Прекрасен Нов Свят

Пълним празни шишета с клишета 
от петте кьошета до университета
и си правим четки по банкови сметки,
че все не работят банките в петък.
Ей, пияндета, български бедни,
не се хабете по скъпото бренди.
Чист алкохол е бракувана стока,
пийте си я - не в бар, a до блока.
Не правете дупки в държавния бюджет.
Африканците жадни са. Пийте без лед.
Икономистът работи глист без почивка, 
изяжте го, да не отива зян в мивката.
На театър да ходите само посмейте.
Аз ще пия, вие пък си тлейте.
Ендекато не знае за култура.
Пуснете си музика, врътнете чучура
и не го пипайте, той сам ще си спре
всичко човешко в нас щом си умре.
Да сме полезния вид алхимици,
пък те да ни викат алкохолици.
Да удавим в "духа" философия, право,
стратегия, дипломация, дясно и ляво,
да остане накрая сам монопола,
единствен, съществен - на алкохола. 
Да установим последната диктатура
на всичката гнила житна култура.
Да си устроим прекрасен нов свят,
в който всеки човек не е гад, а е брат. 

Илюзията, че изобщо си живял

Кръвното налягане предразполага ме
с живота ми да се налагаме преди да лягаме
и ми кипи, че все ми се налага
изобщо през живота да си лягам.
Възприемам се за мърша на хиените
и лешояди с мен не си тормозят човките.
Лежейки, плюя по мишените
преди да ме облеят плюнките.
Жизненият цикъл чревен е
и болезнено и мъчно ежедневен е.
Гади се, но не се повръща
и сере се преди пак да се преглъща.
На оазиси недейте да се правите
в пустинята си облачна, катранена.
С претенциите си мраморни не ми се нравите
паветата ви щом дори преправени са.
Животът е пустиня на невежеството
и сухо, и безплодно е човечеството.
Блаженството единствено е в сока
на кактус, който си е минал срока.
Боде те, киселее, халюцинираш,
докато се усетиш си заспал
и в устите на хиените умираш
с илюзията, че изобщо си живял. 

Носете деца, не носете зарази

Втората в другия край на страната,
първата в другия край на земята.
Но втората от другия край на банкомата
на задна седалка на 305
ме видя и си гледаше тъпо в краката,
а първата не знам дали още е жива.
Жалко! Тъпо! Беше красиво.
То беше красиво, но стана си грозно.
Най-мъдрият съвет в живота ми беше
да не се взимам сериозно.
Третата, вече изгубих им бройката,
имаше една дето ни предлагаше тройката
с най-добрия ми приятел,
аз се смях, а той рева,
ама третата беше такава една,
че всички добре я бяха познали
и аз като ангел-хранител едва ли не
подавах ръка, гледах я мило
и накрая я избягвах,
не търпях да я гледам с черно червило.
Четвърта ли, пета ли, знам ли ги вече,
всичко от нея по мене изтече,
но не течеше кръвта в моите вени.
В детската някъде взе, че ме хвана,
ма не стана тя каквато не стана.
Каза, че не знам да си поискам,
аз не исках да стискам, исках да помисля,
исках последен момент лекота
на предния капак на няква кола
и последния момент се превърна в моменти,
в които със закъснение бях на двеста процента,
но и тя ме остави с празни ръце.
Дори не бе красива, просто аз съм момче.
И тогава когато тя ми предложи,
се почувствах сякаш ми се наложи,
а се готвих да се разхождам в дерето,
да седна под сянка, да видя реката,
дробове да напълня, да изпразня главата.
ГЛАВАТА! Главата да изпразня. Да няма нищо в нея.
Не съм знаел да искам ли? Не, не ща да живея.
Не ща да живея, не и насила.
Опрете ми пушка, сложете бесило,
аз просто не искам да копая два гроба
с черни дупки в обувките, в джоба,
в душите ви, в главите ви
и в покъртителните зрителни измами,
дето твърдите, че са мечтите ви.
Десета ли, двайста ли, пред която съм сричал,
и фъфлил, и циврил, и съм бил казал, че я обичам.
Тя пък се изхили, махна с ръка
и хукна да променя света.
Мина се време, ма време - години,
след които се върна и пак ме подмина
и аз пак като пълен простак се изцепих,
че аз съм момче и обичам, простете!
Простете!
Загубих се, в спомени като препускам
и взех да забравям, взех да изпускам.
През тия години, когато нея я нямаше
с още двайсе поне съдбата не даваше,
така че викайте ми някак,
ма не и "Съдба", не и "Съдбата"
щото аз давам ли, давам ли,
да се еба в номерата.
Толкова давам, че баща ми веднъж
ми звъни по телефона и като истински мъж,
като такъв, дето цял живот давал,
после аз се родих и на мен се надявал,
звъни да ми каже, че съм безкрайно тъп.
Давал съм бил, само давам им гръб.
Да ходят, да тъпчат, да газят, да мачкат,
да скачат, да бият, да дращят, да плачат,
ама аз да стискам зъби докато не пусна гъби
и да крещя, че обичам, докато вече не мога да дишам.
Да си бия главата в стената
и да си мисля за жената на мъжа на жената
на бащата на дъщерята на някакви главоболи,
в които се вкарах с кръв, рев и жълти срамни сополи.
И така и не успя да засърби, да замирише.
А аз само кипя и пиша, и пиша, и пиша,
и ходя при некви гадни "мъже" с гнусен житейски мотив
да ми викат на мен да съм бил по-учтив.
Учтив ли бе, ше те удуша с брадата,
ше ви скачам на ребрата и ше ви убия с лопати
всичките вас, дето уж сте мъже, а сте слепи и сакати,
безплодни, бездарни, безмозъчни, безлични
и после на мен ше ми зяете да съм бил по-приличен.
Да бях сто Джон Уилмъта, от сифилис сто пъти да пукна
докато една свястна на тоя свят се пръкне
и по-добре като него да плюя, да мразя и кръв да пикая,
вместо да седна, да легна, да пукна пак и пак да мечтая.
И да не мога да спя, щото сънувам падащи самолети,
актове проклети, и сълзи, и минети и "опа, извинети",
и силуети, казващи, че от изневярата белязан съм,
а аз от ръцете по бедрата, зърната и главите им смазан съм.
И треперя, не си намирам място, мисля къде да повръщам
и къде да замина, далеч от живота и да не се връщам,
защото ме гони една мъчителна душевна проказа,
с която се боря и от която се мъча да изляза,
защото тоя живот ме изпълни само с омраза
и един мъж на тоя свят или е живял, или се е изказал.
Но в края на краищата има само един факт.
Животът е един и е изпълнен с мерак.
И отвсякъде дебнат хищници скапани,
а аз съм плячка разбита, сдъвкана, стъпкана, окапала
и ако бях риба, щях да обърна корем.
Ако бях в арабска приказка, щях да бъда харем.
Да бях в Библията щях да бъда пироните
и да ме бият, да ме бият, да ме бият
и всички за друг сълзи да роните,
докато вие сте грешни.
Аз съм железен, а вие - нечовечни.
Аз съм Луната. Аз не светя, аз отразявам.
Нищо друго не правя, а и не съжалявам.
Ако бях Слънце щях да заляза,
но съм човек и нося любов, която е всъщност омраза.
Моля ви, не ми се сърдете, че откровено ви мразя.
Моля ви, носете деца, не носете зарази.

Но идва въпросът...

Сто костюмаря търчат из редакцията
и стискат палци да изкарат пари
ако успеят да добутат сензацията
в смърт на човек, непознат им дори. 

Сто неграмотника чупят ръце
и глави да измислят хвалбите за тоя,
когото да знаят нямат сърце,
пък камо ли да го оставят в покоя. 

Сто проклетника работят в печата,
дебнещи досущ като лешояди,
трагедията превръщат в заплата
и ояждат се за сметка на гладните.

Но идва въпросът - защо е така?
Защо изведнъж в очите им важен е?
За уважение е достоен в смъртта,
а ако е жив - все едно прокажен е.

И отново някой ценител ще скочи
да мрънка, че все добрите напускат. 
Ще тръгнат дрехи, дискове, плочи,
във всеки ефир само него ще пускат. 

И цикли се цикълът на живота,
който добутваме и ние до смъртта,
за да може над гроба ни някой с охота
да ни припише гениалността.

Според Бари геният е дете оцеляло,
според Монк е просто да приличаш на себе си
и огряно от него, щяло, нещяло,
човечеството го нагажда в потребности.

И нито децата тук оцеляват,
нито пък на себе си приличат.
За много гениалното вечно остава,
но някак си само в ковчег ги привлича.

Синтестеклектика

Може би причината
текста да не помня
е в обема съчинен
от истини огромни.

Така безрезултатно
е моето упражнение
да побирам в постулати
неприятното си мнение.

"Синтестеклектика" предлагам
като термин въображаем
и двусмислено прилагам
дефиниция разбираема.

Синтестеклектиката е
синтетична и принудена.
И естетична, и не е,
и от еклектика подбудена.

Символизмът е насилен
и с послание многослойно,
авторът пък е безсилен
пред сричащите многобройни.

Тук-таме ще цъфне ритъм,
тук-таме се вижда рима,
но езикът е наритан
и заметен под килима. 

И остава само болката,
оплюта от съсловието
единствено и само колкото
да замества пустословието.

А пустословието е фраш,
простотия - в изобилие.
Така сглобяваме мираж
на авторовото безсилие.

Всъщност знаем, че той може,
но далеч не му се иска.
Действието му е възможно,
но зад думите го стиска.

Левски пукнал е от "дело",
а от "бездействие" пък Ботев.
Някои пукват с пот на чело,
други - гладни, безработни.

Всичко рано или късно
стига своето заключение
и всички, чисти или мръсни,
се редят на заколение.

Може би причината
текста да не помня
е в тежестта на гилотината
над главите ни многовековни.

Първо казват, че сме нищо,
после казват, че сме грозни,
след това били сме всичко,
а накрая - несериозни.

Някои считат се за равни,
други пък - за индивиди,
но реално погледнато,
практически,
умираме безправни,
печални и напрегнати,
обездвижени физически
или душевни инвалиди.