Капитанибализъм

Да си говориш сам не е шизофрения.
На тъмно да будуваш не е параноя.
Да нямаш кинти не е немотия.
Истината не е да си просиш боя.

Да имаш кариера не е преуспялост.
Живот по график и режим не е стабилен.
Да имаш месечна заплата не е зрялост.
Животът в разходи не е изобилен.

Шизофрения са приятелите в джоба.
Параноя е да ги заключиш в сметка.
Немотия е да ти претрупат гроба.
Истината е да си правиш равносметка,

че преуспялост е когато си градирал;
че стабилност е щом си оцелявал
и че зрялост е когато си разбирал,
че изобилие е щом от себе си си давал.

Обред

Всичко започва в мрачната вечер,
когато дошла ми е няква идея
и с нея
опитвам се да проумея
защо не потръгват идеите вече.
Навън всеки живее живота си,
всеки в имота си
пази теглото си,
но са усмихнати, честно, завиждам им
и съм се свил на кълбо във леглото си.
И нямам си мото, девиз или фраза,
с която навън и аз да изляза,
която да ме държи на нивото
на примерен гражданин от обществото.
Но връзвам си връзките,
хващам ключовете,
пълня джобовете
плюя нагоре и къпя се в пръските,
щото развръзките
от самотата ни спъват в гробовете.
Плюя и пръскам,
връзки завързвам,
развръзките лъскам
и бавно прибързвам
от заточение
към взаимоотношение
със съмнително мнение
и с куп наблюдения.
И чувствам се като удавник в забвение,
едва жива жертва на някво крушение
и пада главата ми
между краката ми
и в забавлението си избавление
търси, колкото и мимолетно,
макар и на трезва глава неотчетно,
тъй неприятно
и безвъзвратно,
неадекватно и беззаветно.
Проклето, превзето
и общо взето
далеч от момента
на нещо върховно,
на сто процента
общоприето,
но крайно безлично
и анти-духовно.
Далеч от прилично,
далеч от практично
непоетично,
баш прозаично,
себично, критично,
драстично апатично,
а бе направо трагикомично.
И хора безгрижно хващат ръцете си
и проклет си не си ли проклет и ти.
И епитетите и анекдотите
на тази отрова са антидота ти.
"Кво па ти?"
някой се хили противно
и агресивно залива те,
срива те,
заравя те, оставя те,
забравят те и забавляват се
масово и регресивно.
Прогрес го наричат,
в протести го кичат,
и сред тия оргии само теб не "обичат",
сам те обричат и хвърлят остатъка -
т'ва е отпечатъка, който ти тича.
И сещаш се пак за мрачната вечер,
и всичко човечно отива си вече,
освен ако не си им печен, човече,
но не си печен, а просто обречен.
И пак не потръгват идеите, не и те,
всичко върви и всички се смеете,
живеете, куфеете, трещеете, простеете.
Да си аз има хас само в музеите.
И ето я там - светлината в тунела!
Как оцеляла е, де е поела?
Към мен ли, назад?
Към някъв обрат?
Огрява душевния разврат
и аз изкрещявам "Би ли ме взела?"
Вечерта се превръща във ден
и всеки кретен поглежда към мен,
а аз съм в плен и сълзичка изкарвам
сломен, изморен и с фасон изкривен.
И светлината поема нататък,
и в момент абсентен и кратък
отваря устата
и изрича словата
"И ти си остатък.
И ти си остатък".
Животът е кратък, но дните - безкрайни.
Вселената пази си всичките тайни,
а аз съм остатък от дрязги незнайни,
спомени бегли и белези трайни.
И всичко завършва в мрачната вечер,
когато припомням си стара идея
и смея
само да видя чрез нея,
че щом е човечен, човек е обречен.

ПАРИ!

Пари! Пари! Пари! Пари!
Всичко живо ври и кипи.
Парите са тренда, новото черно.
Парите са вечно актуални, модерни.

Пари бе, пари бе, дъжд от пари!
Вода да ти падне, в пустиня да си
и пак ще умреш, ще си пукнеш жаден,
шот' без пари си все ненаяден.

"Искам пари! Искам пари!
Парите ни правят все по-добри.
Умирам, убивам за море от бакноти,
непрактични коли, пропиляни имоти.

Искам курви с безгранична злоба
да виждат издутината ми в джоба
и приятел в сметка да се познава!
Хора, без кинти въобще не ми става!"

Мрънкате, дърпате ме за ръкава,
съдите ме по това колко давам.
Банкерско мастило тече ми по вените,
бият си още венозно кретените.

Портфейлът ми пълен е с кръв и лайна,
а в джоба ми язвата не е една.
Атрофира ми мозъка и много вони.
Вони ли? На к'во? На пари, на пари!

В очите ми облика на Иван Рилски,
хили се, вика "Живей финикийски".
Паисий и Милев тъжно ме гледат,
Берон, Стамболов се срамуват от мене.

Пенчо ме зяпа от самотния си гроб, 
а Алеко ме пита от нечий джоб
зная ли аз идеалите си?
Наливай, наливай, наливай пари!

Крастата

Красотата не е относителна,
не подлежи и на оценка.
Никога не е сравнителна
и не зависи от преценки.

Красотата не е по поръчка
и не се побира в сметка.
Красотата е във всяка бръчка,
красотата не е гледка.

Красотата не е в огледалото,
красотата е в очите.
Красотата няма я и в тялото,
красотата е между ушите.

Красотата не е тъмно черна,
красотата не е сива.
Красотата не е бяла, прекомерна,
красотата просто е красива.

Авангле (нещо префърцунено и недопечено)

Светът такъв какъвто беше
още е, на мен ми писна.
Има кой да те почеше,
няма кой да те притисне.

Всеки днеска хвърля проза,
като стихове реди я.
Тва за мен е диагноза,
моля не на мене тия.

Диагнозата е ясна,
нека влезне аванглето.
Твърде лошо и опасно
е за простите клишето.

И понеже няма смисъл
някой днес да създаде,
ако бъдеш ясна мисъл -
превърни се във клише.

Имам силното желание
в този прост капитализъм
да се нося като здание
на крайния труизъм.

Отвратително желая
да узная как така
ако ме хванеш да мечтая
виждаш пълна нищета.

Светът такъв какъвто бил е
още е и ми се гади,
че не може в изобилие
някой плод да ми извади.

В творческата днешна криза
всеки носи своя кръст,
а в усмирителната риза
аз опъвам среден пръст.

Светът такъв какъвто е
още има да го бъде,
от кръчме до кръчме
докато не го изпъдим.

Но при нас ще си остане,
ще ни причинява язва.
Да не земе да въстане!
Кой сред нас ще го опазва?

В тези догми половинчати
друго е за мене догма.
Мен бележи ме стигмата,
но не можеш да ми смогнеш.

Светът такъв какъвто може
да е, няма да е въобще!
Прегорялото под ножа!
Всичко живо - авангле!

Творци и паразити

Отиваш на няква изложба
и си опознаваш вкуса,
разбираш за нечии заложби,
а някой си бърка в носа.

Откриваш таланта под навеса,
потънал в лошото време.
Творците и неска творили са,
а някой на топличко дреме.

Подгизнал в галерия влизаш,
долу тече наводнение,
захвърляш си мократа риза,
а някои спят в неведение.

Мечтите хващаш в ръцете си,
мечтаеш пред малкото хора,
утрепан им хвърляш сърцето си,
а някой прехвърля умора.

Оглеждаш се сутрин и виждаш се
в очите на спомени нощни.
Пресмяташ се и ненавиждаш се,
а някои обичат се снощни.

Е, идва и другата вечер,
весела, топла и свежа.
Водата почти ни изтече,
но някои водно премрежват.

На сцената смело се качваш,
слизаш усмихнат, горящ.
Прибираш се, някой те качва,
а някой друг е в несвяст.

След разговор хубав на пътя
"Дай жега" звучи на открито.
Контраст осъзнаваш в света ти
между творци и паразити.