Половин живот (Half-Life)

Няма нищо в скорошното детство,

което още да намирам за красиво.
превърнало се е отдавна в бедствие
и спомените в тиквата ми се изтриват.

Десетилетие е за всички други хора,
но за мене си е баш половин живот,
а беше целия преди да проговоря,
преди да знам, че съм треперещ идиот.

И не зная от какво треперя вече.
Самият страх от мене хукна да се крие.
Дори тъгата ме подмина и изтече,
и от "ние" се превърнахме във "Вие". 

А ние бяхме много, бяхме силни,
бяхме доволни и не подозирахме.
Не бяхме умни и сме сега стерилни,
но сме и трезви, дори да предозирахме.

Предозирахме с живота, покрай другото.
Все пак той е най-сериозната отрова.
Не те убива, не е негова заслугата,
ами те принуждава сам да се заровиш.

И бягахме като изгнаници от себе си
и отричахме най-истинското в нас.
И като кажа вече "Ти", това не си ли ти?
И в огледалото защо не виждам "Аз"?

Всичко обърна се и стана твърде сложно.
Доброто - лошо е. Киселото - сладко.
Това, което беше истина е невъзможно.
Това, което беше вечно пък е кратко.

Един приятел още учи се да пие
и в очите ми той още е дете,
а той се чуди дали да се напие
или да пие, колкото да не умре.