Пътят към сърцето

В дуела всяка сабя стреми се към сърцето,
но опреш ли в гръден кош, ти се огъва острието,
та за да стигнеш до победата минаваш през корема
и оттука се заражда поетична теорема.

Пътят към сърцата ни минава през стомаха.
Звучи като бъзик, но си е истинска заплаха.
Щом видя си шкембето след поредна чаша бира
осъзнавам, че съм жертва на любовно харакири.

Често ме е дразнил тоя странен ритуал
по пейките да се наливам весел и полузаспал,
но с добра компания развивам толеранс
и се клатушкам до дома, потънал в светски резонанс.

Отключвам си вратата с учудваща ме точност
и съм ухилен в нереална пиянска непорочност.
И продължавам да се хиля в нарастващ реализъм
и наляга ме отново житейския приапизъм.

И усещам, че по шевовете почват да се пукат
зараснали уж белези от любовното сепуку.
Повтарят ми, че утрото е по-мъдро от вечерта.
Тогава що съм сутрин мъртъв, а пулсирам през нощта?

Защо когато казвам нещо, за което се мълчи
се чувствам истински събуден, а на други им се спи?
Защо когато примирявам се и лягам в немота
сънувам как съм вечно буден и не мога да заспя?

Защо когато ръкомахам и говоря за творци
се развиквам все на глухи и соча гледки на слепци?
Защо когато се потя осъждат ме на съжаление,
а когато си платя идват при мен на угощение?

Не знам, не искам и да знам, мога тъжен да се смея,
на слепци да се показвам и на глухи да си блея.
Мога също да доям вашта тежка красота,
ама по пътят към сърцето ми ще газите в лайна.