между две паркирани коли
и комик от смях реве
пред жената, която до него седи.
- Тази твоя брошка е...
- на жена си крещи.
- повече отколкото то е имало през живота си.
Неблагодарното превръща се в хумор
и бял и черен на кафевия се хилят.
Хората са най-злокачествения тумор
и нямам търпението да си отида.
И лежа на стълбите в парка, по средата,
и наркоман ми се е заврял в лицето,
и обяснява как някой му дължал пара́та,
за която ще му откачи ченето.
И говорейки, плюе ми в очите,
но ме потупва приятелски и се усмихва,
а аз съм най-стъписаният зрител,
който единствен пред бурята затихва.
И продължава комикът, и се кикоти,
и се нервира колко черен е светът,
понеже няква си актриса му ломоти,
че от всички нас е яла повече лайна.
И след потупване по рамото в ателие,
човек ми вижда китарата в ръцете
и ме пита:
- Ти ли си това момче,
което снощи на стълбите лежеше?
И аз глава навеждам и ми се реве.
Между колите няма кво да изсера.
Между колите няма кво да изсера.
Не ми дължат пара́, не съм чупѝл чене
и не се гордея с моята си съдба.
Чувал съм. Някой казвал ми е, че
храната отразява нашата душа.
За мен пръв, заслужил счупено чене
е този, който се е жалвал, че яде лайна.
Но аз лайна дори не мога да си купя.
Хуморът ми е трагедия, от света по-стара.
Пара́та нямам, ченетата не чупя,
най-много да я счупя таз китара.
И кел файда, че са ме плюли черни, бели,
че син ушак или червен жълтак все гледа да оплеви.
Не мрънкам, че лайна съм ял, че няма по-дебели,
а че по паркове и стълби всички сме кафеви.
