Извъртам очи

Извъртам очи, че хората са идиоти
и виждам тафен пепелник, полят с бира,
оставен пред витрините на фирмени имоти
от икона, която горната трагедия разбира.

Иконата оглежда се, плези се, върти се
и попива нови гледки, а аз чувам, че крещи.
Поглеждам пиян Светата Мъдрост и стъписан
под луната в самотата си извъртам очи.

Гръбнакът ми се чупи в сложни геометрични фигури,
а пръстите ми образуват правилни ъгли.
И боли ме, и се мъча, че и мисля ви дори,
но ако смея да премислям пак извъртам очи.

Извъртя ли ги докрай виждам само мозъка,
свит в тъмно ъгълче на стаята в главата ми,
а вакуумът в остатъка безкраен е и плосък е
и единствения обем се образува от душата ми.

Но щом въртя очи се върти като спирала
и се превръща във внезапно експлодирала вселена.
Няма вече място в моето крехко тяло
и изхвърчам от останките на своите проблеми.

А останките остават и на пепел ми прилича,
която трови въздуха и на смърт вони.
И бира в символично количество изтича,
която да отмие превъртелите очи.

С по-истински такива поглеждам отвисоко,
но Светата Мъдрост пак е над моето равнище
и в погледа й виждам отражение дълбоко
на цивилното изпепелило ме огнище.

И виждам себе си както тя ме вижда,
а иконата до мене е и гледа, и мълчи.
Хората са идиоти - кресвам недовиждащ,
че Светата Мъдрост няма да извърта очи.