Младост

Събуждам се и излизам от дома.
Намирам си дървото вляво от колите
и сядам си на името, издялкано на клона ми със нож.
Събуждам се и излизам през деня.
Денят от многото безкрайни в младините ми, 
в които ще дивея и нашите ще ме издирват цяла нощ.

Лягам отново на тревата
и гледам покрив синьо-бял.
Усмивка образува ми устата -
вечен спомен съм създал.
И въпреки че думи липсват,
изпитвам нуждата да споделя
как спомените ме стъписват,
как ми липсва младостта.

Събуждам се и излизам от дома.
Отивам към хълмчето и храста, при които
ще се видя с приятели и гуми от вулканизатора ще крадем.
И с пръчки ще ги ръчкаме след това,
ще се бием с тях и ще тормозим жителите
на квартала, в който аз и много други сме се клели, че ще умрем.

Лягам отново на тревата,
на която топка ритал съм преди
и спомням си с усмивка на устата
за отминалите дни.
И въпреки, че думи нямам,
изпитвам нуждата да споделя
как в спомените се забравям
и потъвам в младостта.

Прибирам се ухилен през нощта.
Забравил съм ключа си пак, звъня си по звънците.
Отваря се вратата и почва се с въпроси къде съм бил.
Аз само чакам да дойде пак деня,
в който ще отида пак вляво от колите
и ще седна на клона с моето име, ухилен като дебил.

Лягам отново във кревата,
на другия край на моя роден град.
На изток отлита ми душата,
далеч от западния ад.
И въпреки, че съм безмълвен,
изпитвам нуждата да споделя
как иска ми се да осъмвам
цял живот в младостта.

Опитвам се

Не се опитвам да мисля и да знам. 
Не се опитвам да избягвам тъпанари. 
Не се опитвам да изпитвам срам, 
щом нечия простотия ме завари. 

Не се преструвам, че си струва всяко нещо, 
излизащо от нашите глави, 
само ако ни довежда не до вещи, 
а до искрени и смислени искри. 

Не парадирам, че намирам нещо ново, 
пренебрегнато от много покрай мен. 
Не претендирам, че се спирам срещу слово, 
което ще осмисли всеки следващ ден. 

Не се опитвам да ви лъжа и преметна. 
Не се преструвам, не ви подхвърлям стръв. 
Не парадирам и въобще не ви намеквам, 
а ви признавам, че отдавна съм такъв.

Софиянец

Аз съм софиянец и съм с ланец.
Разхождам се и се изхождам.
Гордея се, че рея се в града,
и си вея чукалата,
и чукат ми краката
по паветата.

И псетата ме гонят,
И скромните,
бездомните
сълзите ронят.
Аз пък ходя.
Разхождам маратонките
и бича си колонките
на телефона,
на фона на шумния град.
На фона на умния глад
и естествена смрад
пръскам дезодорант.

Ям в ресторант
и честичко дюнери.
С погнуса поглеждам готвача,
само липсва му фес.

А той не плаче,
а готви!
Хе, така му се пада,
дано само не извадя
изненада в обяда си
днес!

Аз съм софиянец
и съм готованец.
Прибирам се пак зад монитор
и ставам арбитър
на хора,
спорещи
за цигани в затвора,
за сензационни
телевизионни бедра,
за Левски - ЦСКА.

Мусака
мама е сготвила
и се е закотвила
след работа в събота
в дома, да ми сервира
преди да мастурбирам.
Обичам мама и тате,
но най-бих обичал
жената, която
е навита да й клатя
бедрата.

Но да е богата.
И да е добра в кревата.
И да си ползва устата,
но да не си отваря устата.
Да ходим по дискотеките
и, подпийнали леко, да вземем
кондоми от аптеката,
които ще я моля да не слагам,
че по ми приляга на влага.

Ще я излагам на показ
пред хора, с които съм израснал
и ще се захласват.
И те ще ме хвалят,
докато ме гали,
друг ще завижда,
но всички ще виждат,
че ходя с богиня,
която ми цикли
да й купя спирала за мигли,
крем за ръце,
крем за лице,
боя за коса,
нова кола,
епилатор, вибратор,
GPS навигатор
да се ориентира,
докато шофира,
но пак да паркира накриво
и една маша

да изправя евтината алтернатива,
която нарича коса.
Да подскача от банкомат
на банкомат
с моя кредитна карта,
да ми се тръшка,
да кръшка,
но да казва, че ме обича
и аз да тичам по нея
и с нея да се смея
и в дискотеките да пея,
да си щракам с пръсти,
да си чупя кръста,
да се друсам в кенеф
и с кеф да плащам на бакшиша
да му мириша в колата му
и да ме връща вкъщи
пиян, насран и повръщащ.
Да пусна снимки у фейса,
как се возя у рейса
надрусан, полузаспал и агресивен,

сексуално активен и хив позитивен.
И губя жената, губя колата,
губя парата, дискотеките,
ипотеките, дезодоранти,
ресторанти и дюнери с плюнки,
и ставам бездомен,
уча се на живот скромен, погромен,
и сълзи роня
в центъра на града,
и естествено смърдя.
И виждам софиянци с ланци
и ми иде да псувам,
но си кротувам,
че ще ме набият.
И псетата вият,
докато се опитвам да спя.
И скъпа кола
ми се блъска в кофата.
От нея излиза жена
с изправена коса
перхидролено руса
и ме поглежда с погнуса.

И аз се друсам с торбичка Хелми
и викам хелпми
на мъжа й - костюмиран
интелигентен левент,
който се разхожда,
и се гордее, че се рее,
и си вее чукалата,
и му чукат краката
по паветата,
докато за мен остават псетата.

И аз ги гушвам горките,
на лепило наситил се
и се уча на обич твърде късно,
на тясно и мръсно
и плача, и се грача
за някоя стотинка
от богата блондинка
с екзотичен чужденец под ръка,
който си подсвирква с уста,
и си мисли - добре, че си има жена,
с кола, епилатор, вибратор
и GPS навигатор да шофира
и да паркира накриво
и с маша
да изправя таз
алтернатива,
която нарича коса.
Но дълбоко в себе си знае,
че му се ридае,
а не му се подсвирква,
че вместо глава има тиква
и се натиква в живот апатичен
и антипатичен
за некви си кинти, които не ползва,
а ги пилее по хора
от него за да се възползват.
И си разхожда маратонките,
и си бичи колонките на телефона,
на фона на шумния град...

на фона на "умния" глад.

Месечни Мисли

Формалност сред Фъшкии,
държащи да ме начумерят.

Мизерии, Мраз, Мърсотии,
но отдавна спрях да треперя.

Алогични Амбиции,
Аспирин и Апатия.

Мек Милостив Мироглед
и Мерзавски Мероприятия.

ЮХУ УУУ

У

Алегоричен Анекдот за Амбициозните -
Аскетично Асимилиран
Айляк в Аромат на Акация.

Смущаващ Сезон от по-Сериозните.
Себично и Скептично Синтезиран
Стимулант, Симулиращ Сюрреализация.

Опитомен, Осквернен, Обезчестен, Обикóлен,
Откъснат Оръфан Оттенък От Облак Отровен,

Наподобяващ Неспособност На Надежден,
Но Ненавиждан Насреща Ни Нрав Навеждан
и Нередовен.

Драми, Дилеми, Думи и Дела,
Деноминирани и Доминирани от Добротата и Дързостта
на Добронамерения Древен Дух на Днешната...
на вечната младост...

и Ярост.

Оптимизъм

Моето родно място стана частно,
а не ми се плува във цимент.
Детството ми светло и прекрасно
дава се за някакъв процент.
Мястото ми родно стана модно.
Детството ми е под монопол.
И наследството ни неугодно
ще се престрои във някой мол.

Красотата ни - опожарена,
заради финансов параван
и туристите са изумени
в рай, павиран от продажна сган.
Служим си с история богата,
хляб да можем утре да ядем
горди и с чашката в ръката
величието си да ви предадем.

Моята България не е моя.
Моят дом не ми принадлежи.
Личността ми си изяжда боя
ако зад решетки не лежи.
Зад решетките на бюрокрация,
под ключа на спомена фалшив
за остаряла, оцеляла нация
чрез илюзията за колектив.

Ти знаеш ли?

Ти знаеш ли какво е човек да те налази,
да те ползва, да те хвърли и да те прегази?
В началото с нелепа страст да те омаже
и после на земята като мравка да те смаже.

Питам те понеже си с амбиции за величие
и хората те гледат ненадминат по отличие.
Та те питам - щом се носиш с лекомислие през деня,
случва ли ти се да гледаш отвисоко през нощта?

Под дъжда? В силна буря? В канска жега, в мрачен студ?
Казват ли ти, че усмивката ти е на темерут?
Че си луд, че си долен, че си вечно недоволен
от неизбежната безкрайност на живота ти охолен?

Ти знаеш ли, че си болен, че смъртта те влачи жив,
че ти липсва кривина, за да те прави по-красив?
По-щастлив, по-разнообразен, а не празен, и омразен,
и нещастен, и фалшив?
Страхлив?
Напразен...?

Ти знаеш ли, че си мазен? Колко мазен... колко ТЪП!
Знаеш ли колко си невеж да си мислиш, че живота ти е скъп?
Пълна скръб! ПЪЛЕН РЪБ! Недодялано изделие,
неадекватно,
еднократно нечленоразделие!

Та те питам тебе... знаеш ли? Знаеш ли какво
е да се чувстваш както караш да се чувства някое произволно същество?
През ден, през два, отчет не водя, нито слагам ти клеймо,
а те питам...

Знаеш ли какво е да си човешко същество?

Дивия запад

Отивам да платя сметката за тока,
макар и ток да сме нямали въобще 
и на тревата под балконите на блока 
ме обграждат страшни коне. 
Заставам на място, замръзнал от шока.
Мигам, преглъщам, стресирам се. 
Конете гледат в моята посока. 
И аз гледам ама не знам накъде.

Знаете ли как се живее в Дивия запад? 
Най-дивият от всички, наричан още Ляо Лин.
Набори от Младост се чудят какво да папат,
а аз се чудя къде да търся кетамин. 

Звъни телефона и ми казват да намеря аптека,
понеже при липса на ток трябва валериан 
и вече на третата влизаме 20 човека, 
и пръв за кондоми се нарежда мъж недоразбран.

Знаете ли как се живее в Дивия запад? 
Най-дивият от всички, наричан още Ляо Лин. 
Зад мен на опашка жени нервно цъкат и чакат,
макар и да знаят, че пак няма аулин. 

Прибирам се вкъщи, а тока още го няма. 
С топлата вода избягъл е някъде. 
Вече е вечер, а навън пиянде по пижама 
стреснат крещи "Аман от тия коне!".

Знаете ли как се живее в Дивия запад?
Най-дивият от всички, наричан още Ляо Лин. 
Тия в Младост сигурно вечерята лапат, 
а аз съм си в нас и вечерям с един аналгин.

Аз съм идиот

Защо съм там, където не искам да бъда?
Защо съм сам, след като не искам да съм сам?
Защо не знам това, което искам да зная,
а само знам това, което само аз си знам?

И към живот все тичам, и от него бягам.
Аз съм идиот и често съм излишно прям.
Мълча когато имам проблеми и на спокойствие се впрягам!
Аз съм идиот - идиот, ама много голям!

Кога ще съм нещо повече от това?
Кога ще се науча да живея както сега?
И като мисля и искам само за мен
дали не съм единствения проблем?

Какво съм аз ако не торба с емоции?
Какво строя с толкова мъки и пот?
Как бих живял ако не дебнех далавери и промоции?
Аз съм идиот и строя проблемен живот!

Защо ли съм след като не искам да бъда?
Идиот ли съм, че да се чудя какъв да съм?
Защо когато ме боли, боли ме адски реално,
а като съм щастлив все едно е насън?

Човек

Аз съм малко дете
и с драма не съм запознат.
Малък съм и изглежда, че
съм емоционално сакат,
тъй като болка не знам –
само знам благодат
и никакви други причини
да живеем на този свят.
Събуждам се с изгрева и
май само с него се знам.
Притварям към него очи
и виждам, че и той е сам.
Но това явно хич не му пречи
да си осветява насам.
Но, човече, щом те огрее
вместо радост, развяваш срам!

Къде да застана за да поемеш моите лъчи?
Къде да те хвана или натисна за да не те боли?
Какво да направя защо да го правя след като не щеш?
И защо да те изоставям след като няма да спреш?

Аз съм вече тийнейджър
и се друсам с безпочвен гняв.
Опитвам да шмъркам промени,
но само меня своя нрав.
Бия си във вените завист,
злобея и се правя на здрав.
Дано не узнаят че съм болен
и не мога да стоя прав.
Водя си дневник с псувни,
отчаяние и самота.
Прикривам проблемите си
с претенции за свобода.
Мразя се, мразя ви всички
и май няма изход сега.
Как искам да ви избия
и сам да видя света.

Вече съм дърт пенсионер.
Изгледах живота си.
Исках да съм милионер,
но пръсках парите си.
И така и не успях
да разгледам света,
но смятам преди да умра
да дам на моите деца

да има къде да застанат и да пръскат своите лъчи.
Да могат и те да те хванат за да не те боли.
Да ни напомнят за време, изпълнено с благодат.
Да ни припомнят защо живеем на този свят.

Нима, дали, едва ли

Нима е толкова трудно
да създадеш?
На своята природа
да се предадеш?
Нима е толкова важно
да разрушиш?
Нима е маловажно
да сътвориш?

Дали е нещо гадно
да си щастлив?
Дали е толкова досадно
да си търпелив?
Дали е катастрофално
понякога да си по-лек?
Дали ще е фатално
да си човек?

Едва ли е мизерно
да се цениш?
Дано не е модерно
да се надцениш?
Едва ли е от значение
кой от нас какво държи.
На мен ми е влечение
какъв съм аз, какъв си ти.

Твар

Аз съм улична чешма
с десет мраморни павета 
и стоя си във града.
Украсявам твоя ден.
Много често през деня
идват дърти и хлапета.
Пият моята вода,
но не ме поглеждат мен.
Аз съм улична лампа.
Осветявам ти живота 
и от мойта светлина 
се възползваш всяка нощ.
Много често през нощта 
подминаваш ме самотен. 
Аз за теб не съм приятел, 
а способ, заемащ площ.

Как мога да живея 
ако теб те няма? 
Защо като си с мене 
все едно не съм живял?
Как мога с теб да пея 
ако си глухоняма? 
Как да не полудея 
след като съм полудял?

Аз съм сивото паве,
на което всяка сутрин 
сядаш с твоето кафе 
и последния си фас.
Аз съм кроткото море.
Влизаш и пикаеш вътре,
и ме мразиш, че съм мръсен. 
Мислиш, че съм мръсен аз!
Аз съм сивото небе 
и под мен гориш боклуци. 
После кашляш и ме псуваш 
и си търсиш въздух чист.
Но въобще не ме ебе 
от твоите маймунджалъци. 
С въглени ме изрисуваш 
и наричаш ме петнист.
Аз съм малка капка пот.
По лицето ти се стичам
щом усетиш, че последствия 
имат твоите дела.
Ти си твар, аз - твой хомот, 
но още те обичам. 
Аз съм твоето наследство - 
къс оклепана земя.

На тротоара

На тротоара пред мен седи мъж.
Видимо подпийнал е мъжът.
Този мъж съм виждал неведнъж,
но ни веднъж не виждам близо път.

На тротоара пред мен седи мъж,
тъжен самотен, пребледнял.
Погледнеш ли - нашир, надлъж
виждаш само тротоара бял.

На тротоара пред мен седи в клетка
от неправдите преоправдани
умишлено омършавяла гледка
на самоубиеца, покрит във рани.

На тротоара пред мен седи мъж.
Мъжът е стар, убит и изтощен.
На тротоара пред мен седи мъж,
пред който друг го гледа съкрушен.

На тротоара пред мен става мъж
и се спъва в стъпките предначертани.
На тротоара пред мен пада мъж,
позволил препозволеното да стане.

На тротоара пред мен лежи мъж
и вижда ме, че го оплаквам.
Присмива ми се изведнъж
и казва неговото да очаквам.

Но когато

Вглъбеният в себе си се убеждава,
че всъщност реалност не съществува.
Съответно тръпките си оправдава
и на претенциите си се любува.

Но моментът, в който теорията блесне,
че истина няма в цветния му свят,
е моментът, в който животът му гасне
и няма и миг, да го хване яд.

Твърди, че не може да си позволи
да търпи болка, тъга и страдания.
Щастливия никога не го боли,
Добрият не влиза в пререкания!

Но когато си мисли, че може
всичко да стори, че и безплатно,
е време в ковчега да го положиш
и да преживяваш неколкократно.

Човекът бърза да се извиси
и за таз висина готов е на смърт.
Така уж живеел истински
и оставял красив труп, а не дърт.

Но красота колкото виждаш в смъртта
и колкото искаш да я оправдаеш,
красиво е само в твойта глава
и заради нея друг си ридае.

Твърдиш, че обичаш живота и хвърляш го,
пропиляваш дъха с лекота.
Обичаш сърцето си, но и изтръгваш го
и се криеш от самота.

Но когато отказваш реалност,
тя самата ти бие шамар
и се превръщаш в човече печално,
което отказва най-ценния дар.

Защо бе, Диогене?

Един дъртак до кофите ме спря
и подаде ми ръка.
Сефте не беше стисната в юмрук.
Ухилено погледна ме,
в миналото върна ме
и каза ми "Отиваме на юг".
Изхвърли ми чашката,
посочи ми опашката
в центъра на града.
Каза ми "Не се оглеждай!
При онези се нареждай!
Пий вода от тази чешма!"

Защо избра ме мене?
Защо държиш се с мен така?
Защо бе, Диогене,
защо подаде ми ръка?

И до чешмата някой се присмя,
вдигайки си чашката
и каза си "Поредният боклук"
Сякаш туй във чашата
беше свята чистота,
достойна за хората оттук.
Разбута опашката,
замери ме с чашката,
а дъртият зад мене се засмя.
Каза ми "Не се подвеждай,
над чешмата се навеждай
и пийни си истинска вода"

По-късно настъпи вечерта.
Заведе ме до бъчвата
и каза ми, че ще спя отпред.
После на кълбо се сви,
а пък аз помислих си
"Този нещо май не е наред".
И на чесън засмърдя,
а на мене ми се дорева,
но после рече следните слова:
"Никога не се навеждай,
а живота си наглеждай
и пий си само истинска вода"

Поетът

Поетът е безполов и гол
и макар често да прибягва до алкохол
той разчита на по-висши ценности,
на своята същност,
на чистото Аз.

Поетът пише в своя си гьол
и въпреки че с нерви къса бандерол,
той твори не от ревности
и плоски потребности.
Той черпи само от нас.

Няма смисъл
в болна мисъл
Трудът му не е продукт
на излишни блага.
Не е друсан,
а е слисан.
Словата му не са махмурлук,
а дълбока тъга.

Поетът е безкраен и жив
и без претенции той строи си щастлив
необятен, приятен затвор
от думи и един
препинателен знак!

Обаче е безкрайно ревнив,
когато те погледне той вижда те красив,
но сив, наяден,
разяден и измъчен
от толкова болка и мрак.

Още неозаглавено

Завиждам, приятелю,
завиждам ти!
И виждам те в своите сънища сляп,
упоен, отчужден, усамотен,
без хляб и вода!

И сънувам в сънища тъжни и смешни
животни разпадащи се, отровени,
заровени, изровени и все оковани,
без верига,
с човещина!

И пред мен се надига пъпчив кон
до наклона на старото хълмче.
Надясно към храста, в който израстнах
не дечица подскачат, а мутирали кърлежи,
пръскащи краста на пейзажа,
пропит от тъга!

И пчела обикаля и жили с отрова
по-нова от старите, а вие си шарите,
дразните я и се радвате.
Смеете се, превивате се пред нейното жило,
прогнило,
от което прелива гнойта!

Завиждам, приятелю,
завиждам ти!
И виждам те как препиваш, изливаш агресия
и после като дете се наспиваш.
Сънуваш ти случки и действия, следствия,
а аз сънувам лица!

Деца, давещи се в бетон, бензин и спирт,
сънувам дървета в морета, лалета в снега
и не толкова снежнобяла мечка, оваляна в кир!
И тез пишлемета все едно не се давят,
все едно правят пируети от трагичен танц
на смъртта!

Плача, приятелю,
оплаквам те,
но изчаквам те сам да стигнеш до тази прокоба,
сам гроба си да изкопаеш и в който да паднеш,
обзет от злоба, зает с излишните уж толкоз висши
идеи за щастие и мир сред злодеи кат нас
и аз
като глупав Атлас
не се съвземам и на гръб ви поемам. Защо?
Защо се превземам, за къв ли се мисля,
защо си измислям надеждния изход
от тази борба?

Ревнувам, приятелю,
ревнувам те!
И се вълнувам, и в съня си бълнувам
твоето име наред покрай гледките на животните
и хората в клетките на осакатения човешки акъл.
Чакъл
под краката ми се пропуква, обаче отдолу
студено е, сухо и кухо. И точно тогава в студа
аз глухо пръскам лава, която загубени издава труда,
моята мъка
и твоята нищета!

Имаш ли идея?

Имаш ли идея колко ми е яко,
да седя така без пукната стотинка?
Вярно е, треперя и си зъзна в мрака
в почти безплатна музикална вечеринка.

Но имам съвест, имам щастие, има хора,
които ме подкрепят и разбират.
Имаш ли идея колко малко зорът
ми се струва, щом трудът ми ни събира?

Идея само имаш за пропаднала система,
в която ме нагаждаш да се мъча.
Хрумка недомислена за парична схема,
с която всеки ще да ме облъчи.

Където се обърна всеки втори ме подръпва
за ръката и ми казва, че е беден.
"Кофти" казвам, докато животът ни поскъпва
и изправен ходя. Не стоя наведен.

Имаш ли идея, щото аз ги имам много,
как измъква се човек от този ад?
Царете падат в на цариците облога
и накрая само пешките сме в мат.

Затова те питам имаш ли поне една идея
колко пясък ми мяташ в очите,
колко искам да обичам, да творя и да живея,
не под покрив с одеяло. Под звездите!

Умишлена нищета

Времето е отрова!

Всяка секунда, която пресмяташ,
всяка минута, всеки час
бързо отзад на гъза ти се мятат,
всичко помитат и дават газ.

Времето е наркотик!

Часовникът трака, стрелките те бият,
дъската ти хлопа, часът си тече.
Тридесет дни се редят и те пият,
и хоп! Новият месец дойде!

Парите са отрова!

А с новият месец и нова заплата,
и харчиш парите като подивял.
Ръсиш, пилееш, разкарваш парата,
че свикнал си беден и си си живял.

Парите са наркотик!

А ти - епилептик, държиш си фенерче
и светкаш си с него в окото щастлив
и чакаш да паднеш и да се сгърчиш,
че светлината те прави красив.

Хората са отрова!

Валутата, времето, всичко човешко,
са само това - термин, не факт.
Човекът отровата сам си я готви
и сам си я сипва в гърлото пак.

Хората са наркотик!

Абстиненцията често води до смърт,
свръхдозата също, а лесно е т'ва.
Тежко и горко ти пък станеш ли дърт,
попил ни умишлената нищета.

Хленчи арбитър

Все едно няма достатъчно пародии на това произведение в интернет пространството, реших и аз да скалъпя един принос за "оскверняването" на Ботевите писания. Заглавието говори само за себе си, както и стиховете, (да не повярвате, ма и аз говоря сам за себе си), но все пак предварително се извинявам на тези, които ще се обидят, било то с право или без. Ако наистина се възмутите от нещо, да знаете, че не съм искал да ви обидя...

дори и да съм.


Жив е той, жив е! Там на дивана
тъне в боклуци, лежи и пъшка.
Юнак, от компа до днеска не станал,
с достъп до интернет и акъл на въшка.

На една страна захвърлил чиния,
с едно око чете новините,
с една ръка свършил чикия.
Мънка си, мрънка си, плюе ни всите!

Лежи юнакът, а във съседство
дете врещи и влошава нещата.
Детето не знае, че своето детство
ще пропилее и то в нищетата.

Пролет е, моме, пей ми във нета
за твоята нова прекрасна любов.
Пращай му снимки в оскъдни гащета,
кажи му за подвизи да е готов.

Той пък да вземе да се съгласи,
за него ще плача и ще жалея.
За него най-мазният план се крои
и да мисля какво го очаква не смея.

Но да се върнем пак на юнака -
гъзът му на стола хванал е плесен,
но жалбите му не спират, и трака,
и не вярва животът да му е лесен.

И фолк диви, почти без премяна,
думите фъфлят, гласните блеят,
циците друсат за фон на екрана
и да отвърне поглед юнакът не смее.

Нищо, че чалгата му е омразна,
гледа - да има какво да псува,
и с уста пълна от главата си празна
бълва и иска всички да чуват.

Да чуят електрото и топлофикация,
да чуят мутрите в парламента,
че са като кърлеж за цялата нация
и само крадат, унижават и ментят.

Жив си е, здрав е, преял и препил,
живее при мама - безработен и спрял.
На протести в нета пише, че бил,
а седи си у тях, слънце невидял.

Седи и ми пише да се бунтувам,
за положението мен обвинява.
Плюе и мене, че си кротувам
и ми се смее, че тук пребивавам.

Акростихът

Тия дето трябва си знаят...

Малко ме побъркват последните години.
Уж нямало промени, а ми дишат във врата.
Спомените с мен са от кварталните градини,
Ама спомени са само, без полза във калта.
Голяма работа, какво пък толкова  - изправям се.
Едва ли това е от значение за вас,
Но го пиша, защото на много го дължа.
Имаше в квартала щастие, имах го и аз.
Цяло детство с него бях, сега е зад гърба.
А още съм в калта със тия спомени... забравям се.

Някаква лигня

Късна вечер, някой тропа плавно по звънеца.
Мисля си докато се изправям "не е тя".
Пантата търкаля се по пода, а прасеца
ми изтръпва щом стъпвам върху нея със пета.

Късно тротоарът пред вратата ми е празен.
Затварям я и чувам как медено звъни.
Скърца ми главата, а подът ми е мазен,
но в мислите ми газят нейните черти.

Миналото лято помня сякаш беше вчера
когато тя надуши ме и плахо ме погледна.
След като ме помириса как се начумери
само аз си знам, но знам и хубостта й ненагледна.

Това бях аз, проклет от Кралицата на Мрака -
кутийка стиропорна, пълна с пиле и ориз.
Неконвенционална, стъпила на двата крака
с човешки глас, месце и съмнителен каприз.

Казах й "Езиче протегни и ме започвай,
защото още топъл съм и лъхам на разкош.
Оргазми кулинарни приеми, не ги проточвай,
понеже заслужавам и последния ти грош".

Късна вечер, моя стиропор полуизяден
стои изправен, горд и непреклонен на студа.
На прага, там където се надявам някой гладен
минувач да го прекрачи и да осмисли вечерта.

Пропаганда

Един малко изнасилен откъм ритъм и рима акростих.
Поне истината гледам да не я изнасилвам. 
Пък знам ли един поет на кое трябва да обърне повече внимание...

Прочетете тук преди да прочетете друго нещо.
Разкажете ми за истината веднъж поне.
Отърсете се от навика да плюете зловещо.
Предубедени бол, а кой ще ги спре?
Ако ми попаднат още приказки изперквам.
Гледам благородни уж лъжи и ми е зле.
А писна ми да ми говорят как да взимам мерки.
Невежите невежи поучават - как пък не!
Добре ли сме в момента? Знам какво бих казал -
Ако за вас не сме сме прекалено ненаказани.