двайста ли, пред която съм сричал,
и фъфлил, и циврил, и съм бил казал, че я обичам.
Тя пък се изхили, махна с ръка
и хукна да променя света.
Мина се време, ма време - години,
след които се върна и пак ме подмина
и аз пак като пълен простак се изцепих,
че аз съм момче и обичам, простете!
Простете!
Загубих се, в спомени като препускам
и взех да забравям, взех да изпускам.
През тия години, когато нея я нямаше
с още двайсе поне съдбата не даваше,
така че викайте ми някак,
ма не и "Съдба", не и "Съдбата"
щото аз давам ли, давам ли,
да се еба в номерата.
Толкова давам, че баща ми веднъж
ми звъни по телефона и като истински мъж,
като такъв, дето цял живот давал,
после аз се родих и на мен се надявал,
звъни да ми каже, че съм безкрайно тъп.
Давал съм бил, само давам им гръб.
Да ходят, да тъпчат, да газят, да мачкат,
да скачат, да бият, да дращят, да плачат,
ама аз да стискам зъби докато не пусна гъби
и да крещя, че обичам, докато вече не мога да дишам.
Да си бия главата в стената
и да си мисля за жената на мъжа на жената
на бащата на дъщерята на някакви главоболи,
в които се вкарах с кръв, рев и жълти срамни сополи.
И така и не успя да засърби, да замирише.
А аз само кипя и пиша, и пиша, и пиша,
и ходя при некви гадни "мъже" с гнусен житейски мотив
да ми викат на мен да съм бил по-учтив.
Учтив ли бе, ше те удуша с брадата,
ше ви скачам на ребрата и ше ви убия с лопати
всичките вас, дето уж сте мъже, а сте слепи и сакати,
безплодни, бездарни, безмозъчни, безлични
и после на мен ше ми зяете да съм бил по-приличен.
Да бях сто Джон Уилмъта, от сифилис сто пъти да пукна
докато една свястна на тоя свят се пръкне
и по-добре като него да плюя, да мразя и кръв да пикая,
вместо да седна, да легна, да пукна пак и пак да мечтая.
И да не мога да спя, щото сънувам падащи самолети,
актове проклети, и сълзи, и минети и "опа, извинети",
и силуети, казващи, че от изневярата белязан съм,
а аз от ръцете по бедрата, зърната и главите им смазан съм.
И треперя, не си намирам място, мисля къде да повръщам
и къде да замина, далеч от живота и да не се връщам,
защото ме гони една мъчителна душевна проказа,
с която се боря и от която се мъча да изляза,
защото тоя живот ме изпълни само с омраза
и един мъж на тоя свят или е живял, или се е изказал.
Но в края на краищата има само един факт.
Животът е един и е изпълнен с мерак.
И отвсякъде дебнат хищници скапани,
а аз съм плячка разбита, сдъвкана, стъпкана, окапала
и ако бях риба, щях да обърна корем.
Ако бях в арабска приказка, щях да бъда харем.
Да бях в Библията щях да бъда пироните
и да ме бият, да ме бият, да ме бият
и всички за друг сълзи да роните,
докато вие сте грешни.
Аз съм железен, а вие - нечовечни.
Аз съм Луната. Аз не светя, аз отразявам.
Нищо друго не правя, а и не съжалявам.
Ако бях Слънце щях да заляза,
но съм човек и нося любов, която е всъщност омраза.
Моля ви, не ми се сърдете, че откровено ви мразя.
Моля ви, носете деца, не носете зарази.

Но идва въпросът...

Сто костюмаря търчат из редакцията
и стискат палци да изкарат пари
ако успеят да добутат сензацията
в смърт на човек, непознат им дори. 

Сто неграмотника чупят ръце
и глави да измислят хвалбите за тоя,
когото да знаят нямат сърце,
пък камо ли да го оставят в покоя. 

Сто проклетника работят в печата,
дебнещи досущ като лешояди,
трагедията превръщат в заплата
и ояждат се за сметка на гладните.

Но идва въпросът - защо е така?
Защо изведнъж в очите им важен е?
За уважение е достоен в смъртта,
а ако е жив - все едно прокажен е.

И отново някой ценител ще скочи
да мрънка, че все добрите напускат. 
Ще тръгнат дрехи, дискове, плочи,
във всеки ефир само него ще пускат. 

И цикли се цикълът на живота,
който добутваме и ние до смъртта,
за да може над гроба ни някой с охота
да ни припише гениалността.

Според Бари геният е дете оцеляло,
според Монк е просто да приличаш на себе си
и огряно от него, щяло, нещяло,
човечеството го нагажда в потребности.

И нито децата тук оцеляват,
нито пък на себе си приличат.
За много гениалното вечно остава,
но някак си само в ковчег ги привлича.

Синтестеклектика

Може би причината
текста да не помня
е в обема съчинен
от истини огромни.

Така безрезултатно
е моето упражнение
да побирам в постулати
неприятното си мнение.

"Синтестеклектика" предлагам
като термин въображаем
и двусмислено прилагам
дефиниция разбираема.

Синтестеклектиката е
синтетична и принудена.
И естетична, и не е,
и от еклектика подбудена.

Символизмът е насилен
и с послание многослойно,
авторът пък е безсилен
пред сричащите многобройни.

Тук-таме ще цъфне ритъм,
тук-таме се вижда рима,
но езикът е наритан
и заметен под килима. 

И остава само болката,
оплюта от съсловието
единствено и само колкото
да замества пустословието.

А пустословието е фраш,
простотия - в изобилие.
Така сглобяваме мираж
на авторовото безсилие.

Всъщност знаем, че той може,
но далеч не му се иска.
Действието му е възможно,
но зад думите го стиска.

Левски пукнал е от "дело",
а от "бездействие" пък Ботев.
Някои пукват с пот на чело,
други - гладни, безработни.

Всичко рано или късно
стига своето заключение
и всички, чисти или мръсни,
се редят на заколение.

Може би причината
текста да не помня
е в тежестта на гилотината
над главите ни многовековни.

Първо казват, че сме нищо,
после казват, че сме грозни,
след това били сме всичко,
а накрая - несериозни.

Някои считат се за равни,
други пък - за индивиди,
но реално погледнато,
практически,
умираме безправни,
печални и напрегнати,
обездвижени физически
или душевни инвалиди.

Живея

Пука ти, все едно знаеш
и знаеш, сякаш ти пука.
Тука си все, а те няма,
а щом пък те няма си тука.

На всеки му шава устата,
а няма кой да ни каже
как да прегазим съдбата,
преди тя нас да премаже.

Гледаш и слушаш, а спиш
и сънуваш, че чуваш и виждаш.
Невидял, недочул, нихт ферщее, но капиш,
глух сомнамбул ненавиждащ.

И ти пука, все едно знаеш,
и знаеш, все едно си тука.
Когато си тука те няма,
когато и да си не ти пука.

Всичко е нагоре с краката
и нищо няма нагоре,
а моята глава е в земята
и с дъното ням си говоря.

Съдбата не пуска, държи ме
във вертикална позиция.
Хоризонте, аз съм смазан, лъжи ме,
бъди вечната опозиция.

Пука ми, все едно знам
и зная, сякаш ми пука.
Сам със себе си все не съм сам,
само самотен съм с другите тука.

Мен не ме слуша главата,
ама и аз не я слушам нея.
Живея нагоре с краката,
но и нагоре с краката - живея.

Мизантропия

Когато виждал си смъртта у живите
и пропиления живот у мъртвите,
изричай си речитативите
и си пласирай влъхвите.

То не е, че не си ги стигал,
а просто, че си подминавал
и щом всеки път се приповдигаш,
десеторно ще се унижаваш.

Ако главата ти е на небето
краката ще са под земята
и щом прикриваш си лицето
прозрачна ще ти е душата.

Ако заричаш се за ей така
и стъпваш си на многословието,
ще се заринеш във вина
и ще се сринеш сред съсловието.

Ами ако целиш да се прославиш
и да накараш хора да те следват,
веднагически ще се забравиш
и само слабите ще те преследват.

Ако богатства търсиш материални
или повърхностното превъзнасяш,
от страх да си банален ще си банален
и гласейки се за друг, за същ се провъзгласяш.

Щом отхвърлиш спектъра на нуждата
и преизпиташ стотно всичките желания,
щом на природата си чужд, щом ти е чужда тя,
щом закопаеш се в ядрото на страданието,

само тогава си достоен за уважение
и повярвай ми - няма да го търсиш.
Дотогава приеми скромното ми мнение,
че ми е в полза от теб да се отърся.

Ей, човече, нагло и изкукало

На Вселената въобще не би й пукало
ако всички пукнем ей сега.
Ей, човече нагло и изкукало,
не ми разправяй ти за реалността!

Ти, който нямаш почвата да стъпиш,
ще ми се правиш, че на Марс ще ходиш.
Земята щом решиш да преотстъпиш
няма да има къде да се изходиш.

С най-развития животински мозък
не проумяваш собствения си късмет
и убиваш с умишлена склероза
напразно придобит капацитет.

И на учен правиш се с науки нови.
Ще удължаваш живота на човека.
И газиш нагло научните основи,
все едно живял си в пещера над двайсе века.

Ядрото цепиш, шот душа не ти остава.
Времето мериш и оспорваш гравитацията.
Хабиш си въздуха, шот те състарява
и градация сереш на цивилизацията.

Ей, човече нагло и изкукало!
Не я човъркай много реалността.
На Вселената въобще не би й пукало
и май накрая ше ни опука точно тя.

Когато те одруса липсата

Когато те одруса липсата,
избирай нас пред самотата
и отричай все апокалипсиса
на пропиляното по нищетата.
Когато чудиш се за смисъла,
помни, че смисълът не става
и животът е безсмислица,
която всеки сам си съчинява.
Съчиниш ли си пък безпорядък,
да те разсейва от реалността,
ще ти напомням до припадък
да се лишиш от всяка самота.
Невинните най-често страдат,
виновните си гледат все в краката,
окрилените пък вечно падат
и използвачи чакат ги с отворени обятия.
Да си използвана не си родена.
Не си растяла да се нараняваш.
Защо щом види нещо съвършено,
човек все гледа да го осквернява?
Това не е в човешката природа,
това е нечие подло съчинение,
в което се измисля нова мода
да се чернят добрите намерения.
Това е гнусно, ти не си такава,
да причиняваш болка когато те боли.
Създателят създател е като създава,
творецът е творец ако твори.
Недей да си се цупиш в огледалото,
не си раздирай все лицето.
Ти не си дозряла за потенциала си
и нямаш право да го хвърляш на прасетата.
Когато те връхлита грозното,
вместо да ползваш, в огледало се превръщай.
Ако по друг захвърлиш нашето, сериозното,
забрави при мен изобщо да се връщаш.
Аз много от любов не вдявам
и за любов отказвам да ти пиша.
Отказвам някога да се надявам
и просто искам въздух да подишам.
С теб когато съм - дишам си спокойно.
Щом те няма дробовете ми се свиват.
Ти си единствена достатъчно достойна
да си причината аз да не загина.
И когато те одруса липсата,
избирай нас пред самотата,
защото писна ми апокалипсиса
на пропиляното по нищетата.