вторник, 25 юни 2013 г.

Защо бе, Диогене?

Един дъртак до кофите ме спря
и подаде ми ръка.
Сефте не беше стисната в юмрук.
Ухилено погледна ме,

в миналото върна ме
и каза ми "Отиваме на юг".
Изхвърли ми чашката,

посочи ми опашката
в центъра на града.
Каза ми "Не се оглеждай!
При онези се нареждай!
Пий вода от тази чешма!"

Защо избра ме мене?
Защо държиш се с мен така?
Защо бе, Диогене,

защо подаде ми ръка?

И до чешмата някой се присмя,

вдигайки си чашката
и каза си "Поредният боклук"
Сякаш туй във чашата

беше свята чистота,
достойна за хората оттук.
Разбута опашката,

замери ме с чашката,
а дъртият зад мене се засмя.
Каза ми "Не се подвеждай,

над чешмата се навеждай
и пийни си истинска вода"

По-късно настъпи вечерта.
Заведе ме до бъчвата

и каза ми, че ще спя отпред.
После на кълбо се сви,

а пък аз помислих си
"Този нещо май не е наред".
И на чесън засмърдя,

а на мене ми се дорева,
но после рече следните слова:
"Никога не се навеждай,
а живота си наглеждай
и пий си само истинска вода"

неделя, 23 юни 2013 г.

Поетът



Поетът е безполов и гол
и макар често да прибягва до алкохол
той разчита на по-висши ценности,
на своята същност,
на чистото Аз.

Поетът пише в своя си гьол
и въпреки че с нерви къса бандерол,
той твори не от ревности
и плоски потребности.
Той черпи само от нас.

Няма смисъл
в болна мисъл
Трудът му не е продукт
на излишни блага.
Не е друсан,
а е слисан.
Словата му не са махмурлук,
а дълбока тъга.

Поетът е безкраен и жив
и без претенции той строи си щастлив
необятен, приятен затвор
от думи и един
препинателен знак!

Обаче е безкрайно ревнив,
когато те погледне той вижда те красив,
но сив, наяден,
разяден и измъчен
от толкова болка и мрак.


петък, 7 юни 2013 г.

Още неозаглавено

Завиждам, приятелю,
завиждам ти!
И виждам те в своите сънища сляп,
упоен, отчужден, усамотен,
без хляб и вода!

И сънувам в сънища тъжни и смешни
животни разпадащи се, отровени,
заровени, изровени и все оковани,
без верига,
с човещина!

И пред мен се надига пъпчив кон
до наклона на старото хълмче.
Надясно към храста, в който израстнах
не дечица подскачат, а мутирали кърлежи,
пръскащи краста на пейзажа,
пропит от тъга!

И пчела обикаля и жили с отрова
по-нова от старите, а вие си шарите,
дразните я и се радвате.
Смеете се, превивате се пред нейното жило,
прогнило,
от което прелива гнойта!

Завиждам, приятелю,
завиждам ти!
И виждам те как препиваш, изливаш агресия
и после като дете се наспиваш.
Сънуваш ти случки и действия, следствия,
а аз сънувам лица!

Деца, давещи се в бетон, бензин и спирт,
сънувам дървета в морета, лалета в снега
и не толкова снежнобяла мечка, оваляна в кир!
И тез пишлемета все едно не се давят,
все едно правят пируети от трагичен танц
на смъртта!

Плача, приятелю,
оплаквам те,
но изчаквам те сам да стигнеш до тази прокоба,
сам гроба си да изкопаеш и в който да паднеш,
обзет от злоба, зает с излишните уж толкоз висши
идеи за щастие и мир сред злодеи кат нас
и аз
като глупав Атлас
не се съвземам и на гръб ви поемам. Защо?
Защо се превземам, за къв ли се мисля,
защо си измислям надеждния изход
от тази борба?

Ревнувам, приятелю,
ревнувам те!
И се вълнувам, и в съня си бълнувам
твоето име наред покрай гледките на животните
и хората в клетките на осакатения човешки акъл.
Чакъл
под краката ми се пропуква, обаче отдолу
студено е, сухо и кухо. И точно тогава в студа
аз глухо пръскам лава, която загубени издава труда,
моята мъка
и твоята нищета!