Защо съм там, където не искам да бъда?
Защо съм сам, след като не искам да съм сам?
Защо не знам това, което искам да зная,
а само знам това, което само аз си знам?
И към живот все тичам, и от него бягам.
Аз съм идиот и често съм излишно прям.
Мълча когато имам проблеми и на спокойствие се впрягам!
Аз съм идиот - идиот, ама много голям!
Кога ще съм нещо повече от това?
Кога ще се науча да живея както сега?
И като мисля и искам само за мен
дали не съм единствения проблем?
Какво съм аз ако не торба с емоции?
Какво строя с толкова мъки и пот?
Как бих живял ако не дебнех далавери и промоции? Аз съм идиот и строя проблемен живот!
Защо ли съм след като не искам да бъда?
Идиот ли съм, че да се чудя какъв да съм?
Защо когато ме боли, боли ме адски реално,
а като съм щастлив все едно е насън?
Аз съм малко дете и с драма не съм запознат. Малък съм и изглежда, че съм емоционално сакат, тъй като болка не знам – само знам благодат и никакви други причини да живеем на този свят. Събуждам се с изгрева и май само с него се знам. Притварям към него очи и виждам, че и той е сам. Но това явно хич не му пречи да си осветява насам. Но, човече, щом те огрее вместо радост, развяваш срам!
Къде да застана за да поемеш моите лъчи? Къде да те хвана или натисна за да не те боли? Какво да направя защо да го правя след като не щеш? И защо да те изоставям след като няма да спреш?
Аз съм вече тийнейджър и се друсам с безпочвен гняв. Опитвам да шмъркам промени, но само меня своя нрав. Бия си във вените завист, злобея и се правя на здрав. Дано не узнаят че съм болен и не мога да стоя прав. Водя си дневник с псувни, отчаяние и самота. Прикривам проблемите си с претенции за свобода. Мразя се, мразя ви всички и май няма изход сега. Как искам да ви избия и сам да видя света.
Вече съм дърт пенсионер. Изгледах живота си. Исках да съм милионер, но пръсках парите си. И така и не успях да разгледам света, но смятам преди да умра да дам на моите деца
да има къде да застанат и да пръскат своите лъчи. Да могат и те да те хванат за да не те боли. Да ни напомнят за време, изпълнено с благодат. Да ни припомнят защо живеем на този свят.
Нима е толкова трудно да създадеш? На своята природа да се предадеш? Нима е толкова важно да разрушиш? Нима е маловажно да сътвориш?
Дали е нещо гадно да си щастлив? Дали е толкова досадно да си търпелив? Дали е катастрофално понякога да си по-лек? Дали ще е фатално да си човек?
Едва ли е мизерно да се цениш? Дано не е модерно да се надцениш? Едва ли е от значение кой от нас какво държи. На мен ми е влечение какъв съм аз, какъв си ти.
Аз съм улична чешма с десет мраморни павета и стоя си във града. Украсявам твоя ден. Много често през деня идват дърти и хлапета. Пият моята вода, но не ме поглеждат мен. Аз съм улична лампа. Осветявам ти живота и от мойта светлина се възползваш всяка нощ. Много често през нощта подминаваш ме самотен. Аз за теб не съм приятел, а способ, заемащ площ.
Как мога да живея ако теб те няма? Защо като си с мене все едно не съм живял? Как мога с теб да пея ако си глухоняма? Как да не полудея след като съм полудял?
Аз съм сивото паве, на което всяка сутрин сядаш с твоето кафе и последния си фас. Аз съм кроткото море. Влизаш и пикаеш вътре, и ме мразиш, че съм мръсен. Мислиш, че съм мръсен аз! Аз съм сивото небе и под мен гориш боклуци. После кашляш и ме псуваш и си търсиш въздух чист. Но въобще не ме ебе от твоите маймунджалъци. С въглени ме изрисуваш и наричаш ме петнист. Аз съм малка капка пот. По лицето ти се стичам щом усетиш, че последствия имат твоите дела. Ти си твар, аз - твой хомот, но още те обичам. Аз съм твоето наследство - къс оклепана земя.
