Търсех тогава нещо, което
го има сега, ама мене ме няма.
Гонех го, то ме настигна и бягам.
Иронията става все по-голяма.
От избор на избор залитам, препъвам се,
някой засилва ме към непростимото
и обходимото "необходимо"
наричат за да ми човъркат по климата.
Римите, смисъла, май са излишни,
били те по-лични или безразлични.
Думите лишейчета са безлични,
които диктуват живота ни скришом.
И шепотите в гласове се превръщат
когато реалното евтаназира,
а в крепостите царете повръщат
и ново реално под тях си събираш.
Кой недочул - да слуша веднага.
Кой невидял - да тича да види.
На модерен човек като теб не приляга
от кретенията да му се свиди.
Всяка причина за нещо велико
е оправдание срещу нещо без стойност,
а всеки въпрос риторично повдигнат
отбягва се често в завидно спокойствие.
И всеки от тях е бая належащ,
но си налагаме да ни подмине,
защото човекът е плужек, лежащ
на тротоара на своето минало.
И настояще уверено дава
название "Реалност" на тази измама.
А аз търсех нещо, което остава
зад мен, в бъдещето, в което ме няма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар