Кафяво

Индийче сере

между две паркирани коли

и комик от смях реве

пред жената, която до него седи. 

 - Тази твоя брошка е... 

 - на жена си крещи.

 - повече отколкото то е имало през живота си.

Неблагодарното превръща се в хумор

и бял и черен на кафевия се хилят.

Хората са най-злокачествения тумор

и нямам търпението да си отида.

И лежа на стълбите в парка, по средата,

и наркоман ми се е заврял в лицето,

и обяснява как някой му дължал пара́та,

за която ще му откачи ченето.

И говорейки, плюе ми в очите,

но ме потупва приятелски и се усмихва,

а аз съм най-стъписаният зрител,

който единствен пред бурята затихва.

И продължава комикът, и се кикоти,

и се нервира колко черен е светът,

понеже няква си актриса му ломоти, 

че от всички нас е яла повече лайна.

И след потупване по рамото в ателие,

човек ми вижда китарата в ръцете

и ме пита:

 - Ти ли си това момче,

което снощи на стълбите лежеше?

И аз глава навеждам и ми се реве.
Между колите няма кво да изсера. 

Не ми дължат пара́, не съм чупѝл чене

и не се гордея с моята си съдба.

Чувал съм. Някой казвал ми е, че 

храната отразява нашата душа.

За мен пръв, заслужил счупено чене

е този, който се е жалвал, че яде лайна.

Но аз лайна дори не мога да си купя.

Хуморът ми е трагедия, от света по-стара.

Пара́та нямам, ченетата не чупя,

най-много да я счупя таз китара.

И кел файда, че са ме плюли черни, бели,

че син ушак или червен жълтак все гледа да оплеви.

Не мрънкам, че лайна съм ял, че няма по-дебели,

а че по паркове и стълби всички сме кафеви.