Въобще изобщо

Изумява ме в последно време
неспособността човешка
въобще изобщо да им дреме
за всяка тяхна тъпа грешка

и със сигурност и чиста злоба,
без задръжки и без никъв срам,
човек зловещо да ти плюе гроба
и да копае своя собствен сам.

Изумяват ме и тези дни,
в които всичко дето ти е нужно,
идеално може да се нареди,
но срива се безжизнено и тъжно.

Стъписват ме надежда и любов,
и вярата в тях ме изтощава.
В този живот суров не съм готов
да любя, вярвам и да се надявам.

Постоянно гарда понижавам
и вместо някой да даде ръка,
поредна тупаница получавам
и пак целувам грубата земя.

И се изправям пак от тъп инат,
и пак да ме осакатят им давам,
и смешно е, че чувствам се богат
щом пак чрез вас си се осакатявам.

Така сакат, и беден, и изтощен,
подгизнал влача се в дъждовни дни,
и чакам следващия слънчев ден,
и продължава дъжд да ме вали.

И хора казват под дъжда да пея,
и повръщат върху мен клише,
чадър отварят и на мен се смеят,
и не поглеждат себе си въобще.

И киснат мокри, кални, и изстиват,
и си повтарят, че им е добре,
а щом пристигне слънцето се скриват,
та тиквите им да не изпече.

Изумява ме в последно време
този мерак човешки да си сам
и ме боли ужасно щом ми дреме,
но ме убива щом му се предам.