Синтестеклектика

Може би причината
текста да не помня
е в обема съчинен
от истини огромни.

Така безрезултатно
е моето упражнение
да побирам в постулати
неприятното си мнение.

"Синтестеклектика" предлагам
като термин въображаем
и двусмислено прилагам
дефиниция разбираема.

Синтестеклектиката е
синтетична и принудена.
И естетична, и не е,
и от еклектика подбудена.

Символизмът е насилен
и с послание многослойно,
авторът пък е безсилен
пред сричащите многобройни.

Тук-таме ще цъфне ритъм,
тук-таме се вижда рима,
но езикът е наритан
и заметен под килима. 

И остава само болката,
оплюта от съсловието
единствено и само колкото
да замества пустословието.

А пустословието е фраш,
простотия - в изобилие.
Така сглобяваме мираж
на авторовото безсилие.

Всъщност знаем, че той може,
но далеч не му се иска.
Действието му е възможно,
но зад думите го стиска.

Левски пукнал е от "дело",
а от "бездействие" пък Ботев.
Някои пукват с пот на чело,
други - гладни, безработни.

Всичко рано или късно
стига своето заключение
и всички, чисти или мръсни,
се редят на заколение.

Може би причината
текста да не помня
е в тежестта на гилотината
над главите ни многовековни.

Първо казват, че сме нищо,
после казват, че сме грозни,
след това били сме всичко,
а накрая - несериозни.

Някои считат се за равни,
други пък - за индивиди,
но реално погледнато,
практически,
умираме безправни,
печални и напрегнати,
обездвижени физически
или душевни инвалиди.