Но идва въпросът...

Сто костюмаря търчат из редакцията
и стискат палци да изкарат пари
ако успеят да добутат сензацията
в смърт на човек, непознат им дори. 

Сто неграмотника чупят ръце
и глави да измислят хвалбите за тоя,
когото да знаят нямат сърце,
пък камо ли да го оставят в покоя. 

Сто проклетника работят в печата,
дебнещи досущ като лешояди,
трагедията превръщат в заплата
и ояждат се за сметка на гладните.

Но идва въпросът - защо е така?
Защо изведнъж в очите им важен е?
За уважение е достоен в смъртта,
а ако е жив - все едно прокажен е.

И отново някой ценител ще скочи
да мрънка, че все добрите напускат. 
Ще тръгнат дрехи, дискове, плочи,
във всеки ефир само него ще пускат. 

И цикли се цикълът на живота,
който добутваме и ние до смъртта,
за да може над гроба ни някой с охота
да ни припише гениалността.

Според Бари геният е дете оцеляло,
според Монк е просто да приличаш на себе си
и огряно от него, щяло, нещяло,
човечеството го нагажда в потребности.

И нито децата тук оцеляват,
нито пък на себе си приличат.
За много гениалното вечно остава,
но някак си само в ковчег ги привлича.