Грозно

Виждаш го - то ти казва "Ела!",
а ти си глупак и приемаш сериозно.
Отиваш, подаваш своята ръка
и то я откъсва - безсмислено, грозно.

И казва с усмивка "Нищо лично.
Ти да не взе сега на сериозно
поведението ми безразлично,
подигравателно, злобно и грозно?"

Кимаш с глава в безгласно съгласие
докато на пода ти изтича кръвта,
и идва друг силует, и ужасно е
че  то и на него му казва "Ела!".

И ти еднорък си и отвратен,
не омраза, а ревност плъзва венозно,
щом гледаш как другият осакатен
е доволен, злорадстващ и толкова грозен!

Скачаш на бой еднорък, пребледнял,
а то гледа и се къпе в кръвта ви.
Силуетът отвръща свиреп, побеснял,
а то с усмивка ви изоставя.

Виждаш го - казва на други "Ела!"
и следва трагедия безкрайно грандиозна.
А то не е дявол, то е просто жена
и е адски красива, но храни се с грозно...

Моят свят

Светът ми от убийства не се състои,
че да пиша за тях с лека ръка.
Егоизъм егото ми не крои,
че да излиза вечно от моята уста.
 
За повърхностното нямам пристрастия
и не тъпча земя със зли намерения,
но не изпитвам и съпричастие
към преобладаващите убеждения.

В моя свят няма болка и мъка.
В него кръвта тече само по вените.
В него ръката подавам, не юмрука
и всички слаби са най-съвършените.

И изневяра в моя свят не светува,
измама, лъжа или удар под кръста.
В моя свят никой не се е срамувал
от това какво върши със своите пръсти.

В моя свят няма разочарование,
няма омраза, жестокост, апатия.
В моя свят няма дори и изгнание,
но аз съм изгнаник от вашия изпратен.

В моя свят няма такива неща.
Ако има са внос от вашия свят.
В моя свят няма и нищета.
В моя свят всеки човек е богат.

Не пиша за гадостите от живота,
защото това ми е само в главата.
Не са ми в главата, а са ми хомота,
нося на гръб и пълзя ви в краката.

Не пиша защото така си го мисля,
пиша защото така съм го виждал.
В моя свят хич не е това смисъла -
вашия описвам и ненавиждам.

Никога повече

За какво ли творец излива душата си?
Какво ли го кара да седне, да пише
за болките, мъките и патилата си,
от които животът на мърша мирише?

Любов ли е или омраза? И двете?
Дали красота или грозотия?
Казвали сте ми, но моля, кажете,
да чуя поредната ви простотия.

Когато седна пред белия лист,
добре де, признавам - пред празен екран,
си представям живота ни толкова чист
и с всеки нов стих става все по-насран.

И трия, плюя, ядосвам се, псувам,
търся в главата си думи и рими,
преди да приключа само умувам
и накрая се питам файда дали има.

Връщам се в спомени светли предишни,
животът тогава на лалета миришеше,
преди Денис да е 14-годишен,
тогава живееше и още не пишеше.

Сега е на некви години след 20
и вече отказал е да ги брои,
защото откакто е почнал 15
не смята години, а смята пари.

И си спомня любови до главобол
докато недоспал слуша в метрото
песента "Любов изчезни" на Контрол
и храчка надига срещу обществото.

И от рейс 69 край УНСС
гледа млади моми как отиват на сесия.
И гледа на спирката някое псе,
как го гледа с тъга, че той гледа с агресия.

И мълчи, само скърца със зъби и гледа,
клатейки нервно и злобно краката
под ритъма на "Кучко, марш в ковчега"
"Ужас" и "Ще отида в планината".

И припомня си тегавите ситуации,
в които копал си е собствения гроб
за да ражда нови словесни излагации
и думата "гроб" да римува със "джоб".

Спомня си първата несподелена
и първата споделяна с други любов.
Главата му дава заето, червено
и за този живот не се чувства готов.

И "никога повече" вика сред хората
преди в тетрадка да почне да пише
за болките, мъките и за умората,
от които животът на мърша мирише.