Изкуството да си говориш сам

Аз имам тайни, които ако кажа
ще си отрежеш ушите с трион,
но щом с усмивка пробвам да замажа,
диалогът ни добива мрачен тон.

Аз имам истини, които щом ги чуеш
ще убеждаваш, че искаш да ги видиш,
но видиш ли ги от страх ще се издуеш,
ще си избодеш очите и ще си отидеш.

Аз зная думи, които ще те карат
да се задавиш с езика си от шок.
С мисъл мога в кома да те вкарам,
да те изпържа както не е пържил ток.

Тези неща не съм създавал, а поемал
и си личи, че ги нося на гърба си.
Но падна ли почти веднага се съвземам
и още сгърчен ти подхвърлям любовта си.

Аз имам тайни, които щом извикам
Вселената по шевовете ще се пука,
ще се превие, в гащите ще се напика,
ще си признае, че съм прав и ще изкука.

Но щом те видя се превръщам в дете
и вадя малкото си щастие от джоба,
за да си купя време с тебе насаме,
да се измием от натрупаната злоба.

Аз имам мисли и ако ги разбереш
ще се сгърчиш от дилеми немислими,
но ако, като мен, отказваш да се спреш
ще изпълзим далеч от тях непобедими.

Уви, това, което имам си е мое.
Безвредно е единствено на моя гръб.
Това добро предложа ли го - вече зло е
и щастието ми се превръща в чужда скръб.

Това, което правя е безотговорно!
Макар да не изричам никога лъжи,
щом се почувствам самотен е безспорно,
че добротата само ни тежи.

Но щом те видя се превръщам в дете
и вадя щастие сред тая светска злоба,
и е нищожно, но в твоите ръце
ще ми захранва усмивката до гроба.

Искам, ама трябва

Искам за ръцете да те хвана,
да те разтърся и да ти кажа да живееш.
Срещу депресията ти да въстана
и да те накарам да се смееш.

Искам да притисна твоите рани,
да ги зашия с нишка от платното
на кораба човешки в океана,
блъскан от вълните на живота.

Без платно корабът ще се обърне
и в студената вода с теб ще решим
ще позволим ли дъното да ни прегърне
или океана на ръце ще прекосим.

Животът лесен е в удобната каюта,
докато някой друг командва екипажа,
но не остана вече кой да ни добута
и изходът ни е да плуваме до плажа.

Няма кой да изкрещи "Човек зад борда"
и да ни издърпа с някое въже,
и после в гърдите да се тупа гордо,
че преборил се е с бурното море.

Остават само акулите и вълните
и накъде да плуваме въобще не знам,
но пък сме двама и макар да сме разбити
не ми се мисли ако трябва да съм сам.

Любовта

Любовта за мен е да намериш
в купа сено игла,
да се убодеш, да се начумериш,
да я изпуснеш в същата купа.

И после пак да се заровиш,
смислено е все едно
нервите си пак да тровиш
в тъпата купа сено.

Лека

Тази полунощ престъпих,
но поне не съм се къпал
и даже да си лягам късно,
аз поне си лягам мръсен!
Може да се будя лошо,
но поне се будя рошав!
Може малко да съм ял,
но поне съм недоспал!

И болят ме пак краката,
и далеч съм от заплата,
но не е проблем за мен
щом работя всеки ден.
А и не лягам сам в леглото -
имам лимфа на бедрото,
тя подула се и знае
как към сън да ме омае.

На живота си съм цар
и на дните господар!
Не ме бутат от леглото
щом празен е имота!
Тъй че хайде - лека нощ!
Тоз живот не е толкоз лош!
Нищо, че не спя със нимфи,
а с подутите си лимфи.

Ако трябва

Отказвам се от правото да страдам
и от свободата да се мъча.
Отказвам уловката на ада
да гледаш на живота все от тъча.

Който иска това, което имам,
но се страхува от последствия,
да не се замисля, а да взима
и да хуква към каквито иска бедствия.

Аз няма да ви обвинявам,
че сте егоисти в любовта си.
Моят егоизъм е да давам
и дълг да хвърлям ненужните украси.

Не го правя да се правя на велик
и не чакам някаква награда.
Наградата най-често е ритник
и не доставя особена наслада.

Правя го, защото е редно
поне процент от населяващи Земята
да живее като за последно,
а не в очакване на следваща заплата.

И ако трябва да умирам - ще умирам.
Ако трябва да се бия - ще се бия,
но ще покажа, че животът се избира
и пред вас без страх ще го изпия.

Простотията

"Простотията не ходи по гората, а по хората"
 Народна мъдрост
 (Свещена глупост,
както казва чичо Ицо)

Един ден Простотията се разходила из гората,
че омръзнало й да ходи по хора, горката.
Заподскачала весело от дърво на дърво
и какво им говорила? Простотии, как какво?

Отишла при едно и взела да се обяснява,
че човек напоследък трудно на нея се дава.
С телевизия се почнало, после пък с интернет
и над Простотията надвиснал суровият отчет.

"Ревизии ми правят" говорила тя на дървото,
което безмълвно стояло да слуша, горкото.
"Да нямах корени" казвало си на ум,
слушайки на Простотията поредния локум.

Но изведнъж на дървото направила му впечатление
рязка промяна в познатото му обкръжение.
Простотията плямпала с надежда да не се усети,
но дървото разбрало и почнало с епитети:

"Простотио! Да духне вятър, от бой да те спукам!
Отново човешката сган довела си тука!
Да ни подсича, докато ти баламосваш,
че се подмладява гората щом мъртви ни проснат...

За тебе аз моята почва ще си изрина
и с клони така ще те шибна, че ще заминеш
на другия край на Земята, да търсиш дървета,
на Южния полюс, някъде по ледовете!

Хора?!? ПРОСТАЦИ! Говорят, че не идваш в гората,
но гора не остана, изринахте ни земята!!!
Взимай си хората и веднага да се махаш,
да не усетите на гората пердаха!"

Простотията млъкна замалко, но се зарадва
като видя как човек се засилва със брадва...

и ПРАС!

Дървото последните думи изрече:

"На простотията и чистият въздух й пречи..."