Колко?

Почнеш ли да се питаш колко, няма как...

Колко трябва да понасям

за да има резултат?
Трябва ли да се изнасям

щом ме мъчи вечен глад?

Колко тъжен, и отчаян,

и самотен да живея

за да смогна на обичая

с кръв и пот да преуспея?

Колко шибана раздяла

и любов несподелена

ще са нужни да додялам

най-човешкото във мене?

Колко гадни гнусни схеми 

трябва да заобикалям?

В колко кално, мръсно време

трябва да се овъргалям?

Колко яки отношения 

се налага да заровя?
Колко много неуважение

как ще ме разочарова?

Колко свят ще си светува

за да видя радостта

и колко мъка ще ми струва

да си струва щедростта?

Колко болка и страдание

ще ми гледаш по лицето,

че без капка колебание

да си повериш сърцето?

Колко рани на гърба си

да понося в този ад,

че да видя от любовта си

някъв шибан резултат?

Колко още да ви давам?
Колко още да творя,

за да чуя, че заслужавам

покой поне в съня?

Колко малко да си пазя?
Колко още да ви дам

и колко още ще си лазя

до единството ни сам?

Още

Аз още те обичам много,
но вися над други ребуси.
Може би защото ме промихте
да обичам себе си.

Неизбежно е и аз
да се замисля за финанси,
кафета, уискита, криминалета,
от Дойл, пък може и до Кланси.

Времето към мен препуска.
Щом ме стигне ще се спре,
а на мен не ми се пуска
миналото ми въобще.

Дъното предразполага ме
към кви ли не фасони
и невинната си реч
размених с пет жаргона.

Всеки първи ми е "бате",
всеки втори е "човек",
но се ръгаме в ребрата -
срещу доверие няма лек.

Та още те обичам  много,
но от мене ти пази се.
В мен човешката подлога
май набързо изпари се.

Да се обичам ме промихте,
да се ценя и уважавам,
но набързо се покрихте
и само аз ни съжалявам.

Закопахте се сами
за да не ви заравям аз
и да остане вечността
да изживея вместо вас.

И под земята си празнувате
напразно в празнота.
И се страхувате, че може
да затриете света.

И ме линчувате ако
след вас посмея да замитам,
щото който е с претенции
по-добре да се омита.

Аз още те обичам много
и други мразят ме, че го признавам,
но да си легна, да заспя не мога
без да се псувам и да съжалявам.

Да съжалявам от името на хората,
че живеем живота си нахалост;
че притъпяваме тъгата с преумората;
че угояваме с любов самата жалост.

Колко малко е твърде много?

Много от живота си не искам -
да ям, да спя и да подишам,
да не се налага да се стискам,
да свиря, да пея и да пиша.

И въобще не ме интересува
кой глупак ще управлява,
хлябът колко ще ни струва
и кой живее в таз държава.

Хич не ме ебе за алма матер,
камо ли arbeit macht frei.
Недей да лаеш като куче, бате -
или ме яж, или си трай!

Не ми пробутвай пак дезодоранти -
потта мирише си ми все на пот.
Не ми предлагай антидепресанти -
и с тях, и без тях - все си е живот...

Много от живота си не искам,
но още малко искаше ми се -
да не се налага да се стискам,
а да ме стискат нечии ръце.

Но да ми казваш трябва с неохота,
че съм идиот, задето съм ви дал.
А аз не исках много от живота,
освен да кажа, че съм го живял.

Сън, III част

Сън, I част

Сън, II част

Защо животът на човека не е вечен?
Какво по дяволите ли е вечността?
Защо ли Пътят не е кървав, а е млечен
и къде се вписва тук човечността?

Сънувах пак, този път вървях из Зоната -
в граничната такава, между кварталите,
от която можех да наглеждам хората,
да видя личностите, не инициалите!

Сънувам пак и се разхождам по тревата
и с краката си аз тъпча Вечността!
А до мен по градовете и селата
агресивно пъпли ни човечността.

Сънувам доста работлив човек в костюм,
как подминава бездомник в първа бедност
и иска му се там да пръска със парфюм,
вместо да разпръсне малко щедрост.

Сънувам майка дето бие си детето
и бащата пак неуморно се поти
за да не си даде, потънал в кръв, сърцето,
а да ги издави в кървави пари.

Жена сънувам в болница на свиждане
уж болния си мъж да зареди със вяра,
но този мъж не е обичан - ненавиждан е
и съвестта й му признава изневяра.

И Съвестта сънувам, с големи остри зъби
как дъвчи хората и кара ги да плачат,
да плачат докато не се превърнат в гъби
и Съвестта да се нахвърли на Палача.

Сънувам, чудя се и времето изтече -
къде бе, мамка му, къде е вечността?
А може би не я видях при теб, Човече,
защото никъде не виждах Щедростта!

Сънувам, ходя по чакала, ще измръзна,
а вие всичките с мъка сте навлечени.
Не мога да сънувам! Вече ми омръзна!
Животът не в живот, а в сънища изтече ми!

А иска ми се всичко свое да ви дам,
иска ми се без интрига да го вземете!
Не знам за вас, но аз добре си знам,
че да даряваш винаги ще стигне времето.

Така че кой проклет глупак ще се изкаже
срещу мене, че съм балам и двуличен?
И как безсрамно ще рече, че да намажеш
от други повече те прави по-отличен?

Какво излиза - че дала е Вселената,
дала е всичко за да се появим
и сме се пръкнали с жаждата във вените
не да даваме, а да си я делим?

Но дори не я делим, а консумираме!
Дори на себе си не даваме - ядем.
С тая пуста Съвест абдикираме
и правим нещо, чакайки да си измрем.

Стига сънища, наспали сме се всите,
а аз отдавна вкамених се там на Зоната.
Щедростта ще я намерим по горите,
а Вечността ще е останала след хората...

Дао-то се омотао

Аз съм човек и Вселената ме мрази.
А аз пък съм човек и гледам себе си да пазя.
И аз не съм й фен, но е една и я търпя,
и чета си хороскопа, но наобратно го вървя.

Каквото там ме карат, правя другото напук.
Пише тука лук да садя - значи днес ще газя лук.
Хора в гръб ги вее вятър на моралната разруха,
а аз към него свалям гащи, шот решил е, че ше духа.

Болестта

Оптимизмът е диарията
на болест тъй опасна
и настане ли аварията
диагнозата е ясна!

Няма никакво съмнение,
че си хиперболизирам, 
но в такова настроение
неизбежно се насирам.

Всичко смешно ми е вече
нагло щом се осмеля
да кажа "Дребно съм човече,
но величие целя"

А ти си толкова красива
без кретени като мене
и не трябва, и не бива
да ти бъде причинена

тази участ зла и тежка, 
в която страх, не страх
правя глупавата грешка
да тълкувам твоя смях

като повече от щастие
или пък благоприличие.
Но разбери ме - не участвам
в театрално безразличие.

Един път те видях
и се направих на ударен,
после бързо си заспах
и в съня си те заварих.

Само че дотам ми спира
измамната природа.
Рядко като мен намират се
от честната порода.

Но дори и да намериш
ще се давиш в откровения,
ще се начумериш
и ще сглобяваш лошо мнение.

Затова и ми повтаряш,
че съм доста черноглед.
Честни щом ти проговарят -
честността е най-напред.

Оптимизмът е последствието
от болест тъй ужасна,
но налегне ли те бедствието
сякаш всичко е прекрасно.

И насран, засмян си казваш,
че на всичко си готов.
В оптимизъм щом нагазваш -
болестта ти е любов.

Примитивните ние (Primus)

Вдъхновено от песента Natural Joe на Primus.
Приятно слушане!

Преди бягах от кошмарите си.
Сега се надбягвам с тях.
Ако, както един поет казва,
болката е разчупването
на нашето понятие,
то лудостта е разчупването
на нашата болка.
Когато бягаш от нещо страшно
през нощта
и сърцето ти ще изскочи от гърдите ти
животът ти е лесен.

Но какво правиш когато
това страшно нещо
бяга от теб,
защото сърцето
отдавна е изскочило?

Какво правиш когато
светът с опитите си
да те изключи те е накарал
сам да се изключиш?

А имам и по-опасен въпрос -
ами ако това е правилно?
Нима не е логично?

Ако няма его,
няма причини за твоите действия.
Ако няма причини,
няма неща, които ти пречат
да действаш!

Полудейте!
Действайте!

Морячка

Историята на това стихотворение е много сложна,

така че се задоволявайте само със стиховете:

Една морячка тръгнала със пачка.
Приготвила я пачката за врачка.
Таз ми ти врачка рекла "Ех, морячке!
Тебе те чакат дълги гладни стачки"

Обидила се и си рекла таз морячка:
"Че знае прави ми се тая дърта врачка!
Я да приготвя някоя стотачка,
та има още пет от тук на някви крачки."

И, молим ти се, хукнала морячката,
в ръчичките държейки си стотачката.
И попреминала току така през врачките
и всичките я изтъпанчили по стачките.

И таз морячка рекла "Дееба, тия врачки!
Те не знаят ли, че пълна съм със пачки?"
И не усетила в тия ми ти закачки,
че тия ми ти врачки пачките й мачкат.

Закрачила към колата таз морячка
и к'во да види? - Глоби под чистачки.
Полицаи пак се правили, че бачкат
и само гледат да намажат двайсетачка.

И хукнала по стачки таз морячка,
че стотачки няма вече за кльопачка.
Но в патриархията морячките ги мачкат.
Било й писано да бъде тя бавачка,
чистачка, готвачка, че даже и болногледачка...

или пък врачка!