Сън, II част

Цъкни тук за I част.



Помниш ли стиховете, с които ти описвах
сън, който имал съм преди?
В тях е поместено невидимо момиче
с ръка на моите гърди.
Лицето й го няма, но виждам красотата й
и с мен стои под хиляди слънца,
които постепенно си избухват и вещаят
красив и весел края на света.

Помниш ли, че казах ти, че всъщност красотата
състои се в тва, че тя стои до мен?
Там където други са затръшвали вратата
и загърбвали устатия кретен.
Там където хора са го псували и яли,
че е прекалено сух и заядлив.
Само в този сън всички са му завидяли,
че пред края на света е мълчалив.

Помниш ли приятелят ни, който ти разказах,
че танцува в ритъма на страшен съд?
Помниш ли и чел ли си, както е написано,
че живеят сякаш няма да се спрат?
Аз помня го това, но се събуждам веднага
и знам, че само сън ще е било.
Приятелят си тръгна и още си танцува,
но под чуждо и далечно нам крило.

Знаеш ли, намерих лицето на жената,
но тя се страхува, че е в плен
на обичта, с която искам вечно да си я притискам,
да му е леко на устатия кретен.
Казвах ти - опасявах се, че няма да я видя,
но видях я най-накрая! И какво?
Деля я със страха си, че и тя ще си отиде
и ще ме остави сам в широкото легло.

Помниш ли когато си говорихме в мазето,
че ще бъдем там след време със жени?
Прекрасни и желаещи, навити общо взето
с нас да преживяват своите дни.
Усмихвах се и казвах си, че няма да се случи,
ма ей го - то си стана и какво?
Дeля я със страха си, че не ще да се получи,
щото заслужава нещо по-добро.

E, ако има по-добро - аз не искам да разбирам,
това достатъчно е за моите рамене.
Знаем двамата със теб колко трудно е да събираш
разпиляната любов на колене.
И може би съм претенциозен, прекалено несериозен
и неблагодарен, но въпреки това
искам да ни е реален този сън тъй краткотраен
за щастие сред избухващи слънца.