Примирението на един нежелан мъж

Вдъхновено от един разговор с адаша за случка в палатка : D
Човек като чуе случка в палатка и си представя само романтика...

Жена самотна се усмихва на смирен самотен мъж

и той смирено и самотно я отпраща,

като изцепва няква страшна пълна глупост изведнъж,

с която моли й се пътя да си хваща.

Добронамерен, шеговит, не се държи така от злоба,

просто е скромен и отказва да желае.

Желанието е първа стъпка по пътя му към гроба

и често предпочита скромен да си трае.

Той не е грозен, не е глупав, не е гнусен, миризлив,

не е досаден или скучен, не е гад.

Напротив - леко симпатичен е и доста приказлив,

но е без афинитет към маскарад.

Не си представя да повърне някога банални фрази

като "Здрасти! Как си? Дай си телефона"

и въпреки че не успява нервите си да опази,

в усмивка винаги ще си криви фасона.

Тя дори да му се моли, той пак ще се бъзика,

ще простее и ще се прави на идиот,

защото знае, че животът в кучи гъз ще го натика

щом признае, че живее му се живот.

Кой е прав и кой е крив - няма никакво значение - 

две души се гледат жадно в тишината

и се въртят на бавен огън в пустото смирение,

и се вкисват с усмивка в самотата.