Аз ще си ходя

Идва с костюма, с калъфа, с бомбето.
Вади китарата, с пръсти си щрака.
Оглежда се, хили се, почват парчето,
бягат му пръстите и по грифа подскачат.

След аплодисменти казва "Мерси!",
окачва на микрофона бомбето,
сяда на бара, вика "Свири!"
и ухилен засръбва си питието.

Веднъж влиза и ми връчва китара.
"Япония" казва с усмивка широка.
"Как се уреждаш бе, мама му стара?"
Радвам се, а той се кикоти.

Питам нахално. "Как беше там?"
"Тясно и гадно. Пиян като талпа,
отегчен, утрепан и сам
се налагаше да пия на палубата".

Аз възхитен, той пък засмян.
Описва нещата както са станали.
Разказва какво е да си музикант
и казва, че си е тръгнал по-рано.

"Не мога така", усмивка горчива,
озъбен, учтив, "не е за мен".
Казва "Наздраве", отново отпива
и се каним да слушаме джаз някой ден.

Ще сме взели плочи, грамофон и скоч
и ще пием без никой да ни прекъсва.
Поглежда часовника, казва "Живот"
и взима си якето. "Вече е късно".

Някой с някого на фона пак спори.
Мисля си, човешка природа.
Мъдростта е в простите думи бе, хора.
Действаш, пиеш, хилиш се...
и казваш "Аз ще си ходя".