Септември

Лятото пак си отиде,
не го и виня.
Отново нощта е по-дълга,
аз свикнах така.

Цветовете са сиви,
топлината я няма,
ветровете са гадни,
светлината - измама.
За всички е криво,
две мнения няма -
пак ще сме гладни,
Слънцето е измама.

Всеки ден щом го видя
навеждам глава.
Отново студът по-студен е,
аз живея така.

Тениски, гащи,
боси крака,
спорт и път -
всеки може така.
С нокти щом дращим
по някоя стена,
в хладния кът -
то е наш'та съдба.

Човекът е тегава гнида,
знам го това.
Доказал е -
не заслужава той светлина.

Уж да се поучи
от малкото време,
в което безгрижен
броял е звездите.
А той си навлича
още проблеми,
и нагло пикае
и плюе на мечтите.

Богатството пак си отиде,
не го и виня.
Немотията пак е по-дълга,
аз свикнах така.

На Живота гърба му се види,
аз свикнах така.
Смъртта пък работи без спирка.
Как да я виня?

Пазар на ценности

 - Всичко е до мене! - каза Времето,
а Късмета просто избухна в смях.
Междувременно Парите галят темето
на беден и нещастен сиромах.

 - А аз? - Семейството попита ги.
 - А ние? - Приятелите също.
И пред близки, роднини и родители
Любовта си трае и се мръщи.

Образованието глава надига смело
и Бизнесът отсича я веднага.
Изкуството пък своята е свело
и за Културата остава да избяга.

Банката нещо там пресмята,
Политиката се чуди как да вземе,
Науката се гърчи и премята,
а Медиите при Лъжата дремат.

Човекът се чуди и се пита:
 - Къде е Истината тук и колко струва?
А тя по кръчмите и масите залита,
и на твърде интересна се преструва.

Алкохолът е нейният посланик,
стойността й - в чинията с Мезето.
Вечерта ще си легне в нечий тайник
и в изгнание ще гние общо взето.

Дотогава Животът ще се мъчи.
Смъртта пък ще се хили отдалече.
Честността гърди ще бие и ще пъчи,
а Низостта - преяла и заспала вече. 

Всички тези ценности човешки
се ценят с една единствена цена - 
цената на безброй нелепи грешки
в сделки между Суета и Нищета. 

Половин живот (Half-Life)

Няма нищо в скорошното детство,

което още да намирам за красиво.
превърнало се е отдавна в бедствие
и спомените в тиквата ми се изтриват.

Десетилетие е за всички други хора,
но за мене си е баш половин живот,
а беше целия преди да проговоря,
преди да знам, че съм треперещ идиот.

И не зная от какво треперя вече.
Самият страх от мене хукна да се крие.
Дори тъгата ме подмина и изтече,
и от "ние" се превърнахме във "Вие". 

А ние бяхме много, бяхме силни,
бяхме доволни и не подозирахме.
Не бяхме умни и сме сега стерилни,
но сме и трезви, дори да предозирахме.

Предозирахме с живота, покрай другото.
Все пак той е най-сериозната отрова.
Не те убива, не е негова заслугата,
ами те принуждава сам да се заровиш.

И бягахме като изгнаници от себе си
и отричахме най-истинското в нас.
И като кажа вече "Ти", това не си ли ти?
И в огледалото защо не виждам "Аз"?

Всичко обърна се и стана твърде сложно.
Доброто - лошо е. Киселото - сладко.
Това, което беше истина е невъзможно.
Това, което беше вечно пък е кратко.

Един приятел още учи се да пие
и в очите ми той още е дете,
а той се чуди дали да се напие
или да пие, колкото да не умре.