Късна вечер, някой тропа плавно по звънеца.
Мисля си докато се изправям "не е тя".
Пантата търкаля се по пода, а прасеца
ми изтръпва щом стъпвам върху нея със пета.
Късно тротоарът пред вратата ми е празен.
Затварям я и чувам как медено звъни.
Скърца ми главата, а подът ми е мазен,
но в мислите ми газят нейните черти.
Миналото лято помня сякаш беше вчера
когато тя надуши ме и плахо ме погледна.
След като ме помириса как се начумери
само аз си знам, но знам и хубостта й ненагледна.
Това бях аз, проклет от Кралицата на Мрака -
кутийка стиропорна, пълна с пиле и ориз.
Неконвенционална, стъпила на двата крака
с човешки глас, месце и съмнителен каприз.
Казах й "Езиче протегни и ме започвай,
защото още топъл съм и лъхам на разкош.
Оргазми кулинарни приеми, не ги проточвай,
понеже заслужавам и последния ти грош".
Късна вечер, моя стиропор полуизяден
стои изправен, горд и непреклонен на студа.
На прага, там където се надявам някой гладен
минувач да го прекрачи и да осмисли вечерта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар