"Сатира срещу човечеството" , Джон Уилмът

Преведен от моя милост.
Ако не ви харесва, преведете си го вие.

Ако бях (понеже вече няма лек
за зверската ми болест с името "човек")
душа свободна своеволно да подбира
в какъв род плът и козина да се намира
щях пес, маймуна или мечка да избирам.
Щях да съм всяко, но не и това животно,
което умно се изкарва, и грамотно.

Неразбрал си чувствата, ще съчини
шесто, на петте да противоречи
и пред инстинкта си ще предпочита
на разум отвращаващ да разчита.
Разум, фалшивият пламък на ума,
който безсрамно оставя зад гърба
природата и хваща път опасен
с грешни тръни и блата опасан.
И заблудилият се, изпитващ болка момък
катери хълмове на хитрината в своя мозък.
В купчините мисли се препъва
и в морето на съмнението потъва.

Книгите разсейват го, но не успява
на саловете философски да поплава
с надеждата да хване бягащата светлина.
Пред очите му танцува парната мъгла
и изтощена го оставя завинаги в нощта.
Следват старост, опит. Щом ги събере
водят до смърт и карат го да разбере,
че след адски дългата болежка,
животът му оказал се е грешка.
И разумът в пръстта се скрил страхлив,
а бил е хитър, горд и прозорлив.

И гордостта го е привлякла като будала
сам да развява окаяната си душа.
С мъдростта, унищожила неговото щастие,
целял да подслади в света ни своето участие.
И остроумие е претенцията му плоска
да радва другите на собствени разноски.
Като към курви по хитрите залитат.
Ползват ги само преди да ги изритат.
След удоволствието съмнението остава.
Задоволения изведнъж го заболява.
Най-опасни на света са остроумните
и даже смъртоносни са за малоумните.
Щом суетните удоволствието избегнат
би следвало спокойствие да ги налегне,
но се страхуват и се учат да го пренебрегват.

И тук усещам погледа суров
на оптимиста, но и за него съм готов.

"По твоята логика всяка язвена присъда
срещу остроумието, която си отсъдил
обожавам прекомерно, та внимавай
с критиката строга да не прекаляваш.
Музата ме прави леко сладкодумен,
но считам се за доста остроумен
щом кажа, че остроумния е безумен.
Искам остроумието да го бичувам,
но съдиш грешно и не искам да те псувам,
та за друго ще се поинтересувам.

Що за гняв в съзнанието ти гние,
че за разума виновни сме ти ние?
Нима не си велик щом Господ ти е дал
душата, с която цял живот си изживял?
Душата, която Той внимателно създава
и даже Неговия образ й предава.
Облича в разум тази рамка, тя блести,
над зверовете я издига и крепи.
Разумът ни вдъхновява да летим,
над материалното да се извисим.
Да се потапяме в мистерии нерешени,
да преоткрием безграничната вселена
през Ад и Рай, да се научим що е грях,
да изберем сами надежда или страх."

Спри се, кресвам, знам това писмо.
То е от тъжното перо на Ингело;
от на Сибс и Патрик монолозите.
Аз намразил съм на този разум позите.
Този разум надут е и посредствен.
Като кърлеж - кръвожаден, неестествен.
Хвали своя кратък дъх, лишен от бремето
на величието в природата и времето.
И забърква само недоразумения,
измисля си загадки и решения,
разсейва с тях тълпи от мислещи идиоти,
запълва с тях школи, офиси, пехоти.
С този разум всяка сган е заблудена,
че преоткрива безграничната вселена.
Той е мехлем за вещиците да летят
въпреки сакатата си вехта плът.
Екзалтираните хора са заможните
само ако е богатство невъзможното.
Това прозрял е преди време Диоген
и вместо къща, предпочитал е леген.
И днешно време отчуждени клоуни са се хванали
да мислят защото само това им е останало.

А мислите са под опека на делата.
Без делата мислите ни са сакати.
Действа ли, човек от щастие се премята.
Който смята друго, не знае как да смята.
Но и срещу разума фалшив аз да въставам,
докрай на истинския ще се уповавам.
Този, дето се отличава с осезание
и добива за добро и лошо знание.
Дето желанията с воля потушава
за да гради, вместо да унищожава.
Твоят разум бавен е, моят - подсладител е.
Твоят апетитен е, но и разрушителен.
Моят разум е приятел, твоят те предава.
Щом съм гладен, разумът ме угоява.
Твоят се смее, задето гладен си сега.
Моят търси ядене, твоят пита "Колко е часа?".
И с този удар приключвам аз двубоя:
Не мразя истинския разум. Мразя твоя.

Така разумът е оправдан, а човека -
не се отричам. Защити го ако можеш. Нека!
Но макар и горд да е, и философ,
човекът звяр е срещу зверове на лов,
но не по-мъдър и не е готов.
Най-мъдрият на света и най-умел
е този, който е постигнал своята цел.
Та ако песът храната си е убил
преди Миърс столовете да е наредил,
между хрътка и държавник става ясно,
кой е хищник и кой е тревопасно.

Та мъдростта човешка докъде простира се?

Нима човешката природа коригира се?

Чии принципи са по-щедри и правдиви?

Пред чий морал бихме били по-доверчиви?

Реши си сам, на този тест ще те подложа - 

какво би носил - човешка или зверска кожа?

Птици ядат птици, зверовете - зверове.

И човекът е способен човек да изяде.

От необходимост, те се избиват за храна.

Човекът човек убива просто ей така.

Със зъби и нокти те естествено ловуват

и по природните закони съществуват.

Човекът пък с усмивка дава ти ръка

и после подло ти забива нож в гърба.

И доброволно, и болезнено работи.

Не от нужда, а от алчност си се поти.

За глад или любов те се препират,

а негодния човек само страх го мотивира.

От посегателство се плаши и от страх посяга.

Страховете гони и от страховете бяга.

Страхът е изворът на неговата страст.

На неговите слава, чест и власт.

И на алчността, на която той робува

и за която се осмелява да воюва.

Алчността, за която предприел е всяка стъпка,

родила всяка мила, щедра и безкористна постъпка,

от която щом боли го смятат за мъдрец

и с болката опитва да скрие, че е подлец.

Която води го дотам да живее в мизерия

под надзора на тежкото си гадно лицемерие.

Погледнете в дъното на човешкия шаблон,

където мъдрост, сила и слава намират подслон.

Доброто го извършва, злото - преодолява,

защото се страхува и така се защитава.

Гоним сигурност след като сме преуспели.

Щяхме да сме страхливци, ако бяхме толкоз смели.

Честността за разсъдливите е противовес.

Човекът трябва да е подъл, то е в негов интерес.

Подло е човечеството. Та нима е честно

да се правиш на правдив сред измамници известни?

Ще загинеш!

Не би била разумна ролята ти на отшелник.

С лекота мошениците ще те нарекат мошеник.

Тежко му и горко на нещастния и болния,

че не би се осмелил да е по-долен от най-долния.

И човешката природа към какво предразполага?

Много сме страхливци. Да сме мошеници ни се налага.

Поне за мен, разликата не е в стойността.

Не е в самата подлост, а в степента.

И в този спор най-важното е да стане ясно

от всички подлеци кой печели първо място.

С тези думи възмутен замерям целия свят,

а той гордо се преструва, че ми дава резултат.

Той надут е, и суетен, и плете си без да спи

фалшиви свободи, свети измами и учтиви лъжи

за да може над човека робството да упражни.

Но, честно, ако такъв в съда ни заседава,
(в съда ни честни аз не съм познавал)
който с ласкателствата си насърчава
не потисника, а тоя дето защитава.
(Ласкателствата, колкото и да ни е яд,
остават данък в този тежък занаят).
Ако тъй праведен държавник съществува,
чийто ум на заблуди не робува,
който изкусно политиката крои
държава и семейство за да съгради.
Чиято гордост не прощава алчността
и който не стиска подкуп в своята ръка.

Нима църковник има, на Господ да разчита,
да следва Неговия път без да залита,
а не надут суетен архиерейски скот,
който осмива изпълнения с грях живот?
Който със завист проповядва си безумие
и чрез необуздано, срамно сладкодумие
вини крале и мъже на мисълта в малоумие,
но не смее на племената да посяга,
дето алчност, гордост, мързел, лакомия ни налагат.
Който мрази си живота и търси си живуркане,
чиято страст търпи немислимо юркане.
Който прелюбодейства дори и с жените си
и цял живот пилее пред очите ни,
и излива лицемерие върху главите ни,
а ние потомци сме, с празнословие пренаситени.
Нима владика има, дето го обичат
не задето алчността си върху нас навлича?
Конте, което своя век не ще търгува,
което повече от играчките си струва,
повече от цветущите, блещукащи окови,
от шумовете, от безвкусните носии и любови?

Нима смирен, покорен, честен съществува,
мир проповядващ, целомъдрие практикуващ,
чиито праведен живот е за вярата му доказателство
и за незнайни истини, далеч от човешко посегателство?
Ако на този свят живеят такива богове,
които не описвам в тези редове,
своя парадокс пред тях ще отрека
и в техните закон и добродетел ще се врека.

Но ако такива има, поне с това се съгласете - 
човек е по-различен от човека, отколкото от зверовете.