И те говорят в идилия притеснителна,
и си играят социалните игрички,
и всеки другия разлиства най-съмнително,
тъй уверено захвърлени от всички.
Те са двама и една, и аз, и той.
И тя с романтика развява си краката,
докато най-трезви в неизбежния запой
си обясняваме фетиш за очилата.
И тя обижда се когато й се казва,
че от брадичката надолу аз не гледам.
Тази обида в очите й показва,
че и нагоре само драми и повреди.
И й се дават очила. Сълзи потичат.
И рецитира, аз й казвам, че проглежда.
Тя пък не чува, а освен това и срича.
И то е ясно - няма никаква надежда.
И всеки опит си остава само опит.
И после киселото грозде й се киска.
И тя изхвърля още произволен прочит.
Зад всеки Шекспир търпеливите се стискат.
И от поезия не разбираме, споделя,
отегчена от провала на подялба.
Проблемът тук е, че всеки, който меля,
всъщност отнема, а го има като дарба.
Дънинг-Кругера ненужен е и шумен,
а Ницше казал за жените, че са крави.
Не знам дали е прав, минава ли за умен,
но в този случай само Ницше ми се нрави.
Той очилата носи с мъдростта завидна,
а тя с наивност прозаична и прозрачна.
И думите ми тя смята за обидни,
а той поезия чува, макар и мрачна.
