Веднъж във къща Щедростта
била на гости с Алчността
и седнали на маса пълна
Алчността да я погълне.
Тя запретнала ръкави
и, без много да се бави,
седнала на масата
и напълнила уста.
Алчността по принцип зяе,
не обича да си трае,
но когато се угои
се научава да мълчи.
Щедростта това разбира
и със щедростта не спира,
и усмихва се доволна
на гостенката долна.
Но не щеш ли ти, Мъдреца
позвънял им на звънеца
и кат' човек на мисълта
стъписал се от гледката:
"Ах ти, тъпа Щедрост моя,
май че пак си просиш боя.
Колко пъти ти повтарям
на Алчността да не отваряш?
Що не взема в гнева си
да ви изгоня от дома си?
Само бреме сте ми още
от безброй безсънни нощи.
Че и без да бяхте вие,
Мъдростта ми пак се крие
и сеира наблюдава,
та НА МЕН акъл да дава.
Ама изобщо не ми пука,
махайте ми се от тука
и Мъдростта си я вземете,
вън интриги да плетете!
Къш и марш! О ревоар!
Аз не съм ви тъпанар!
Аз мъдрец съм - ще си пия
от домашната ракия
и нито глад, и нито жажда
душата ми ще да разяждат!
Бягайте от мен далече!
Вашто се не трае вече!"
И така им се развикал
в кучи гъз че ги натикал,
и изгонил Щедростта,
и Алчността... и Мъдростта...
Щедростта - развеселена,
Алчността пък - угоена,
заедно с Мъдрост мълчалива
си напуснали щастливи.
И Мъдрецът сам останал,
и ракийката си хванал,
и без много да се бави
на свиня си се направил.
И напил се като гъз,
и размахвал среден пръст
на трите спътника в живота,
дето вънка се кикотят.
И като почнал да залита
се поспрял да се запита
"Аз нима останах сам?"...
... и се явил в дома му Срам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар