Изкуството да си говориш сам

Аз имам тайни, които ако кажа
ще си отрежеш ушите с трион,
но щом с усмивка пробвам да замажа,
диалогът ни добива мрачен тон.

Аз имам истини, които щом ги чуеш
ще убеждаваш, че искаш да ги видиш,
но видиш ли ги от страх ще се издуеш,
ще си избодеш очите и ще си отидеш.

Аз зная думи, които ще те карат
да се задавиш с езика си от шок.
С мисъл мога в кома да те вкарам,
да те изпържа както не е пържил ток.

Тези неща не съм създавал, а поемал
и си личи, че ги нося на гърба си.
Но падна ли почти веднага се съвземам
и още сгърчен ти подхвърлям любовта си.

Аз имам тайни, които щом извикам
Вселената по шевовете ще се пука,
ще се превие, в гащите ще се напика,
ще си признае, че съм прав и ще изкука.

Но щом те видя се превръщам в дете
и вадя малкото си щастие от джоба,
за да си купя време с тебе насаме,
да се измием от натрупаната злоба.

Аз имам мисли и ако ги разбереш
ще се сгърчиш от дилеми немислими,
но ако, като мен, отказваш да се спреш
ще изпълзим далеч от тях непобедими.

Уви, това, което имам си е мое.
Безвредно е единствено на моя гръб.
Това добро предложа ли го - вече зло е
и щастието ми се превръща в чужда скръб.

Това, което правя е безотговорно!
Макар да не изричам никога лъжи,
щом се почувствам самотен е безспорно,
че добротата само ни тежи.

Но щом те видя се превръщам в дете
и вадя щастие сред тая светска злоба,
и е нищожно, но в твоите ръце
ще ми захранва усмивката до гроба.