Още

Аз още те обичам много,
но вися над други ребуси.
Може би защото ме промихте
да обичам себе си.

Неизбежно е и аз
да се замисля за финанси,
кафета, уискита, криминалета,
от Дойл, пък може и до Кланси.

Времето към мен препуска.
Щом ме стигне ще се спре,
а на мен не ми се пуска
миналото ми въобще.

Дъното предразполага ме
към кви ли не фасони
и невинната си реч
размених с пет жаргона.

Всеки първи ми е "бате",
всеки втори е "човек",
но се ръгаме в ребрата -
срещу доверие няма лек.

Та още те обичам  много,
но от мене ти пази се.
В мен човешката подлога
май набързо изпари се.

Да се обичам ме промихте,
да се ценя и уважавам,
но набързо се покрихте
и само аз ни съжалявам.

Закопахте се сами
за да не ви заравям аз
и да остане вечността
да изживея вместо вас.

И под земята си празнувате
напразно в празнота.
И се страхувате, че може
да затриете света.

И ме линчувате ако
след вас посмея да замитам,
щото който е с претенции
по-добре да се омита.

Аз още те обичам много
и други мразят ме, че го признавам,
но да си легна, да заспя не мога
без да се псувам и да съжалявам.

Да съжалявам от името на хората,
че живеем живота си нахалост;
че притъпяваме тъгата с преумората;
че угояваме с любов самата жалост.