Септември

Лятото пак си отиде,
не го и виня.
Отново нощта е по-дълга,
аз свикнах така.

Цветовете са сиви,
топлината я няма,
ветровете са гадни,
светлината - измама.
За всички е криво,
две мнения няма -
пак ще сме гладни,
Слънцето е измама.

Всеки ден щом го видя
навеждам глава.
Отново студът по-студен е,
аз живея така.

Тениски, гащи,
боси крака,
спорт и път -
всеки може така.
С нокти щом дращим
по някоя стена,
в хладния кът -
то е наш'та съдба.

Човекът е тегава гнида,
знам го това.
Доказал е -
не заслужава той светлина.

Уж да се поучи
от малкото време,
в което безгрижен
броял е звездите.
А той си навлича
още проблеми,
и нагло пикае
и плюе на мечтите.

Богатството пак си отиде,
не го и виня.
Немотията пак е по-дълга,
аз свикнах така.

На Живота гърба му се види,
аз свикнах така.
Смъртта пък работи без спирка.
Как да я виня?