Хомо поема

Като малки си правихме хомо-шеги

с моите приятели леко лабилни.

И идваха в розово момци едни,

сочеха с пръст и се смееха силно.

Така стояха в тесните дънки,

замеряха ни със злоба, горките!

Отгде тая злоба? От мозък без гънки?

От натиск болезнен ли, там, при мъдите?

Знам ли? Прощавайте, просто си питам.

Аз по принцип не съм много умен

и когато видя юнак любопитен

да ми се бута в неловкия хумор

така предполагам - свободното време

само го мъчи и ражда агресия,

докато там, под голото теме

с хъс прогресира тежка регресия.

Мода не знам, телевизия не гледам,

това ли диктува как се държим?

Може би трябва да се прегледам,

че явно ми куца дневният режим.

Как да опиша най-просто проблема,

с който се сблъсквам така неизбежно?

Как да опиша тази дилема,

в която ме хвърляте толкоз небрежно?

Гей ли съм аз щом се правя на гей,

макар и съзнателно, макар и с присмешка?

Понякога чувствам се като плебей

в този раздор тъй крайно човешки.

Нима съм в грешка и моята смешка

за дрешките златни хич не важи?

И за да съм мъж, на моята плешка

да трябва татус банален да седи?

Какви са тез изкривени представи

за мъж и жена и защо съм сред тях?

За да си мъж явно трябват прояви

на смешен снобизъм, разврат и пердах.

Е, благодаря ви, но "сбогом" ви казвам,

щом трябва да слушам и то не веднъж,

че за да съм мъж длъжен съм да прегазвам,

а не да засявам след себе си ръж.

Непокорен

Малка предистория:
Веднъж, когато се качвах с баща ми на Черни връх се избъзиках:
"Скучно е да тръгнеш да катериш един връх и да го качиш. Много по-яка история ще е да спреш на метри преди него."
Баща ми тогава се изсмя и каза:
"Ти си стой тогава тука, аз ще го кача".

Като го казах това на един мой приятел, той ми разказа как чел някаква история за някакъв връх, който поради някакви причини не бил покоряван никога и как един испанец тръгнал да го катери и се отказал точно накрая. Какво си е мислил не знам, но това е моята теория:

 
Група катери по билото бавно
преди върха да качи.
Буря вещае падение безславно,
напразни амбиции, мечти.

Силно решени обаче пристъпват
и чакат да стигнат върха,
на който човешки крак не е стъпвал,
та бавно се влачат сега.

Върхът е пазен толкова време,
божествен за много е той.
За девствеността му на тях не им дреме,
катерят връз мъки безброй.

Накрая усилията са резултатни,
появява се лъч светлина,
който огрява връх невероятен
и стопля всяка душа.

След дни алпинистите, гладни и болни,
се чувстват като във рай.
Водачът, разплакан, обаче ги гони:
"Няма да стигнем докрай!"

"Ти полудя!" един му се скара.
"Поболя се!" озъби се друг.
"Какво се отказваш? Ти ни докара
със зъби и нокти дотук!"

Водачът потегли надолу и каза:
"Връщайте се с мен!
Цяла планетa с вас сме обходили.
Това ми стига на мен!"

Плюха изнервени, после се спряха,
а някой погледна нагоре:
"Какъв ли е рай на място, което
не е осквернено от хора?"

Честит Празник на Музиката и Поезията

Бил съм поредният млад текстописец,

пленен от изкуството в моя живот.

Бил съм поредният превзет гъзолизец

на всички творци от този народ.

Не съм бил работил, само съм драскал

и чакал парите да ме навалят.

Отправили хора към мен тези ласки

и плямпат открито за "Псевдо-Сократ".

И все пак си драскам - нима са трагични

личните ми откровения тук?

Нима са безлични тез хаотични

напъни дето ги бълвам напук.

Едни даровит викат, други - устат,

а трети - примат без проблеми и с време

да драска скучен словесен откат

на скучни отминали хорски дилеми.

Бил съм каквото заплюят ме всички,

така примирявам се с всеки нов ден.

Издържам в последствие, намествайки срички

и по-леко става с всеки рефрен.

Повтарям, цитирам се, други цитирам,

на място ли, не е ли - кво от това?

Ден подир ден така процедирам

дорде рикоширам от сродна душа.