Колкото и да е банално

Имам си едно наум
да ви оставя да се справяте.
Скъпо ще ми е с куршум
да се страхувам, че ще ме забравите.

Собственици всите сте,
но без собственост интелектуална.
Нямам място тука, не.
Колкото и да е банално

вече стана ми банално
и посредством някакъв си ток,
с няква химия перорална
или обструкция на въздушния поток

тъпотията ще спра да слушам,
че животът ни бил лесен
и със средни пръсти на червена гуша
ще съм ви бесен и обесен.

И тука някой ще ме пита
"Що така де?" и ще ме оплачете.
Като камъни по пътя да ви ритам -
само на главата ми ще тракате.

Освен безкрайната ни простотия,
смъртта ни също изразно е средство.
Умрял съм да ги слушам тия
с много приказки и без наследство.

И ще сте ми ухилени като примати
и ще се чешете по тъпите глави,
щом ви кажа, че всички сме сакати
и ще умреме тъжни и сами.

Някои даже на бой ще ми налитат
и по главата ми ще ме налагат
преди в огледалото да се попитат
дали смисълът веднъж ги е налягал.

Защото всичките сме его, гледни точки,
месо и кокали, мечти, разочарования.
Някои лягат за да гледат към звездите, други правят плочки.
Трети лягат на Икеята от лъскави списания.

И махагон ли ще е в края, талашит
или керамика - на кого въобще му пука?
Аз понеже съм такъв един чешит
обещавам някога да ви оставя тука.

Да видим колко две и две било
и чашата всъщност пълна ли е, празна.
Тоя спор с неизвестно потекло
откровено почна да ме дразни.

Имам си едно наум,
че са ни много празни стомните.
Захапал съм най-скъпия куршум.
На него пише, че не трябва да ме помните.