Носете деца, не носете зарази

Втората в другия край на страната,
първата в другия край на земята.
Но втората от другия край на банкомата
на задна седалка на 305
ме видя и си гледаше тъпо в краката,
а първата не знам дали още е жива.
Жалко! Тъпо! Беше красиво.
То беше красиво, но стана си грозно.
Най-мъдрият съвет в живота ми беше
да не се взимам сериозно.
Третата, вече изгубих им бройката,
имаше една дето ни предлагаше тройката
с най-добрия ми приятел,
аз се смях, а той рева,
ама третата беше такава една,
че всички добре я бяха познали
и аз като ангел-хранител едва ли не
подавах ръка, гледах я мило
и накрая я избягвах,
не търпях да я гледам с черно червило.
Четвърта ли, пета ли, знам ли ги вече,
всичко от нея по мене изтече,
но не течеше кръвта в моите вени.
В детската някъде взе, че ме хвана,
ма не стана тя каквато не стана.
Каза, че не знам да си поискам,
аз не исках да стискам, исках да помисля,
исках последен момент лекота
на предния капак на няква кола
и последния момент се превърна в моменти,
в които със закъснение бях на двеста процента,
но и тя ме остави с празни ръце.
Дори не бе красива, просто аз съм момче.
И тогава когато тя ми предложи,
се почувствах сякаш ми се наложи,
а се готвих да се разхождам в дерето,
да седна под сянка, да видя реката,
дробове да напълня, да изпразня главата.
ГЛАВАТА! Главата да изпразня. Да няма нищо в нея.
Не съм знаел да искам ли? Не, не ща да живея.
Не ща да живея, не и насила.
Опрете ми пушка, сложете бесило,
аз просто не искам да копая два гроба
с черни дупки в обувките, в джоба,
в душите ви, в главите ви
и в покъртителните зрителни измами,
дето твърдите, че са мечтите ви.
Десета ли, двайста ли, пред която съм сричал,
и фъфлил, и циврил, и съм бил казал, че я обичам.
Тя пък се изхили, махна с ръка
и хукна да променя света.
Мина се време, ма време - години,
след които се върна и пак ме подмина
и аз пак като пълен простак се изцепих,
че аз съм момче и обичам, простете!
Простете!
Загубих се, в спомени като препускам
и взех да забравям, взех да изпускам.
През тия години, когато нея я нямаше
с още двайсе поне съдбата не даваше,
така че викайте ми някак,
ма не и "Съдба", не и "Съдбата"
щото аз давам ли, давам ли,
да се еба в номерата.
Толкова давам, че баща ми веднъж
ми звъни по телефона и като истински мъж,
като такъв, дето цял живот давал,
после аз се родих и на мен се надявал,
звъни да ми каже, че съм безкрайно тъп.
Давал съм бил, само давам им гръб.
Да ходят, да тъпчат, да газят, да мачкат,
да скачат, да бият, да дращят, да плачат,
ама аз да стискам зъби докато не пусна гъби
и да крещя, че обичам, докато вече не мога да дишам.
Да си бия главата в стената
и да си мисля за жената на мъжа на жената
на бащата на дъщерята на някакви главоболи,
в които се вкарах с кръв, рев и жълти срамни сополи.
И така и не успя да засърби, да замирише.
А аз само кипя и пиша, и пиша, и пиша,
и ходя при некви гадни "мъже" с гнусен житейски мотив
да ми викат на мен да съм бил по-учтив.
Учтив ли бе, ше те удуша с брадата,
ше ви скачам на ребрата и ше ви убия с лопати
всичките вас, дето уж сте мъже, а сте слепи и сакати,
безплодни, бездарни, безмозъчни, безлични
и после на мен ше ми зяете да съм бил по-приличен.
Да бях сто Джон Уилмъта, от сифилис сто пъти да пукна
докато една свястна на тоя свят се пръкне
и по-добре като него да плюя, да мразя и кръв да пикая,
вместо да седна, да легна, да пукна пак и пак да мечтая.
И да не мога да спя, щото сънувам падащи самолети,
актове проклети, и сълзи, и минети и "опа, извинети",
и силуети, казващи, че от изневярата белязан съм,
а аз от ръцете по бедрата, зърната и главите им смазан съм.
И треперя, не си намирам място, мисля къде да повръщам
и къде да замина, далеч от живота и да не се връщам,
защото ме гони една мъчителна душевна проказа,
с която се боря и от която се мъча да изляза,
защото тоя живот ме изпълни само с омраза
и един мъж на тоя свят или е живял, или се е изказал.
Но в края на краищата има само един факт.
Животът е един и е изпълнен с мерак.
И отвсякъде дебнат хищници скапани,
а аз съм плячка разбита, сдъвкана, стъпкана, окапала
и ако бях риба, щях да обърна корем.
Ако бях в арабска приказка, щях да бъда харем.
Да бях в Библията щях да бъда пироните
и да ме бият, да ме бият, да ме бият
и всички за друг сълзи да роните,
докато вие сте грешни.
Аз съм железен, а вие - нечовечни.
Аз съм Луната. Аз не светя, аз отразявам.
Нищо друго не правя, а и не съжалявам.
Ако бях Слънце щях да заляза,
но съм човек и нося любов, която е всъщност омраза.
Моля ви, не ми се сърдете, че откровено ви мразя.
Моля ви, носете деца, не носете зарази.