Не сме готови

Не сме готови за края на света,
но с решителност отхвърляме живота.
Не сме готови да се срещнем със Смъртта,
но ежедневно я приканваме с охота.

Не сме готови да паднем на земята,
но отдавна сме избрали да пълзим.
Не щем да сложим край на суетата,
но не можем също да я продължим.

Не сме готови, може би ще се подготвим,
само знам - едва ли ще е днес.
Едва ли скоро за живот ще се закотвим.
Едва ли скоро ще се втурнем към прогрес.

Излишни мъки с нас ще задържим
и ще си кажем, че без тях е празнота.
И с тях на по-големи ще си полежим
и ще почакаме до края на света.

С(р)амота

Намирам се, прибирайки се, в тъмна обстановка.
С поглед ловко образувам си разходка и вървя.
Марш с краката и очите, гърч в главата и в гърдите,
сякаш страх ме е, а не ме е, но не мога да стоя.

Стъпките ми кършат клони и наклоните скъсяват,
преодолява моето тяло обстоятелства безброй.
Зрението ми пък внимателно квартала прекосява,
преброявайки обекти, непризнаващи покой.

Тази нощ е нещо често, но вместо да й свикна,
аз привикнах да избързвам, да се прибера завчас.
Макар че, честно да си кажа, аз у нас като надникна,
все се сдържам да възкликна, че не съм си баш у нас.

До дома си търся пътя, път си търся у дома,
та да поема пак до нас, че дома ми все ми бяга.
Лягам, ставам, ям, измивам се и хуквам из града,
пък и да хуквам, и да спра - нещо все си ме пристяга.

Търся нещо, но какво е? Лошо ли е, че не знам?
Гледам да общувам с хората, които ме разбират.
Но защо така подбирам - аз не се разбирам сам.
Пък да взема да се схвана, само злоба насъбирам.

Мрънкам, пиша, дрънкам, дишам, бръщолевя и мириша,
но попиша ли, издишайки въздишки - пълен срам.
Сам самотен съм си, сам съм си виновен и излишен,
но пък пиша си и правя се, че щом го пиша - знам.